Определение № 3782 от 10.07.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3782 гр. София, 10.07.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Веска Райчева

Членове:

Геника Михайлова

Златина Рубиева като разгледа докладваното от Златина Рубиева Касационно гражданско дело № 20258002104852 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Столична община, чрез процесуалния представител, срещу решение № 606 от 13.05.2025 г., постановено по в. гр. д. № 2627/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 2 състав, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 3727 от 21.06.2024 г., постановено по гр. д. № 1079/2023 г. по описа на Софийски градски съд, I ГО, 7 състав, в осъдителната му част, с която Столична община е осъдена да заплати на И. Е. А. сумата от 30 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди, болки и страдания, от телесно увреждане, вследствие настъпила на 28.11.2022 г. в [населено място] злополука – падане на тротоар с нарушена повърхност, ведно със законната лихва, считано от 28.11.2022 г., както и сумата от 6600,05 лв. – обезщетение за имуществени вреди, претърпени във връзка със злополуката, ведно със законната лихва, считано от 30.01.2023 г. по предявени искове с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД.

Първоинстанционното решение, с което предявеният иск за неимуществени е отхвърлен за разликата до първоначално предявения му размер от 40 000 лв., а този за имуществени вреди – за разликата до пълния му предявен размер от 6945 лв., е влязло в сила като необжалвано.

В касационната жалба се поддържа твърдение, че обжалваното решение е неправилно, тъй като било постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и било необосновано. Оспорват се изводите на съда относно механизма на злополуката, при която е пострадала ищцата. Прави се оплакване и във връзка с изводите на съда по възражението на Столична община за съпричиняване от страна на пострадалата. Поддържа се довод, че определеното обезщетение за неимуществени вреди било необосновано завишено. Релевира се оплакване за недоказаност на иска за 1 имуществени вреди.

Ответникът по касационната жалба И. Е. А., чрез процесуалния представител, в писмен отговор, поддържа, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а по същество изразява становище, че подадената жалба е неоснователна.

Третите лица – помагачи на страната на ответника – „Виваком България“ ЕАД и „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД не изразяват становище.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал.1 и 2 ГПК. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

Въззивният съд е приел, че е сезиран с въззивна жалба от Столична община срещу първоинстанционното решение, с което частично са били уважени исковете с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД и 86 ЗЗД, предявени от И. Е. А. против Столична община за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди поради счупване на лявата раменна кост и имуществени вреди, представляващи разходи във връзка с лечението, претърпени от ищцата след спъване в неравност на софийски тротоар и поемане на удара с пострадалата ръка при падането. Въззивният съд е посочил, че за установяване на механизма на злополуката в съдебно заседание е разпитан свидетелят В., който бил помогнал на ищцата непосредствено след падането . От показанията на свидетеля, съдът е приел за установено следното: мястото на злополуката е било тротоара на [улица]в [населено място], вечерта, мястото не е било осветено, времето е било сухо и мрачно; на мястото на инцидента имало големи шахти, а пред тях имало счупени плочки, които оформили голяма дупка; ищцата пропаднала в тази неравност пред шахтите. Съдът изцяло е кредитирал показанията на свидетеля, тъй като е бил пряк очевидец на злополуката - по това време е имал уговорена среща и чакал точно там, поради което станал неволен свидетел. Въззивният съд е приел, че няма основание за съмнение в дадените свидетелски показания, от които е потвърдил извода на първата инстанция, че лошата осветеност и неподдържания тротоар са в пряка причинна връзка с падането на ищцата, довело до счупване на горния ляв крайник, като по-конкретно разместените плочки са позволили образуването на денивелация спрямо правилно поставените шахти, обслужващи дейността на привлечените като помагачи дружества „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД и „Ваваком България“ ЕАД. Последното обстоятелство е било установено от допуснатата и приета съдебно-техническа експертиза.

От правна страна е било прието, че уличната мрежа в населените места е публична общинска собственост на основание § 7, т. 7 от ПЗР на ЗМСМА и чл. 8, ал. 3 и ал. 5 от ЗП, а собствеността на пътя се разпростира върху всички основни негови елементи. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 31 от ЗП, съгласно която изграждането, ремонтът и поддържането на общинските пътища е задължение на общината, както и на разпоредбата на чл. 30, ал. 4 от ЗП, предвиждаща, че поддържането на тротоарите като част от уличната пътна мрежа на съответното място се организира от съответната община. Цитирал е разпоредбата на чл. 167, ал. 1 от ЗДвП, съгласно която е вменено задължение на лицата, 2 стопанисващи пътя, да го поддържат в изправно състояние, да сигнализират незабавно препятствията по него и ги отстраняват във възможно най-кратък срок. Позовал се е на § 6, т. 6, т. 4 и т. 37 ДР ЗДвП, според които тротоарът е част от пътя, а “препятствие на пътя” е нарушаване на целостта на пътното покритие, както и предмети, вещества или други подобни, които се намират на пътя и създават опасност за движението. Направил е заключение, че допускането на неравност на тротоар, находящ се на територията на Столична община, съставлява противоправно бездействие на работници и служители на общината, натоварени с поддръжката на тротоарите, изразяващо се в нарушение на цитираните по-горе норми, което е основание за ангажиране на гаранционно обезпечителната й отговорност по реда на чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 45 ЗЗД. Съдът е приел за установено, че общината не е положила вменената й със закон грижа и с бездействието си е станала причина за настъпване на вредоносния резултат, поради което следва да отговаря за претърпените от пострадалата вреди. Относно отражението на инцидента върху живота на ищцата и съответно претърпените от нея неимуществени вреди съдът се е позовал на показанията на нейния сина, според които до инцидента майка му била активна – пазарувала си, сама поддържала домакинството, разхождала куче и карала ски. От свидетелските показания съдът е приел, че след падането ищцата спряла да придружава съпруга си на ски, синът поел задълженията за пазаруване и по време на възстановителния период се преместил в нейното жилище, за да я подпомага, като я водел и на рехабилитация. Съдът е коментирал неточностите в дадените свидетелски показания, като е приел, че от една страна първият свидетел е бил напълно непознат, помогнал на ищцата, след инцидента на улицата преди близо две години, поради което объркването му по отношение на ръката, която е била счупена, е допустимо. От друга страна е приел за нормална и невъзможността на сина на ищцата да възпроизведе точния период от време, през който е полагал по-активни грижи за майка си, доколкото същият доброволно и предвид синовния си дълг е поел основната част от помощта в домакинството. От заключението на съдебно-медицинската експертиза, извършена от ортопед-травматолог, съдът е приел за установено следното: в резултат на падането, ищцата е получила счупване на главичката на лявата раменна кост -вътреставно, многофрагментно; била е оперирана – извършена й е била фиксация на раменната кост с 4 метални винта, остеопластика; след 6 месеца е последвала нова операция за изваждане на металните импланти – 2 броя игли; 8 дни е била в болница по повод двете оперативни интервенции. Относно продължителността на болките на ищцата съдът се е позовал на експертното медицинско заключение, съгласно което болките са били най-силни през първия половин месец, след което за два до четири месеца са били с умерен интензитет преди да отзвучат постепенно. Съдът е обсъдил изложеното от вещото лице, че при втората операция на ищцата не е бил напълно отстранен импланта в ръката , както и изявлението му, че след окончателното отстраняване подвижността на ръката би се възстановила в пълен обем. В тази връзка и доколкото съдът е посочил, че не са наведени твърдения за настъпили усложнения при възстановяването на ищцата, е приел, че възстановяването е протекло по обичайния начин за подобни случаи. При определянето размера на обезщетено съдът е взел предвид и следните обстоятелства: страданията и неудобствата, свързани с обездвижването 3 на ръката и психичната рефлексия на случката, довела до загуба на увереност у ищцата извън защитената среда на дома; наличието на оперативен белег по задната страна на лява лакътна става 14 см.; както и че ставата извършва движения в обем по-малък от нормата с 12 %.; счупването на долния край на лявата раменна кост е зараснало напълно, като лявата предмишница и ръка са изместени по оста на крайника с 20 градуса навън; необходимостта от трета операция за премахване на остатъчния остеосинтетичен материал, като е направил извод, че това неминуемо ще доведе до нови болки за ищцата и ново излагане на характерните за интервенцията рискове. С тези мотиви въззивният съд е потвърдил изводите на първата инстанция по отношение на присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди 30 000 лв. Произнесъл се е и по възражението за съпричиняване, като е отхвърлил доводите на общината, че ищцата не е била достатъчно внимателна при придвижването си, поради което е способствала за настъпването на увреждането.

Аргументирал се е, че поддръжката, вменена на ответника, на тротоарните пространства като част от пътната мрежа, негова собственост, следва да е такава, че да обезпечи безпрепятственото придвижване и на малки деца, и на хора в неравностойно положение вкл. трудноподвижни или незрящи. В заключение, въззивният състав е потвърдил като правилно първоинстанционното решение и е препратил към мотивите му на основание чл. 272 ГПК.

За да потвърди решението на първата инстанция по предявения иск за обезщетение за причинени имуществени вреди, въззивният съд е препратил към мотивите, съгласно които претенцията е частично основателна, позовавайки се на заключението на СМЕ, според което от приложените документи се установявало, че разходите в общ размер 6660.05 лв. са били необходими и са били свързани с процесния инцидент, с изключение на един касов бон, от съдържанието на който не било видно какви лекарства са били закупени с оглед преценка на тяхната необходимост.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси:

1. „Носи ли ищецът доказателствена тежест да установи механизма на увреждането и мястото, на което е настъпил инцидентът?“.

2. „С какви доказателствени средства е допустимо да стане доказването на тези обстоятелства – механизъм и място, на което е настъпил инцидентът?“.

3. „Допустимо ли е искът да се приеме за доказан само въз основа на твърденията в исковата молба и при липса на преки очевидци на инцидента?“.

4. „Обосновано ли е съдебното решение, ако почива единствено на твърденията на ищеца в исковата молба относно механизма на настъпилото увреждане?“.

5. „Следва ли и с какъв акт въззивният съд да изключи от доказателствата по делото представени от ищеца снимки на мястото на инцидента? Допуснал ли е въззивният съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като е изключил без нарочен акт веществени доказателства?“.

6. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на своето решение всички доводи и възражения на страните, в това число направените възражения за прекомерност на претенцията, за възможно съпричиняване, като в мотивите си посочи кои обуславящи 4 спорното право факти счита за установи и кои за недоказани?“.