Решение № 5629 от 11.09.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5629 гр. София, 11.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Слави Г. Славов при участието на секретаря Ю. С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Слави Г. Славов Въззивно гражданско дело № 20241100502572 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 16284 от 10.10.2023 г., постановено по гр.д. № 62820 по описа за 2022 г. на СРС, 180 състав е отхвърлен предявения от К. К. К., ЕГН **********, срещу Главна дирекция „Гранична полиция“, с адрес гр. София, бул. „ ********, с главен иск с правно основание чл. 181, ал. 1 ЗМВР за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 4320, 00 лева, представляваща левова равностойност з а неосигурена храна за периода от 18.11.2019 г. до 18.11.2022 г., ведно със законната лихва , считано от депозиране на исковата молба в съда – 1 8.11.2022 г., до окончателното изплащане на сумата.

С решението е отхвърлен и предявения от К. К. К., ЕГН **********, срещу „Министерство на вътрешните работи “, с адрес гр. София, ул. „ ******** при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 181, ал. 1 ЗМВР за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 4320, 00 лв., представляваща левова равностойност за неосигурена от храна за периода от 1

18.11.2019 г. до 18.11.2022 г., ведно със законната лихва , считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 1 8.11.2022 г., до окончателното изплащане на сумата.

С решението, на осн. чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 от ГПК К. К. К. е осъден да заплати на Главна дирекция „Гранична полиция“ към МВР, ЕИК 129010125 и на Министерство на вътрешните работи, ЕИК 000695235 сумата от по 100 лева на всеки от тях, представляваща направените по делото разноскиюрисконсулстко възнаграждение.

Срещу решението в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство – К. К. К., подадена чрез пълномощника му адв. Ю. Б.. В жалбата се излагат подробни доводи за неправилност на решението, като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост. В тази връзка моли съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното и да постанови друго, с което да уважи предявения главен иск, а при условията на евентуалност, ако отхвърли същия, да уважи евентуалния. Претендира присъждане на разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Главна дирекция "Гранична полиция" към МВР, с който се изразява становище за нейната неоснователност, респективно за правилност на първоинстанционното решение по съображения, подробно изложени в отговора. В тази връзка се моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира се и присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Въззиваемата страна - ответник по евентуалния иск - Министерство на вътрешните работи, моли да бъде потвърдено първоинстанционното решение в частта, в която претенцията спрямо МВР е отхвърлена, доколкото Главна дирекция "Гранична полиция" към МВР е отделно юридическо лице по смисъла на чл. 37 от ЗМВР и отговаря самостоятелно за финансовите взаймоотношения, свързани със заплащане на обезщетения. Претендира присъждане на разноските, сторени и във двете съдебни инстанции.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в законоустановения срок по 2 чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания.

Обжалваното решение е недопустимо в частта, с която е отхвърлен искът срещу МВР и неправилно в частта, с която е бил отхвърлен иска срещу ГД „Гранична полиция“ към МВР, по следните съображения:

Предявени са главен иск по чл. 79, ал. 1, вр. чл. 181, ал. 1 от ЗМВР , вр. чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР срещу ГД „Гранична полиция“ към МВР и евентуален иск чл. 79, ал. 1, вр. чл. 181, ал. 1 от ЗМВР , вр. чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР срещу МВР.

Правопораждащият фактически състав за присъждане на претенцията за реално изпълнение на задължението за заплащане на паричната равностойност за храна по чл. чл. 181, ал. 1 ЗМВР включва следните елементи:

1. Наличие на служебно правоотношение между ищеца и ответника с твърдяното от него съдържание;

2. Престирането на работна сила от страна на служителя за исковия период;

3. Размерът на паричната равностойност на полагащата му се исковия период храна.

Между страните е безспорна и правилно е установена фактическата обстановка от първоинстанционния съд въз основа на събраните доказателства относно наличието на служебно правоотношение между ищеца К. К. и главния ответник Главна дирекция „Гранична полиция“ при Министерство на вътрешните работи. Първоначално въззивникът-ищец е назначен в структурата на Министерство на вътрешните работи, на 19.08.20207 г., на длъжност „ жандармерийски командир I степен “. Със заповед № 8121К-2191/06.02.2017 г. на Министъра на вътрешните работи, 3 ищецът е назначен на длъжност " главен експерт " в сектор „Обществени поръчки“ от отдел " Управление на собствеността “ при Главна дирекция „ Гранична полиция “. Посочената длъжност е изпълнявал от 01.02.2017г. до 30.06.2022г., а от последната дата до 29.12.2022г. е преназначен на длъжността " старши експерт " в сектор „ Изпълнение на проекти “. Именно тази длъжност е заемал ищецът към момента на подаване на исковата молба. Следователно, през процесния период, обхващащ времето от 18.11.2019г. до 18.11.2022г., ищецът К. К. е бил служител на Главна дирекция „ Гранична полиция “ и е имал статут на държавен служител по смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР .

Съществуването на валидно служебно правоотношение през исковия период с предпочитания ответник Главна дирекция „Гранична полиция“ не се оспорва от страните. Не се оспорва също така, че ищецът К. К. е престирал работна сила по процесното правоотношение през периода на исковата претенция.

Спорът в настоящото производство се свежда до два въпроса: кой е процесуално легитимиран да отговаря по предявения иск и дали ищецът като служител на ГД „Гранична полиция“ към МВР по смисъла на чл. 142, ал. 1, т.

2 ЗМВР има право на безплатна храна, съгласно чл. 181, ал. 1 от ЗМВР .

Нормата чл. 61, ал. 2 от КТ предвижда, че за длъжности, определени в закон или в акт на Министерския съвет, трудовият договор се сключва от погорестоящия спрямо работодателя орган, като в тези случаи трудовото правоотношение се създава с предприятието, в което е съответната длъжност.

Цитираната разпоредба е приложима по аналогия и при действието на Закона за държавния служител и другите закони, уреждащи държавна служба, когато служебното правоотношение възниква от акт на компетентен орган по назначението, който е част от структурата на едно учреждение, но служебното правоотношение се осъществява в рамките на друго такова /в посочения смисъл – Решение № 99/03.07.2019 г. по гр. д. № 1876/2018 г. на ВКС, IV ГО;

Решение № 11/27.01.2016 г. по гр. д. № 3330/2015 г. на ВКС, IV ГО; Решение № 470/28.02.2014 г. по гр. д. № 3253/2013 г. на ВКС, IV ГО/. В разглеждания казус орган по назначението на ищеца като държавен служител по смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР е министърът на вътрешните работи, а предприятието, в което ищецът е заемал длъжност в исковия период, е Главна дирекция „Гранична полиция“ към МВР. Съгласно чл. 37, ал. 2 ЗМВР Главните дирекции, областните дирекции, дирекция "Миграция", дирекция "Международни проекти", дирекция "Управление на собствеността и 4 социални дейности", дирекция "Комуникационни и информационни системи", Академията на МВР и Медицинският институт са юридически лица.

Предвид изложеното на първия въпрос следва да се отговори, че процесуално легитимиран да отговаря по предявения иск е главният ответник – Главна дирекция „Гранична полиция“.

По отношение на втория според въпрос, настоящият съдебен състав се ръководи от разясненията, дадени с тълкувателно решение № 1 от 27.11.2024 г. по тълк. д. № 1/2024 г. на ОСГК на ВКС.

Със споменатото тълкувателно решение № 1 от 27.11.2024 г. по тълк. д.

№ 1/2024 г. на ОСГК на ВКС е прието, че държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, чийто статут се урежда със Закона за държавния служител, имат право да им се осигурява безплатна храна или заплащане на левовата й равностойност съгласно разпоредбата на чл. 181, ал. 1 от Закона за Министерството на вътрешните работи.

В т. 3 тълкувателно решение № 3/2020 г. по тълк. дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, е посочено, че съгласно задължителните тълкувателни актове не съставляват правила за поведение, а само изясняват действителното съдържание на правна норма, по чието прилагане има противоречия или неясноти. Съдържанието на тълкуваната разпоредба е било такова, каквото е изяснено със задължителното тълкуване, още от момента на приемането й.

Така се обосновава ретроактивното действие на даденото задължително тълкуване. Ето защо настоящият въззивен състав намира, че тълкувателно решение № 1 от 27.11.2024 г. по тълк. д. № 1/2024 г. на ОСГК на ВКС намира приложение към разглеждания казус, независимо, че е постановено след изготвяне и обявяване на обжалваното първоинстанционно решение.

Следователно възражението на проц. представител на предпочитания ответник - Главна дирекция „Гранична полиция“, че тълкувателно решение № 1 от 27.11.2024 г. е неприложимо за процесния случай е неоснователно Съгласно разпоредбата на чл. 142, ал. 1 ЗМВР , служителите на МВР са държавни служители-полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението /т. 1/; държавни служители /т. 2 и лица, работещи на трудово правоотношение /т. 3/. Според регламентираното в чл. 142, ал. 4 ЗМВР, статутът на държавните служители по ал. 1, т. 2 се урежда със ЗДСл. и с чл. 56, чл. 151, ал. 1 и 7, чл. 156, ал. 4, чл. 181, ал. 3, чл. 182, чл. 185, ал. 1, 5 чл. 186а, чл. 190, ал. 2, чл. 191 и 233 от този закон. В чл. 1 ЗМВР е предвидено, че този закон урежда принципите, функциите, дейностите, управлението и устройството на Министерството на вътрешните работи /МВР/ и статута на служителите в него. Настоящият съдебен състав счита, че цитираната разпоредба е обща и се отнася и до служители на ЗМВР със статут по чл. 142, ал. 1, т. 2, доколкото не са налице изрични норми, които да изключат приложението и по отношение на тези служители. Съгласно чл. 181 ЗМВР на служителите на МВР се осигурява храна или левовата равностойност. В цитираната норма не е предвидено изключение на определена категория служители от системата на МВР и конкретно за държавните служители, какъвто е и ищецът. Обстоятелството, че в чл. 1 от Наредба № 8121з-773 от 1.07.2015 г. за условията и реда за осигуряване на храна или левовата равностойност на служителите на МВР е посочено, че с нея се определят условията и редът за осигуряване на храна или левовата равностойност на служителите на МВР по чл. 142, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗМВР и по пар. 86 ПЗР на ЗИД на ЗМВР не променя този извод, тъй като законът не е делегирал на министъра на вътрешните работи да определя кои служители следва да получават храна или парична равностойност, респ. да ограничи кръга на работещите с право да получат храна или парична равностойност, а само да определи условията и реда за предоставяне на сумите и доволствията по чл. 181, ал. 1- 3 ЗМВР /ал. 4 на чл. 181 ЗМВР /. При противоречие между разпоредбата на чл. 1 Наредба № 8121з-773 от 01.07.2015 г. за условията и реда за осигуряване на храна или левовата равностойност на служителите на МВР и специалния ЗМВР, то следва да се приложи разпоредбата на нормативния акт от по-висока степен, т. е. чл. 181, ал. 1 ЗМВР .