Определение № 1407 от 10.06.2024, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1407 гр. София, 07.06.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 15-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито заседание на седми юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Даниела Дончева

Членове:

Красимир Маринов

Капка Павлова като разгледа докладваното от Красимир Маринов Въззивно частно гражданско дело № 20241000500100 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274-279 ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. на СГС № 477826/19.05.2023 г., подадена от А. Н. Б. от гр. ***, бул. „***“ № *, с ЕГН:********** чрез адвокат Х. Л. от САК срещу определение № 5832/11.05.2023 г., постановено по гр. дело № 3139/2022 г. по описа на Софийски градски съд, с което е върната исковата молба на частния жалбоподател и е прекратено производство по делото.

Жалбоподателят счита определението за неправилно и незаконосъобразно, поради което моли апелативния съд да го отмени и върне делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

Излага съображения, че предмет на производството пред Софийски градски съд е предявен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, доколкото ищецът не релевирал договорно отношение, деликтно отношение или такова, основано на водене на чужда работа без пълномощие, а изтъквал единствено и само аргументи и доводи, които се основавали на иск по чл. 59 ЗЗД – разместване на блага без основание, при което ищецът обеднял за сметка на ответницата, която се е обогатила, а въпрос по същество било дали между страните било налице правоотношение, по силата на което едното лице било задължено да даде на другото нещо.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК Д. И. Ж. с ЕГН:********** чрез адвокат А. К. е подала отговор, с който оспорва частната жалба като неоснователно и моли апелативния съд да я отхвърли и потвърди обжалваното определение като правилно и законосъобразно.

Претендира присъждане на разноски.

Софийският апелативен съд, след като по реда на чл. 278 ГПК се запозна с 1 доказателствата по делото и извършвайки служебно цялостна проверка на обжалвания акт, без да е ограничен от наведените в частната жалба оплаквания (съобразно ТР № 6/15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г., ОСГТК на ВКС), намира последната за процесуално допустима – депозирана е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, имаща правен интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, а разгледана по същество – приема следното:

Производството пред Софийски градски съд е образувано по искова молба вх. на СГС № 17717/25.03.2022 г., подадена от А. Н. Б. срещу Д. И. Ж., с която се претендира ответницата да бъде осъдена да заплати на ищеца сумата от 77 559 евро, представляваща стойността на 11 % от размера на РЗП на сградата, предмет на нотариален акт № 178/21.08.2017 г. на нотариус Й. Л., както и законната лихва върху главницата, считано от подаване на исковата молба до окончателното издължаване.

В исковата молба се твърди, че ответницата, която е бивша съпруга на ищеца и живеела в Италия, притежавала недвижим имот, представляващ УПИ-286, кв. 262, в гр. ***, м. „***“, ул. „***” № *, придобит през 1984 г.

В началото на 2012 г. предложила на ищеца да поеме управлението върху имота, в т.ч. да го ползва, отдава под наем и т.н. Двамата се споразумели той да и осигури строител, на който да бъдело учредено право на строеж за построяване на сграда, срещу задължение да построи индивидуални обекти – жилища, които да се придобиели от двамата бивши съпрузи.

Във връзка с горното ищецът получил пълномощно с нот. заверка на подписите и съдържанието, peг. № 117 и № 118/06.01.12г. на Нотариус М. К., а заедно с него страните изготвили и изрично споразумение от 06.01.2012 г., което регламентирало отношенията им.

Договорили се, че ако ищецът осигурял суперфициар-строител за имота, който да построи за своя сметка сграда срещу т.н. „обезщетение” - т.е. индивидуални имоти, които не преминават в собственост на суперфициара, то ответницата щяла да получи половината от договорения процент „обезщетение”, а ищецът щял да получи останалата половина.

Обещаната на ищеца част от „обезщетението” следвало да компенсира усилията по намиране на сигурен строител; воденето на преговори за построяване на сграда; определяне на индивидуалните обекти; осъществяването на контрол по спазване на договора и т.н.

В контекста на горното, на 20.02.2017 г., след преговори с Г. Й. Т. като пълномощник на ответницата, ищецът подписал предварителен договор за учредяване на право на строеж върху имота, срещу задължение за построяване на сграда. Съгласно чл. 1 от предварителния договор, следвало г-н Т. да построи жилищна сграда с максимално допустимото по градоустройство РЗП, като учредителите на правото на строеж си запазвали за себе си 22% от правото на строеж върху РЗП на сградата, а строителят-суперфициар получавал останалите 78 % от сградата. Ищецът уведомил ответницата, намираща се към този момент в Италия, за подписването на предварителния договор, на което тя се зарадвала и била доволна.

2

През 2017г. ищецът нямал възможност да подпише и нотариален акт с Г. Й. Т. за учредяване на правото на строеж, предмет на предварителния договор от 20.02.17 г., тъйкато действал с пълномощното от 2012 г., към което липсвали актуални декларации по чл.

25 ЗННД и чл. 264 ДОПК. Поради това, се разбрали с ответницата, тя да пристигнела в България в края на лятото, когато лично щяла да подпише нотариален акт със строителя, както и да прехвърли на ищеца половината от запазеното право на строеж – 14 от 22 % от РЗП на сградата. Ответницата пристигнала в страната в началото на м. август 2017 г., като двамата се разбрали, тя да се обади на ищеца за прехвърляне на правото на строеж, както на строителя, така и на ищеца, съгласно споразумението им от 06.01.2012 г.

Въпреки това, на 21.08.17 г., без да уведоми ищеца, ответницата подписала с Г. Й. Т. нотариален акт, с който му учредявала право на строеж и запазвала за себе си такова за 3 броя индивидуални обекта (апартаменти), а именно апартамент № 5 на втори етаж от бъдещата сграда, с площ от 51.87 кв.м. и паркомясто № 1; апартамент № 6 на втори етаж, с площ от 43.09 кв.м. и паркомясто № 2 и апартамент № 7 на втори етаж, с площ от 56.52 кв.м. и паркомясто № 7.

Ищецът нямал представа за съставянето на горепосочения нотариален акт до момента, в който разбрал от строителя-суперфициар, че последният вече подписал нотариален акт с ответницата, след което потърсил бившата си съпруга като поискал да получи обещаните му % части от обектите, които строителят щял да построи като „обезщетение”, но тя му отказала. Впоследствие със същото искане, ищецът изпратил до ответницата нотариална покана, на която не получил отговор.

Според ищеца, ответница действала недобросъвестно като не му прехвърлила 1/2 от собствеността върху имотите, за които си запазил право на строеж. Съдържанието на споразумението между страните от 06.01.2012 г. не можело да се определи като предварителен договор за прехвърляне на правото на собственост, тъй-като липсвало изискуемото съдържание на предварителен договор. Смисъла на същото било да се ангажира ищеца с определени правни и фактически действия, като при постигане на резултат (осигуряване на строител) да получи половината от договореното със строителя обезщетение.

По така изложените обстоятелства, ищецът счита, че ответницата се обогатила за негова сметка с онази част от полагащото му се обезщетение от строителя, което следвало да получи от определения процент от РЗП на сградата – или 11%, а обедняването му се изразявало в пропускане на сигурно увеличаване на имуществото му, чрез придобиване на нова имуществена облага, като тази имуществена облага била реализирана от ответника.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответницата е подала отговор на исковата молба, с който оспорва иска като процесуално недопустим, тъй като бил субсидиарен, а между страните било приключило гр. дело № 61462/2018г. по описа на СРС, заведено от ищеца, по повод на частичен иск за 5 000 евро при пълен размер на иска от 82 559 евро с правно основание чл.

79, ал. 1 вр. чл. 82 ЗЗД за осъждането й да му заплати обезщетение за пропуснати ползи във връзка със споразумението им от 06.01.2012 г. Именно този иск за пропуснати ползи на 3 договорно основание, но до пълният му размер имал възможността и правото ищецът да предяви, а не този с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД.

За да постанови обжалваното определение, с което на основание чл. 130 ГПК е върнал исковата молба и е прекратил производство по делото, първоинстанционният съд е приел, че предявеният от ищеца иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД бил процесуално недопустим, доколкото бил субсидиарен и ищецът разполагал за удовлетворяване на вземането си с друг иск, а именно с този по чл. 82 ЗЗД. Съгласно т.9 и 10 от Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС, когато правоимащият можел да защити правата си с предвиден по закон точно определен иск, недопустимо било да си служи с иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. С иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД разполагал само този, който въобще не можел и не би могъл да защити своето право с друг иск, а не и този, който разполагал с друг иск, но пропуснал да стори това в установените от закона преклузивни или давностни срокове.

С оглед на така установеното, настоящият съдебен състав намира следното:

Принципно, така изложените от първоинстанционния съд правни съображения относно допустимостта на иска по чл. 59 ЗЗД са правилни и законосъобразни, съобразени със задължителната практика на ВКС по тълкуване и прилагане на закона. В случая обаче следва да се има предвид, че исковата молба е върната, съответно и делото е прекратено, при нередовност на последната съобразно изискванията по чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК, което прави определението неправилно и незаконосъобразно.

Видно е че ищецът с исковата си молба е направил искане към съда (петитум), което не е в съответствие с обстоятелствената част на същата и при изложени противоречеви твърдения. Така, ищецът претендира ответницата да бъде осъдена да му заплати конкретна сума (77 559 евро), за която пояснява, че представлява 11 % от размера на РЗП на сградата, предмет на нотариален акт № 178/21.08.2017 г. на нотариус Й. Л., без обаче да става ясно и при противоречиви твърдения, как се формира тази сума и какво е основанието същата да се дължи от ответницата на ищеца. От една страна, ищецът посочва споразумение между страните от 06.01.2012 г., което би основало претенцията му на договорно основание, но от друга страна, ищецът настоява, че дължимата му се сума не е въз основа на това споразумение, а поради настъпило разместване на блага без основание, при което той се е обеднил за сметка на обогатяване на ответницата. При това положение обаче не е ясно, след като ищецът не твърди да е собственик на процесния имот, а твърди, че такъв е ответницата, и след като не се позовава на споразумение между тях касателно този имот, то какви са конкретните факти и обстоятелства, въз основа на които се е стигнало до обедняване на ищеца, което да е свързано с чужд за него имот, съответно и какво е довело до обогатяване без основание за ответницата и за сметка на ищеца във връзка с недвижим имот, на който тя е собственик и като такъв разполага и има възможност да упражнява собственическите си права, както намери за добре – да управлява имота, да го продава, прехвърля, учредява право на строеж и др. Още по-малко става ясно как при липса на споразумение между страните се формира претендираната конкретна сума от 77 559 евро, представляваща 11 % от размера на 4

РЗП на сградата, предмет на нотариален акт № 178/21.08.2017 г. на нотариус Й. Л..

Поради това, първоинстанционният съд е следвало по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК да даде ясни и конкретни указания в горепосочения смисъл за отстраняване на тези нередовности на исковата молба – ищецът изрично да посочи дали претендира сумата от 77 559 евро въз основа на споразумение между страните от 06.01.2012 г., а ако не я претендира на това основание, то тогава да изложи конкретни факти и обстоятелства, обосноваващи твърденията му, че във връзка с процесния имот се е стигнало до разместване на блага без основание, при което ищецът се е обеднил, за сметка на обогатяване на ответницата, съответно и в какви размери и как се формират те. Едва след това, първоинстанционният съд следва да прецени дали дадените указания са изпълнени от ищеца или не в указания срок и в зависимост от което или да върне исковата молба като нередовна, или да извърши преценка относно допустимостта на предявения иск, което обаче в случая не е сторено.

Разпечатката съдържа 36 от 47 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/73fda7d8-3659-447f-8a21-fd531463bd38