Решение № 157 от 11.08.2023, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 157 гр. Велико Търново, 11.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ

И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА

Членове:

ГАЛЯ МАРИНОВА

ИСКРА ПЕНЧЕВА при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно гражданско дело № 20234000500239 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

С Решение № 260000/ 17.03.2023 г. по гр.д. № 49/ 2020 г. по описа на ОС – Габрово съдът е осъдил ЗД „Бул Инс“ АД да заплати на П. Х. Л. застрахователно обезщетение в размер на 80 000 лв. за причинени й неимуществени вреди от смъртта на съпруга й Л.В. Л. вследствие настъпило на 28.07.2018 г. ПТП, ведно със законната лихва от 19.09.2018 г. до окончателното изплащане, като е отхвърлил като неоснователен иска на Л. за сумата над 80 000 лв. до пълния претендиран размер 120 000 лв.

Срещу решението са подадени въззивни жалби от двете страни.

ЗД „Бул Инс“ АД обжалва решението в частта му, с която е осъдено да заплати на ищеца обезщетение над 40 000 лв. Счита, че определеното от съда обезщетение от 120 000 лв. е силно завишено и не съответства на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД с оглед реално претърпените от ищцата вреди, при обсъждане и на обстоятелството, че пострадалият е бил на преклонна възраст и във влошено здравословно състояние. По делото било безспорно установено, че съпругът на ищцата има принос за настъпване на ПТП и съответно за вредоносния резултат, но съдът неправилно определил обема на съпричиняване на 1/3, който счита за занижен.

Изразява несъгласие с приетото от съда, че другият участник в ПТП – застрахованият 1 при него водач – има по-голям принос – 2/3. Поддържа, че събраните доказателства и конкретно заключението на автотехническата експертиза установявали, че именно допуснатите от водача Л. нарушения на ЗДвП са обусловили ПТП, като според вещото лице ударът е бил непредотвратим за другия водач дори и при управление на автомобила му с максимално разрешената за пътния участък скорост. Моли решението да бъде отменено в обжалваната му част и искът на Л. за обезщетение над 40 000 лв. до присъдения размер от 80 000 лв. да бъде отхвърлен. Претендира разноски.

П. Х. Л. обжалва решението в частта, с която претенцията й е отхвърлена за разликата над присъдените 80 000 лв. до 100 000 лв., като излага оплаквания относно определения от съда размер на обезщетението. Счита същия за несправедлив, занижен, несъобразено с претърпените от нея вреди от смъртта на съпруга й, с икономическата обстановка в страната и със съдебната практика при сходни казуси. Сочи, че справедливият размер е 150 000 лв., като при предявяване на иска е съобразено допуснатото от пострадалия съпричиняване на вредоносния резултат, поради което е претендиран по-нисък размер. Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено и исковата й претенция да бъде уважена до размер на сумата 100 000 лв.

В срока за отговор и двете страни са депозирали отговори на насрещните въззивни жалби с развити в тях съображения за неоснователността им.

Въззивните жалби са подадени в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирани страни, против обжалваем съдебен акт, поради което са процесуално допустими и следва да бъдат разгледани по същество. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваните части и намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем, не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и доказателствата по делото, в рамките на въведените с жалбата оплаквания срещу първоинстанционния акт, намира следното:

Въззивният съд изцяло възприема фактическите констатации, изложени в мотивите на обжалваното решение относно релевантните за спора обстоятелства и намира за ненужно детайлно да ги преповтаря. Чрез събраните пред първоинстанционния съд доказателства – писмени документи, свидетелски показания и експертизи – по делото е безспорно установено, че П. Х. Л. е съпруга на Л.В. Л. на 76 г., починал вследствие настъпило на 28.07.2018 г. ПТП, при което му е причинена гръдна травма, довела до остра дихателна и сърдечна недостатъчност. ПТП е реализирано при извършване от Л. на маневра „обратен завой“ с управлявания от него 2 лек автомобил „Ситроен“ и навлизане в път с предимство, по който в лявата му мислена лента със скорост от 119.5 км/ч се е движил лек автомобил „БМВ“, управляван от Д. И.ов Д.. Д. е признат за виновен с влязла в сила присъда по НОХД № 58/ 2020 г. по описа на ОС – Габрово за виновен в това, че на 28.07.2018 г. в зоната на кръстовище нарушил правилата за движение – чл.15 ал.1 ЗДвП – да се движи възможно най-вдясно по платното за движение и чл.20 ал.2 изр.1 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Л.. Съгласно заключението на вещото лице по приетата по делото комплексна експертиза в авто-техническата й част маневрата, предприета от загиналия водач, не е била съобразена с пътната обстановка и конкретно с останалите участници в движението, като той се е движил по път без предимство и е имал възможност преди навлизане на пътя с предимство да изчака преминаването на движещия се по него лек автомобил „БМВ“. В съдебно заседание е заявил, че именно поведението на водача Л. е причината за настъпване на процесното ПТП, а водачът на „БМВ“ само е допринесъл за настъпването му, защото дори и при управление от негова страна с разрешената за пътния участък скорост от 90 км/ч, сблъсък е щял да бъде реализиран. В последния случай ударът според експерта не би бил с такъв интензитет и не се знае какви биха били последиците.

Отговорността на Д. е предмет на валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, сключена с ответника ЗД „Бул Инс“ АД , пред когото ищцата Л. е предявила извънсъдебна претенция за изплащане на застрахователно обезщетение на 19.09.2018 г. По образуваната преписка е постановен отказ за удовлетворяване на претенцията.

ВТАС напълно споделя и формираните въз основа на изяснената фактическа обстановка правни изводи на първоинстанционния съд за основателност на предявения иск с правно основание чл.432 ал.1 КЗ, поради което на основание чл.272 ГПК препраща към изложените в тази насока мотиви. Доказани са изискуемите от закона предпоставки за ангажиране отговорността на застрахователя за обезщетяване на вредите, настъпили вследствие на конкретното ПТП – налице е виновно противоправно поведение на водач на МПС, чиято отговорност е предмет на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ с ответното застрахователно дружество, вследствие на това поведение са причинени вреди на ищеца и при наличието на застрахователно събитие по см. на §1 т. 4 от ДР на КЗ застрахователят следва да заплати застрахователно обезщетение. Застрахователят не е упражнил правото си да обжалва решението във връзка с така формирания извод, при което страните са преустановили спора по този материалноправен въпрос. Спорът по делото пред въззивния съд е сведен само до справедливия размер на дължимото обезщетение при преценяване обема на вредите и обема на приноса на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, като самото съпричиняване на вредите от него не се спори от страните.

3

Обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост съгласно чл.52 ЗЗД при съобразяване, съгласно указанията, дадени с Постановление № 4/68 г. и с Постановление № 17/63 г. на Пленума на ВС, на претърпените от пострадалия болки и страдания, тяхната интензивност и продължителност, начинът на настъпване на увреждането, отражението на вредата върху личната и социална сфера и други релевантни обстоятелства. В настоящия казус съдът намира, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение от 120 000 лв. справедливо възмездява Л. за причинените й неимуществени вреди, които поначало не могат да бъдат компенсирани чрез никаква парична престация. Претърпените от нея вреди са обичайно присъщите, търпени от най-близките при сходни случаи на трагична загуба на любим човек и поначало не следва да бъдат доказвани, защото те са закономерна последица от увреждането, но в случая и ангажираните гласни доказателства потвърждават, че внезапната и настъпила по конкретния начин смърт на съпруга й, е причинила на ищцата дълбока болка и скръб. За определяне на размера в настоящия казус съдът съобразява, че ищцата в една напреднала възраст – на 72 г. – е загубила своя партньор и житейски спътник, с когото са били семейство от 52 години, т.е. фактически те са споделили целия си живот, като двамата са живеели сами в своето домакинство.

Отчита обстоятелството, че съгласно показанията на св. Б. Л. – дъщеря и св. Б.Т. – внучка – ищцата се е пенсионирала по болест на 54-годишна възраст поради получен инфаркт, а година преди катастрофата е претърпяла тежка сърдечна операция, при което е разчитала в голяма степен на помощта на съпруга си, който независимо от възрастта си е бил в добро физическо и здравословно състояние, активен човек, грижил се за стопанство с животни и градина. Смъртта му я е лишила от неговата грижа и финансова подкрепа. Съдът кредитира показанията на свидетелите независимо от родствената им връзка и вероятна заинтересованост, тъй като те отразяват техни непосредствени наблюдения, кореспондират помежду си и не са ангажирани доказателства, които да ги опровергават. За определянето на обезщетението ВТАС взе предвид икономическата конюнктура в страната към 2018 г., ориентир за която са лимитите на застрахователно покритие по чл.492 КЗ, минималната работна заплата – 510 лв., и средната брутна за третото тримесечие на 2018 г. по данни на НСИ – около 1100 лв., както и на съдебната практика по сходни казуси със смърт на съпруг. Към настоящия момент безспорно икономическата ситуация е променена – кредитните лимити не са увеличени, но значително са нараснали и минималната заплата – 780 лв., и средната – около 1882 лв., което обстоятелство обаче не е годно да рефлектира върху размера на обезщетението, определяемо към датата на настъпване на вредоносния резултат. Размерът е и в рамките, присъждани от съдилищата по сходни казуси със смърт на съпруг при ПТП през 2018 г. С оглед изложеното, въззивните жалби и на двете страни относно определеният от ОС – Габрово размер на обезщетението са неоснователни.

4

Окончателният размер на дължимото обезщетение е обусловен от обема на приноса на пострадалия Л. за настъпване на вредоносния резултат. Както бе посочено, страните не спорят, че е налице съпричиняване на вредите от него чрез допуснати нарушения на чл.6 ал.1 ЗДвП – несъобразяване с пътен знак Б2 „СТОП“ и на чл.50 ал.1 ЗДвП, задължаващ го при кръстовище, на което единият от пътищата е сигнализиран като път с предимство, да пропусне пътните превозни средства, които се движат по пътя с предимство. Независимо, че са нарушени две норми на ЗДвП, касае се до едно действие, довело до участие в причинно-следствения процес за настъпването на ПТП.

От своя страна съгласно задължителната за гражданския съд присъда на наказателния съд застрахованият водач Д. е допуснал две отделни нарушения на правилата на ЗДвП – чл.15 ал.1 ЗДвП – не се е движил възможно най-вдясно по платното за движение и чл.20 ал.2 изр.1 ЗДвП – при избиране скоростта на движението си не се е съобразил със състоянието на пътя, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост. В приетата експертиза в авто-техническата й част вещото лице е дало заключение за възможността за предотвратяване на ПТП, като е обсъдило само скоростта на движение, с която Д. е управлявал лекия автомобил „БМВ“, и с оглед на това е формирало извод, че основната причина за ПТП е поведението на загиналия Л..

Д. е не е признат за виновен да е нарушил разпоредбата на чл.21 ЗДвП – да е управлявал автомобила с превишена скорост, в причинно-следствена връзка с което да е причинена смъртта на Л., именно защото наказателният съд е установил, че и при управление с разрешената скорост от 90 км/ч., удар между двата автомобила би настъпил. Той е признат за виновен за това, че е причинил смъртта на Л., управлявайки с несъобразена скорост, т.е. ако беше избрал скорост, адекватна на състоянието на пътя, на характера и интензивността на движението и свързаните с нея конкретни условия на видимост, до такъв резултат изобщо не би се стигнало. Вещото лице не е съобразило и коментирало отражението на другото допуснато от Д. нарушение за настъпване на ПТП и респ. последиците от него: че той не се е движил плътно вдясно, както изисква ЗДвП. Първоинстанционният съд е посочил в мотивите си, че ако Д. бе спазил изискванията на чл.15 ал.1 ЗДвП, удар не би настъпил, но такъв извод съдът не може да направи поради липса на специални знания, а вещото лице не е дало заключение по този въпрос. Наказателният съд обаче е приел, че това негово нарушение ПТП е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия съставомерен резултат, което задължава гражданския съд да счита, че ако застрахованият водач се е движил при спазване на цитираната норма, конкретната вреда не би настъпила.