Решение № 2156 от 01.06.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 2156 гр. Варна, 01.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 40 СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Надежда М. Александрова при участието на секретаря Диана Н. Найденова като разгледа докладваното от Надежда М. Александрова Гражданско дело № 20253110112976 по описа за 2025 година за да се произнесе, съобрази следното:

Предявени са субективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 22 и 23, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПКр. и чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД от М. Ж. Ж. против **** АД и **** ЕООД.

Ищецът моли да бъде прогласена нищожността на Договор за паричен заем № **** г., сключен между него и първия ответник на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22, от ЗПК, както и нищожността на Договора за предоставяне на гаранция № № **** г., сключен между него и втория ответник, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, както и като заобикалящ изискванията на чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК и нарушаващ добрите нрави.

Твърди се в исковата молба, че Договор за паричен заем № **** г. е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, тъй като в него е посочен ГПР от 49.30 %, което не отговаря на действително приложения такъв процент, тъй като в ГПР не е включена сумата 112.20 лева- стойност на гаранционното възнаграждение. Ако тази сума беше включена в ГПР, той би надвишил посочения в чл. 19 от ЗПК максимален размер. Посочения в договора ГПР не отговаря на реално прилагания. В договора за потребителски кредит не е конкретизирано кои компоненти точно са включени в годишния процент на разходите (ГПР), каква е неговата структура и как се формира същият, което е 1 в разрез с разпоредбата на чл.11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Кредиторът не е включил това възнаграждение в ГПР, въпреки че го е включил в погасителния план.

Според ищеца договорът за паричен заем е нищожен и на друго основание, тъй като клаузата за заплащане на договорна лихва накърнява „добрите нрави“.

Клаузата на чл. 4 от Договора е нищожна и самостоятелно основание, а именно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, като заобикаляща изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция, поръчителство от определено от кредитодателя дружество или поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях) и срока за представянето му, създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства.

Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. Тази клауза е неравноправна и нарушава изискванията на чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП. Сама по себе си, така уредена, клаузата на чл. 4 от договора противоречи на добрите нрави и добрите търговски практики.

Ищецът счита, че в случая не е приложима нормата на чл. 26, ал.4 ЗЗД и нищожността на посочената клауза относно определянето на процента ГПР обуславя недействителността на целия договор, тъй като тя не може да бъде заместена от повелителна норма на закона.

Ищецът твърди, че процесният договор е недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9, и т. 10 ЗПК вр. чл. 22 от ЗПК, чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, както и чл.

146, ал. 1 от ЗЗП. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не е спазено изискването за съдържането в договора на дори на един от посочените елементи, какъвто е размерът на годишния процент на разходите съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, целият договор за потребителски кредит е недействителен.

Според ищеца е нищожна договорна конструкция, при която трето на договора за кредит лице "гарантира" за изпълнението на задължението на 2 кредитополучателя срещу безусловно дължимо от последния възнаграждение такова, което се дължи дори в случай, че длъжникът по договора за кредит изпълни задължението си точно - и когато гарантът е свързано с кредитодателя лице по смисъла на § 1 от Търговския закон, както е в случая.

Такава конструкция съставлява нелоялна или заблуждаваща търговска практика по смисъла на глава IV, раздел III от ЗЗП, доколкото се отклонява значително от изискването за добросъвестност и професионална компетентност на кредитодателя и гаранта и на потребителя е дадена невярна информация. Клаузата за гаранционно възнаграждение, според ищеца, е сама по себе си по дефиниция нееквивалентна, тъй като налага задължение на длъжника - потребител, срещу което същият не получава насрещна престация, а кредитодателя не получава никакво обезпечение на вземането си, тъй като на практика липсва втори патримониум, срещу който кредиторът да насочи изпълнение на вземането си. Доколкото обаче възнаграждението е съществен елемент на договора за гаранция, то нищожността на тази клауза влече след себе си и нищожност на целия договор за гаранция поради противоречието му и с добрите нрави. Договорът за предоставяне на гаранция е нищожен и на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 2 ЗЗД, като нарушаващ и заобикалящ изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Сключването на договор за предоставяне на гаранция срещу възнаграждение със свързано с кредитодателя лице е способ за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК по отношение на заложения лимит на разходите. Ищецът сочи, че според наличната информация в Търговския регистър и регистъра на ЮЛНЦ, едноличен собственик на капитала на "****" ЕООД (дружеството поръчител) е "****" АД (дружеството кредитор). В тази връзка и печалбата на "****" ЕООД, от извършената от него търговска дейност като поръчител, се разпределя в полза на едноличния собственик "****" АД, което потвърждава още веднъж обстоятелството, че изисканото от потребителя възнаграждение за гаранция представлява скрито възнаграждение към кредитора по договора за кредит.

Според ищеца Договорът за предоставяне на гаранция е нищожен и на основание чл. 26, ал. 2, предл. 4 от ЗДД поради липса на основание /кауза/, предвид акцесорния му характер спрямо главния договор – договорът за паричен заем. Клаузите на договора за предоставяне на гаранция нарушават изискванията на чл. 143, ал. 2, т. 19 от Закона за защита на потребителите 3

(ЗЗП) и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

В указания срок ответниците са подали отговори, оспорват исковете.

Твърдят, че не са налице сочените основания за нищожност на двата договора.

Молят исковете да бъдат отхвърлени и да им бъдат присъдени разноски.

Правят възражения по отношение размера на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.

Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства, прие за установено от фактическа страна следното:

Не са налице предпоставките на чл. 238, ал. 2 от ГПК за постановяване на неприсъствено решение срещу ищеца, тъй като той е взел становище по отговорите и е поискал делото да се гледа в негово отсъствие.

Страните не спорят, че на 20.09.2022 г. ищецът е сключил Договор за паричен заем № **** с **** АД, че отпуснатия заем е в размер на 350.00 лева, който следвало да изплати в срок 12 седмици при фиксиран годишен лихвен процент 40 %. В чл. 4 от договора е уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен по един от следните начини: с поръчители – две физически лица, банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита, или гарант- одобрено от заемодателя дружество, което предоставя гаранционни сделки. Поръчителите следва да отговарят на следните условия: да представят служебна бележка от работодател за размер на трудовото възнаграждение, нетния размер на трудовото възнаграждение да е в размер на минимум 1 000 лв., да работят по безсрочен трудов договор, да не са заематели или поръчители по друг договор с дружеството- заемодател, да нямат неплатени осигуровки за последните две години, да нямат задължения към други банкови и финансови институции или ако иматкредитната история в *** към *** една година назад да е със статус не по- лош от редовен.

Съдът приема за установено също, че на датата на сключване на договора 4 за кредит, ищецът сключва с втория ответник договор за предоставяне на гаранция със същия номер ****, по силата на който **** ЕООД е поело задължение да обезпечи пред **** АД задълженията на ищеца. Въз основа на сключения договор за поръчителство ищецът се е задължил да заплати на гарантиращото дружество възнаграждение в размер на 112.20 лева, което е разсрочено за изплащане, заедно с вноската по договора за кредит /чл. 3, ал. 1 от договора/. Сумите по договора за поръчителство ищецът следвало да заплаща на **** АД, което било упълномощено от **** ЕООД да събира в тяхна полза сумите по процесния договор, съобразно чл. 3, ал. 3 от договора за поръчителство.

Доколкото договорът за поръчителство е акцесорен на този за предоставяне на потребителски кредит, то действието на поръчителството е предпоставено от валидното съществуване на главното правоотношение.

Предвид това, наличието на основание за предоставяне на поръчителство от страна на ответното дружество, е обусловено от валидността на договора за кредит, или отделни негови клаузи и поради тази причина следва да се разгледат съвместно и двете правоотношения, имайки и предвид, обстоятелството, че кредиторът **** АД е едноличен собственик на капитала на **** ЕООД и в тази връзка кредиторът и поръчителят са свързани лица, което е видно от Търговски регистър към Агенция по вписванията.

Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Разпоредбата на чл. 22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 , чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен.

С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в обществен интерес за защита на икономически по- слаби участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне, дори ако нарушението на тези норми не е въведено като основание за обжалване (в този смисъл са задължителните указания, дадени с т. 1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).

Изхождайки от предмета на договор за паричен заем № ****, сключен на 20.09.2022 год. и страните по него – физическо лице, което при сключването 5 му действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесният договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл. 10 и чл. 11.

Не е посочен коректно размерът на ГПР в договора за кредит, което е нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и поради това на основание чл. 22 от същия закон, той е недействителен. Отпуснатият кредит е в размер на 350.00 лева, липсва яснота относно компонентите, които съдържа ГПР, като съдът приема, че в него не е включено възнаграждението на поръчителя, което, съгласно чл. 3 от договора за предоставяне на поръчителство е в размер на почти 30 % от главницата, разсрочено на същия брой вноски като договора за кредит и платимо на кредитора. Съобразно чл. 3, ал. 3 от договора за поръчителство, възнаграждението се дължи в полза на поръчителя **** ЕООД, като **** АД единствено е овластено да приеме плащането (фактически да получи паричните средства за възнаграждението, които след това да предаде на поръчителя). Може да се направи извод, че посоченият в договора ГПР не отговаря на реалния, който би се получил при съобразяване на всички възнаградителни плащания.