Решение № 237 от 03.07.2025, Районен съд - Бяла Слатина

РЕШЕНИЕ

№ 237 гр. Б.С., 03.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – Б.С., I-ВИ ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на трети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЛЮБОМИР ХР. ВЪРБЕВ при участието на секретаря Таня Мл. Тодорова като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ХР. ВЪРБЕВ Гражданско дело № 20251410100305 по описа за 2025 година

Производството е образувано по предявени обективно съединени искове от Ц. П. П., ЕГН **********, с адрес: гр. Б.С., ул.Х.К. №51, вх.А, ет. 1, ап.1, общ. Б.С., обл. В., със съдебен адрес: гр.С., ул.“Т.“ №5Б, чрез адв.Л. К. Б. от САК, против „Макроадванс“ АД, ЕИК 207343548, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул.Г.С.Р. №147, ап.14, р-н С., общ. С., обл. С. (столица), както следва: главен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл.1, във вр. чл.22 от ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит №211940/22.06.2023г., в условията на евентуалност (ако съдът приеме договорът за валиден) – иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 3 от ЗЗД за прогласяване нищожността на чл.10 от процесния договор, и осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, с който се иска да бъде осъдено ответното дружество да заплати на ищеца сумата в размер на 2538,76лв./две хиляди петстотин тридесет и осем лева и седемдесет и шест стотинки/, платена без основание по процесния договор.

В исковата молба се сочи, че на 22.06.2023г. ищецът е сключил с „Макроадванс“ АД Договор за потребителски кредит №211940, по силата на който кредитодателят й предоставил в заем сумата в размер на 3500,00 лв. при фиксиран ГЛП от 28,80 % и ГПР от 49,65 %. Съгласно погасителен план следвало да внесе 24 месечни вноски в размер на 340,54 лв., в която били включени главница, договорна лихва и неустойка за непредставено обезпечение по чл.10 от договора.

Релевира доводи за нищожност на договора. Сочи, че е нарушена разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като посоченият в договора ГПР не е отговаря на 1 действителния. Твърди, че неустойката следва да бъдат включени в ГПР. Сочи, че по договора не е представена ясна методика относно формирането на ГПР, кои компоненти са включени в него и как се формира същият.

Инвокира доводи за недействителност на предвидената клауза за неустойката по чл.10 от Договора.

Твърди, че към момента на депозиране на исковата молба ищцата е погасила цялото си задължение по процесния договор, като е заплатила сумата в общ размер на 6038,76лв., от която е заплатила лично 3791,67лв., а сумата в размер на 2247,09лв. е погасила чрез рефинансиране на кредита.

Предвид изложеното моли исковете да бъдат уважени. Претендира разноски В срока по чл.131 от ГПК ответникът „Макроадванс“ АД е депозирал писмен отговор, с който признава предявените искове като основателни. Сочи, че претендираната сума по осъдителни иск в размер на 2538,76лв. е изплатена изцяло по сметка на ищеца. Инвокира доводи за прилагане на разпоредбата на чл.78, ал.2 от ГПК. Прилага доказателства във връзка с извршеното плащане.

Настоящата съдебна инстанция, като прецени събраните по делото доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните не се спори, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че между „Макроадванс“ АД и Ц. П. П. е възникнало облигационно правоотношение по силата на Договор за потребителски кредит №211940/22.06.2023г.

Между страните не се спори, като същото се потвърждава и от приетите по делото писмени доказателства, че на 10.04.2025г. - след образуване на настоящото производство, ответникът е заплатил по сметка на ищеца сумата в размер на 2538,76лв.

От гореизложената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

С отговора на исковата молба ответникът е заявил, че признава иска.

След постъпване на отговора на ответника от страна на ищеца е постъпила молба с вх.

№ 3757/02.06.2025г., в която с оглед направеното признание на иска изразява воля за постановяване на решение при признание на иска съгласно чл. 237 от ГПК.

Разпоредбата на чл. 237 от ГПК предвижда възможността ищецът да поиска от съда да прекрати съдебното дирене и да поиска постановяването на решение при признание на иска.

В този случай съдът постановява решението си, като в мотивите му е достатъчно да се укаже, че същото е постановено при признание на иска.

Съдът намира, че в конкретния случай са налице предпоставките за произнасяне с решение по чл. 237, ал. 1 от ГПК. В отговора на исковата молба ответникът „Макроадванс“ АД, чрез юрк.Б. Р., надлежно упълномощена с правомощията по чл.34, ал.3 от ГПК, е 2 направил изрично изявление за признание на иска, а ищецът, чрез процесуалния си представител, изрично е поискал съдът да се произнесе с решение при признание на иска.

Спазени са и изискванията на чл. 237, ал. 3 ГПК, тъй като признатото право не противоречи на закона или на добрите нрави, а от друга страна е такова, с което страната може да се разпорежда. С оглед направеното признание на иска, съдът намира, че следва претенцията на ищеца да бъде уважена, като бъде прогласена нищожността на Договор за потребителски кредит №211940/22.06.2023г.

Ето защо съдът постановява настоящото решение при признание на иска, като на основание чл.237, ал.2 от ГПК не е необходимо да излага мотиви за това.

По отношение осъдителния иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД:

Между страните не се спори, че след образуване на настоящото дело ответникът е платил сумата в на размер на 2538,76лв., предмет на осъдителния иск. Съдът намира, че извършеното от ответника в хода на настоящото производство плащане по естеството си съставлява признание на исковата претенция по основание и размер, поради което възникването на вземанията в полза на ищцата е установено по делото.

Следва обаче да се посочи, че решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по делото такова, каквото е то в момента на приключване на съдебното дирене. Това задължава съда да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, ако те са от значение за спорното право, било защото го пораждат или защото го погасяват. Преценката на съда за основателността на иска следва да бъде направена с оглед материалноправното положение в деня на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция /първа или въззивна/, а не в деня на предявяване на иска.

Извършеното в хода на процеса доброволно плащане в полза на носителя на материалното право се ползва с погасителен ефект, предвид което предявеният иск по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД подлежи на отхвърляне поради извършеното цялостно плащане от страна на ответника на процесните парични вземания.

По разноските:

И при постановяване на решение при признание на иска по реда на чл. 237 от ГПК, съдът на общо основание се произнася по разноските.

Същинският спор между страните е на кого следва да се възложат разноските.

Възлагането на разноските в тежест на ищеца е предпоставено от кумулативното наличие на две изисквания- с поведението си ответникът да не е дал повод за завеждане на делото и да е признал иска. За възлагането на разноските в тежест на ищеца е без значение неговото поведение, а е важно поведението на ответника. Настоящата съдебна счита, че разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК не намира приложение в хипотезата на уважен иск на потребител за или във връзка прогласяване на нищожността на потребителски договор, независимо, че ответникът-търговец е признал иска. Сезирането на съда от ищецапотребител е условие за упражняване на субективното му право да се освободи от нищожния 3 договор. Оставянето в тежест на ищеца на направените от него разноски във връзка с уважения иск, основаващ се на нищожност на сключения между страните потребителски договор, е в противоречие с даденото тълкуване в Решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС. Осъществявайки правото си да се освободи от нищожен потребителски договор, потребителят не може да бъде заставен да установява извършването на извънпроцесуални действия на ответника, за да има право на разноски в производството пред съда. В този смисъл е и константната съдебна практика, обективирана в Определение № 50466 от 30.11.2022 г. на ВКС по ч.т.д. № 2049/2022 г., І т.о., Определение № 60360 от 8.11.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4112/2021 г., IV г. о., Определение № 276 от 28.06.2018г. на ВКС по гр. д. № 2402/2018 г. на III – г. о. Определение № 178 от 28.10.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3037/2019 г., I г. о., ГК, Определение № 709 от 28.12.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 592/2012 г., І-во г. о., и Определение № 181 от 30.10.2017г. на ВКС по ч. гр. д. № 3852/2017 г., ІІ-ро г. о. В допълнение следва да се посочи, че осъдителният иск се отхвърля като погасен чрез плащане след депозиране на исковата молба, поради което следва да се приеме, че с поведението си ответникът е станал причина за завеждане на делото - арг. от противното на чл. 78, ал. 2 от ГПК, и следва да понесе отговорност за разноски.

Предвид изложените по-горе съображения, съдът счита, че с оглед изхода на спора разноските следва да бъдат възложени на ответника, на осн. чл.78, ал.1 от ГПК, тъй като в конкретния случай е неприложима разпоредбата на чл.78 ал.2 от ГПК.

На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, поради освобождаване на ищеца от задължението за внасяне на държавна такса и разноски по делото съгласно чл. 83, ал. 2 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на РС-Б.С. държавна такса в общ размер на 428,47лв., от които - 326,92лв. по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл.1, във вр. чл.22 от ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, и 101,55лв. – по иска с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.

В представения по делото договор за правна защита и съдействие е посочено, че ищецът се представлява безплатно от адв.Л. К. Б. от САК на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на процесуалния представител, съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС по дело C‑ 438/22 чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т.3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, § 2 ДФЕС във връзка с член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, 4 нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид размера на исковете, процесуалното поведение на адвоката на ищеца, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 от Закон за адвокатурата, в полза на адв.Б. следва да се определи възнаграждение в размер на 1120,00лв.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА по предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл.1, във вр. чл.22 от ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК от Ц. П. П., ЕГН **********, с адрес: гр. Б.С., ул.Х.К. №51, вх.А, ет. 1, ап.1, общ. Б.С., обл. В., със съдебен адрес: гр.С., ул.“Т.“ №5Б, чрез адв.Л. К. Б. от САК, срещу „Макроадванс“ АД, ЕИК 207343548, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул.Г.С.Р. №147, ап.14, р-н С., общ. С., обл. С. (столица), НИЩОЖНОСТТА на Договор за потребителски кредит №211940/22.06.2023г.