Определение № 2387 от 25.07.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2387 гр. София, 25.07.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Галина И.

Диляна Господинова като разгледа докладваното от Диляна Господинова Касационно търговско дело № 20258002900937 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Юробанк България“ АД срещу решение № 61 от 20.01.2025 г., постановено по в.гр.д. № 723/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 8-ми състав, с което след отмяна на решение № 3476 от 29.11.2022 г., постановено по гр.д. № 12485/2021 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-15 състав, в обжалваната му осъдителна част, са отхвърлени предявените от „Юробанк България“ АД срещу Л. Л.

Б. и К. А. Б. искове, както следва: - иск с правна квалификация чл. 430, ал. 1 ТЗ за осъждане на ответниците да заплатят солидарно сумата от 232 207, 30 лв., представляваща заета сума по договор за кредит № HL 29992 от 20.12.2007 г., изменен с допълнително споразумение от 14.12.2017 г., заедно със законната лихва от 15.10.2021 г. до окончателното плащане; - иск с правна квалификация чл. 430, ал. 2 ТЗ за осъждане на ответниците да заплатят солидарно сумата от 24 794, 79 лв., представляваща възнаградителна лихва, начислена за периода 30.10.2018 г. – 15.10.2021 г., дължима по договор за кредит № HL 29992 от 20.12.2007 г., изменен с допълнително споразумение от 14.12.2017 г.; - иск с правна квалификация чл. 92 ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят солидарно сумата от 5 137, 38 лв., представляваща неустойка за забава, начислена за периода 30.10.2018 г. – 15.10.2021 г., дължима по договор за кредит № HL 29992 от 20.12.2007 г., изменен с допълнително споразумение от 14.12.2017 г.; - иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят солидарно сумата от 126 лв., представляваща такси за управление на кредита, начислени за периода 14.10.2018 г. – 15.10.2021 г., дължими по договор за кредит № HL 29992 от 20.12.2007 г., изменен с допълнително 1 споразумение от 14.12.2017 г.; - иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят солидарно сумата от 878, 15 лв., представляваща разноски за застраховки, дължими по договор за кредит № HL 29992 от 20.12.2007 г., изменен с допълнително споразумение от 14.12.2017 г.

В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при нарушение на материалния закон и е необосновано. Касаторът посочва, че въззивният съд е направил неправилен извод, че кредитът, който е уговорено да се предостави с процесния договор в швейцарски франкове, реално е усвоен от кредитополучателите в евро, тъй като от представените писмени доказателства и заключението по основната съдебно-счетоводна експертиза се доказва, че сумата по сделката е преведена на кредитополучателите в швейцарски франкове. Съдът не е съобразил, че след това с подписано през 2017 г. допълнително споразумение към договора за кредит между страните е постигнато съгласие предоставеният кредит да бъде превалутиран от швейцарски франкове в лева, като това е станало по преференциален курс, а не по официалния такъв. Счита, че дори и да се приеме, че в договора за кредит са включени клаузи, относно прехвърлянето на валутния риск върху потребителя, които са неравноправни, те не се отнасят до основния предмет на договора, поради което не водят до неговата нищожност в цялост. Касаторът заявява, че по отношение на процесния договор намира приложение чл. 39 от Закона за кредитите на недвижимите имоти и съдът, който разглежда предявените искове за изпълнение на задължения по този договор, като констатира неговата нищожност, трябва да осъди кредитополучателите да върнат на банката чистата стойност на кредита.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са поставени четири въпроса, като е направено и позоваване на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Поддържа се и основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответниците по касация Л. Л. Б. и К. А. Б. са подали отговор на касационната жалба, в който заявяват, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излагат съображения за това, че решението е правилно.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима.

2

За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че е сезиран с предявени от „Юробанк България“ АД искове за осъждане на ответниците Л.

Л. Б. и К. А. Б. да изпълнят солидарно задължения за заплащане на главница, възнаградителна лихва, неустойка за забава, такса за управление и разноски за застраховки, възникнали по сключен между страните по спора договор за кредит от 20.12.2007 г. Счел е за безспорно и като такова установено по делото, че между ищеца и ответниците, като кредитополучатели, е сключен договор за кредит от 20.12.2007 г., с който банката е предоставила на кредитополучателите равностойността в швейцарски франкове на 132 500 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, а кредитополучателите са поели насрещно задължение да върнат заетата сума, както и че между страните по договора е подписано допълнително споразумение към него от 14.12.2017 г., с което неговото съдържание е изменено по общо съгласие между тях. Въззивният съд е намерил, че в договора за кредит са включени клаузи за прехвърляне изцяло върху кредитополучателите на валутния риск от уговарянето на предоставения кредит във валута, различна от националната такава, в която те получават доходите си. Това са клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 23, ал. 1 от него, които не са индивидуално уговорени. Мотивите за този извод са, че въпреки че в договора за кредит е уговорено, че се предоставя в заем сума в швейцарски франкове, всъщност нейният размер се определя като равностойността в швейцарски франкове на 132 500 евро, както и че кредитополучателите реално не са получили финансов ресурс в швейцарски франкове, защото уговорената сума е преведена от банката по блокирана сметка, в която е извършено служебно превалутиране на средствата в евро преди реалното им усвояване. Въззивният съд е приел, че ищецът не е представил доказателства, че при подписване на договора за кредит е предоставил на кредитополучателите достатъчна информация, въз основа на която да извършат обоснована преценка за това какви ще са икономическите последици от включването в неговото съдържание на клаузите за цялостно прехвърляне на валутния риск върху тях, включително за очакваните прогнози за промяна на курса на швейцарския франк спрямо лева за срока на действие на договора, която промяна банката е била длъжна да предвиди, както и за действията, които могат да предприемат за минимизиране на валутния риск. С оглед на това е заключил, че посочените клаузи са неравноправни. Въззивният съд се е позовал на тълкуването на правото на ЕС, дадено в определение на СЕС по дело С-117/ 23, и на разрешенията, дадени в постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 50011/ 26.11.2024 г. по т.д. №1060/2022 г. по описа на ВКС, I т.о., и е счел, че тези клаузи определят основния предмет на договора и имат за последица неговата недействителност в цялост. Приел е, че в процеса от кредитополучателите ясно е изразено желание да се ползват от защитата на потребителите с оглед неравноправността на клаузите от процесния договор за кредит, доколкото те са 3 направили възражение за неговата нищожност поради включването в съдържанието му на такива уговорки. Апелативният съд е намерил за доказано от заключението на изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза, че към момента ответниците са погасили повече от 70 % от задължението си за връщане на предоставения кредит, поради което прогласяването недействителността на целия договор не би им причинило значителни неблагоприятни последици. Предвид това и тъй като в националното законодателство не се съдържат диспозитивни норми, които да заместят неравноправните клаузи, е направил извод, че договорът за кредит от 20.12.2007 г. е нищожен и от него в тежест на кредитополучателите не са възникнали процесните задължения. След като тези задължения не са възникнали, те не могат да бъдат преуредени с допълнителното споразумение от 14.12.2017 г., което представлява спогодба по непозволен договор и също е нищожно. Това прави предявените в процеса искове за изпълнение на задължения по нищожния договор за кредит неоснователни.

Въззивният съд е счел, че в процеса от банката не е предявен иск с правно основание чл. 34 ЗЗД, поради което не следва да обсъжда въпроса дали за ответниците, като кредитополучатели, е възникнало задължение да върнат сумата, получена по нищожния договор за банков кредит.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя четири въпроса, които заявява, че са разрешени в обжалваното решение и че са обусловили изводите на въззивния съд за неоснователност на предявените искове, които са следните: 1) Поради установена неравноправност, поради което и нищожност на клауза от договора, касаеща прехвърлянето на валутния риск от повишаване на курса на валутата, в която е договорен и усвоен кредитния лимит, спрямо валутата, използвана за равностойност, и наличие на възражение за нищожност на договора и сключено към него допълнително споразумение, но без установени допълнителни облаги за банката кредитор, и съответно опрощаване на задължения съгласно споразумение, компенсиращи увеличението на курса на швейцарския франк, как следва да процедира съдът и следва ли да установи нищожност на договора и допълнителното споразумение?; 2) В хипотеза на банков кредит, при който сумата на кредита е предоставена и усвоена в швейцарски франкове, но кредитополучателите са се разпоредили с нея в друга валута, как следва да процедира съдът, когато установи неравноправност на клаузи, по силата на които потребителят трябва да изплаща кредита в швейцарски франкове и да носи целия валутен риск от поскъпване на швейцарския франк спрямо еврото? Може ли договорът да се прилага при първоначалните условия, като месечните вноски бъдат връщани в каквато и да е валута, но превалутирани от банката по първоначално уговорен курс и без такси? Представлява ли това изменение на договора? 3) В хипотеза на банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в резервна валута на страната /евро/, а не в уговорената в договора 4 такава /швейцарски франк/ и задължението за погасяване е посочено в договора в същата валута, счита ли се договорът сключен в резервната валута – евро, и в коя валута се държи връщането?; 4) При установена нищожност на договор за банков кредит, обезпечен с недвижим имот на потребител, поради нищожност на клаузата от договора, касаеща валутата на предоставения кредит- швейцарски франк, следва ли съдът да присъди чистата стойност на оставащите суми в унисон с разпоредбата на чл.

39 от Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители или следва да отхвърли предявените искове в цялост?. Посочено е общо, че по отношение на тези въпроси се поддържат допълнителните основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

Първият от формулираните в изложението въпроси, който ще бъде разгледан, е този, посочен като четвърти. Той се отнася до процесуалните действия, които съдът може да предприеме при постановяване на решение, когато е сезиран с иск, предявен от кредитора срещу потребител, имащ за предмет задълженията на последния, възникнали по договор за банков кредит, който е счетен за недействителен, поради това че в съдържанието му са включени неравноправни клаузи, и конкретно до това дали в тази хипотеза съдът може да присъди в полза на кредитора чистата стойност на кредита, получен от потребителя. Този въпрос има характера на правен. Доколкото предмет на разглеждане в производството са искове за изпълнение на задължения по договор за банков кредит, предявен от кредитора по него срещу кредитополучателите, имащи качеството на потребители, като в процеса е заявено и възражение за недействителност на този договор поради включени в съдържанието му неравноправни клаузи, то трябва да се приеме, че поставеният въпрос е включен в предмета на делото. По него се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, като е счел, че договорът за кредит е недействителен в цялост, както и че с оглед на това той не може да присъди никакви суми на кредитора по предявените от него искове за реално изпълнение на задълженията на кредитополучателите, възникнали от този договор. Това е обусловило крайният му извод за неоснователност на предявените искове. Следователно по отношение на този въпрос е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.