Решение № 900 от 03.03.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 900 гр. Пловдив, 03.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Христо Г. Иванов при участието на секретаря Елица Ч. Колибаровска като разгледа докладваното от Христо Г. Иванов Гражданско дело № 20235330115818 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба от Г. Г. С. срещу „Кредисимо“ ЕАД и „Ай тръст“ ЕООД, с която се предявяват установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.26, ал.1 ЗЗД, за прогласяване на нищожността на Договор за потребителски кредит № ******** г., както и нищожност на договор за поръчителство, сключен с „Ай Тръст“ ЕООД и осъдителни искове срещу ответниците с правна квалификация по чл.55 от ЗЗД.

В исковата молба се твърди, ищецът сключил с „Кредисимо“ ЕАД Договор за потребителски кредит № ****** г., както и с „Ай Тръст“ ЕООД – договор за предоставяне на поръчителство. Твърди се, че договорът за кредит бил нищожен и макар в същия ГПР да бил записан в размер на 50 % той бил различен от действителния, а това представлявало заблуждаваща търговска практика, водеща до неравноправност на уговорката, а оттук- до нищожност и на целия договор по чл. 22 от ЗПК, поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора- чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Уговореното възнаграждение за поръчител представлявало разход, който следвало да бъде включен в ГПР, защото оскъпявал кредита и именно невярната информация за действителния размер на ГПР представлявала заблуждаващата търговска практика. Посочената стойност била неточна и така потребителят бил лишен от възможността да разбере икономическите последици от своето задължение.

Отделно от това, нищожен бил и договорът за предоставяне на поръчителство. Поради спешна нужда от финансов ресурс, ищецът избрал опцията за поръчител, за което се предвиждало възнаграждение. По своята същност поръчителството представлявало съглашение между кредитора и поръчителя, за което длъжникът се явявал трето лице. В този смисъл кредиторът имал интерес в негова полза да бъде учредено лично обезпечение, но длъжникът нямал такъв защитен от закона интерес и затова сделка между него и поръчител като процесната била без правно основание. Целта, която се преследвала чрез поръчителството, била да се обезпечат вземанията на кредитодателя, но когато длъжникът учредявал лично обезпечение, то не осъществявало тази цел. Възнаграждението по този договор, което се дължало не на кредитора, а на поръчителя от длъжника, противоречало на 1 добрите нрави и внасяло неравноправие в кредитното правоотношение. Тук длъжникът не получавал никаква престация, с което се нарушавал принципът на справедливостта. Според правото на ЕС (Директива 2008/ 48) преди сключването на договора за кредит кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, именно с цел да се предпазят потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност. В този смисъл клаузата, предвиждаща възнаграждение за осигуряване на поръчителя, влизала в пряко противоречие с целта на Директивата и така се прехвърлял рискът от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността му и допълнително се увеличавал размерът на дълга. Затова по аргумент от чл. 143 т. 19 от ЗЗП договорката била неравноправна и не пораждала правни последици. Изискването на кредитора за сключване на договор между поръчителя и длъжника било договаряне в полза на поръчителя по чл. 22 от ЗЗД. В отношенията между страните по кредита обаче нямало воля на длъжника да сключи договор за поръчителство, като той не искал да надари и кредитора, доколкото се бил съгласил на разсрочено изпълнение, а не директна престация, поради което тази уговорка за поръчителство нямала правен ефект. Поради гореизложеното твърди, че процесните договори са недействителни и съответно платените суми по тях, извън главницата подлежат на връщане като платени без основание. Моли да се уважат исковете. Ангажира доказателства. Претендира разноски.

В срока за отговор са постъпили такива от ответниците, в които излагат подробни съображения за тяхната неоснователност. Ангажират доказателства. Претендират разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По делото е прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че между ищеца и първия ответник „Кредисимо” ЕАД е сключен Договор за потребителски кредит № ********г, по силата на който „Кредисимо” ЕАД е предоставил на Г. Г. С. заем парична сума., при посочени в договора фиксирана лихва. Съгласно договорът за кредит ГПР бил в размер на 48,21%, а ГЛП в размер на 40 %. Това е видно още от представените с исковата молба писмени доказателства - Договор за потребителски кредит, Приложения № ** към същия, в което са посочени конкретните условия на кредита и погасителния план, както и от приложимите Общи условия. В раздел **, чл. ** от Договора е предвидена клауза, съгласно която кредитополучателят следва да предостави едно от посочените в договора обезпечения, вкл. и поръчителство от одобрен от кредитора поръчител, в срок до 48 часа с цел одобрения на кредита. В противен случай, съгласно ал. ** на същата клауза, кредитът няма да бъде одобрен. В настоящата хипотеза ищеца, като кредитополучател, е предоставил обезпечение – одобрен от кредитора поръчител, а именно „Ай Тръст“ ЕООД по силата на Договор за предоставяне на поръчителство, сключен между ищеца и дружествотопоръчител „Ай Тръст“ ЕООД. Соченото обстоятелство е безспорно, като не се спори и относно размера на възнаграждението за поръчителя

Последното, освен че не се оспорва от страните, също така се подкрепя и от представеното с исковата молба извлечение от актуализиран погасителен план. Не се спори и че „Ай Тръст“ ЕООД, като поръчител, е поел задължение спрямо „Кредисимо” ЕАД да отговаря по процесния договор за кредит. Предвид горното и с оглед съдържанието на договора за кредит, съдът намира за основателни съображенията на ищеца за недействителност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК, като не се споделя изложеното от ответника „Кредисимо” ЕАД в обратния смисъл. В случая е налице правоотношение по договор за потребителски кредит, като длъжникът по правоотношението – настоящ ищец, има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 вр. т. 12 от ДР на ЗЗП, поради което същият се ползва със законоустановената потребителска закрила, регламентирана в ЗПК и ЗЗП. Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.

10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Регламента на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисква в договорите за 2 кредит по ясен и разбираем начин да са посочени годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. В процесната хипотеза съдът намира, че ГПР по Договор за потребителски кредит № ******* г и общата дължима по кредита сума не са коректно посочени, тъй като възнаграждението по договор за предоставяне на поръчителство неправилно не е взето предвид при изчисляването на процента на разходите и крайната дължима от потребителя сума. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита. Видно от раздел **чл. **, ал. ** от Договора в случай, че в посочения в ал. 1, изр. 1 срок (48 часа) кредитополучателят не предостави съответното обезпечение (сред които е и процесното), то ще се счита, че заявлението за кредит не е одобрено от кредитора и договорът не е породил действие. Следователно възнаграждението на поръчителя се явява разход по кредита и е следвало да бъде посочено в договора за кредит и общата дължима във връзка с кредита сума, както и включен в ГПР, доколкото сключения договор за предоставяне на поръчителство и разходите по него са пряко свързани с договора за кредит, а осигуряването на поръчител е условие за получаване на заема. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В подкрепа на този извод е заключението по приетата и неоспорена ССчЕ, вещото лице по която сочи, че с включването на възнаграждението на дружеството – поръчител в обхвата на разходите при изчисляването на ГПР по кредита, то процента на разходите на годишна база ще се промени значително. Предвид изложеното процесният договор за потребителски кредит се намира за противоречащ на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което и на основание чл. 22 ЗПК същият е недействителен.

В тази насока за основателен се намира главния иск на ищеца за признаване за недействителен на целия договор за кредит и като такъв искът ще се уважи. Поради уважаването на главния иск не следва да се разглежда евентуалния иск за нищожността на клаузата на чл. 4, ал. 1 от същия договор. В продължение на развитите по-горе мотиви следва да се посочи, че за нищожен се намира и договорът за предоставяне на поръчителство от, тъй като същият се явява лишен от основание, предвид недействителността на договора за кредит, който той обезпечава и във връзка с който е възникнало правоотношението по поръчителството. Т.е. липсва необходимостта от сключване акцесорния договор. Същият е нищожен и на самостоятелно основание, отново поради липса на кауза за неговото съществуване. В случая за поръчителят е уговорено възнаграждение срещу задължението да поеме наравно с длъжника отговорността за плащане на сумите по кредита. При тяхното заплащане от поръчителя обаче, за последния се поражда регресно право срещу заемателя за възстановяване на платените от поръчителя суми. Следователно поръчителят получава едно възнаграждение, без реално да съществува същинско насрещно задължение за него, доколкото сумите, които е платил подлежат на възстановяване. За длъжникът пък заплащането на възнаграждението се явява безпредметно, защото той всякога ще дължи сумите по кредита и няма да се освободи от задължението си при погасяването на кредита от поръчителя. В този смисъл не само, че е налице нееквивалентност на престациите, но в случая и липсва престация от една от страните по договора – поръчителя, поради което и този договор се явява недействителен като лишен от основание.

От всичко гореизложено следва, че процените договори се явяват недействителни, поради което сумите по тях, извън главницата подлежат на връщане като платени без основание. От писмените доказателства приети по делото се установява, че това са сумите, претендирани от ищеца и съответно исковете следва да бъдат уважени изцяло.

Относно разноските:

С оглед изхода на спора право на разноски по главните искове има ищеца на основание чл.78, ал.1 ГПК. В негова полза ще се присъди сумата от 150 лв. разноски за 3 държавна такса, които ще се заплатят общо от двамата ответници. По отношение на адвокатското възнаграждение следва да се посочи, че с представения списък за разноски се претендира възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в полза на ЕАД М.. На основание чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.04.2004 г. за минималните размери за адвокатските възнаграждения, в редакция към датата на сключване на ДПЗС ЕАД М., на последния ще се присъди възнаграждение в общ размер на 800 ЛВ.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Г. Г. С., с ЕГН ********** и „Кредисимо” ЕАД, ЕИК: 17533043, със седалище адрес на управление гр.

София, бул. „Витоша“ № 146, сграда А, ет. 4, Бизнес център „България“, че сключеният помежду им Договор за потребителски кредит № *************г. е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК.