Определение № 2364 от 15.07.2025, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2364 гр. Пловдив, 15.07.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анна Ив. Иванова

Членове:

Иван Ал. Анастасов

Емилия Бл. Лалева като разгледа докладваното от Иван Ал. Анастасов Въззивно частно гражданско дело № 20255300501770 по описа за 2025 година

Производство по реда на чл.274, ал.1, т.2, вр. чл.248 от ГПК.

Образувано е по частна жалба от „Е. И.“ЕАД, в качеството му на пълномощник на ищцата по гр.д.№ 13648/2024г. на ПдРС, ХХ гр.с. Д. Б., против постановеното по първоинстанционното дело определение № 6796/23.05.2025г., с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на постановеното по делото решение № 2004/28.04.2025 г. в частта за разноските, като присъденото адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА в размер от 250 лева бъде завишено до един разумен и справедлив размер, като бъде присъден и ДДС върху него.

В частната жалба се сочи, че обжалваното определение е неправилно и необосновано, постановено в противоречие с трайната съдебна практика на ВКС, която е в смисъл, че макар НМРАВ да не е задължителна за съда, определените в нея минимални размери на адв.възнаграждения следва да служат като ориентир при определяне на разноските за адв.възнаграждение. Сочи се, че първоинстанционният съд не е зачел чл.101 от ДФЕС, гарантиращ, че в интерес на потребителите икономическите оператори- предприятия ще се конкурират, като формират свободно своите цени. Жалбоподателят се позовава на решение от 28.06.2016г. по дело С- 57/15 на СЕС и решение от 25.01.2024г. по дело С- 438 на СЕС относно разумния размер на разноските, които следва да получи спечелилата делото страна.

По отношение на ДДС върху адв.възнаграждение за оказана безплатна правна помощ се сочи, че съгласно трайната съдебна практика на ВКС, предоставянето на такава правна помощ е облагаема по ЗДДС сделка и поради това въззнаграждението следва да бъде включен и дължимия от адвоката данък.

От въззиваемата страна „Креди йес“ООД е подаден отговор на частната жалба, с който същата се оспорва като неоснователна.

ПОС, ХІV гр.с., като се запозна с материалите по делото, намира следното:

По гр.д.№ 13648/2024г. на ПдРС, ХХ гр.с. е предявен иск за прогласяване нищожността на клауза за неустойка в размер от 1022,32 лева по сключен между страните договор за потребителски кредит. С постановеното по делото решение искът е уважен, като в полза на „Е. И.“ЕАД е присъдено адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА в размер от 250 лева.

1

Минималните размери на адвокатските възнаграждения са определени в приетата с решение на Висшия адвокатски съвет Наредба № 1 от 9.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа / старо заглавие Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения/. Тази наредба е предмет на разглеждане в Решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017г. по съединени дела С- 427/16 и С- 428/16. В т.1 от това решение е записано следното:“Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат- под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката- да договорят възнаграждение в понисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането й такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели“. Следователно СЕС не е констатирал директно противоречие на националната правна уредба с правото на ЕС, а е дал указание във всеки един конкретен случай съдът да извърши преценка относно това, дали приложението на предвиденото в Наредба № 1 от 9.07.2004г. минимално възнаграждение би довело до ограничаване на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, т.е. дали това не би довело до недопустимо ограничаване на свободата на договаряне. Също така в т.3 от Решение от 25.01.2024г. по дело С- 438 на СЕС се приема, че „Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги“. Както е прието и в определение № 50015/16.02.2024 г. по ч. т. д. № 1908/2022 г., II т. о., размерите на адвокатските възнаграждения в НМРАВ / с ново заглавие Наредба за възнаграждения за адвокатска работа/ могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

Както беше посочено по- горе, по първоинстанционното дело е предявен един иск с цена в размер от 1022,32 лева, като при приложение на чл.7, ал.1, т.1 от наредбата минималният размер на адв.възнаграждение е 402,32 лева. Преценката относно това, в какъв размер следва да бъде определено адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА, ще следва да се извърши на база на правната и фактическа сложност на спора по делото, като предвидения в наредбата минимален размер на адв.възнаграждение се ползва само като приблизителен ориентир. Както се сочи и в мотивите към Определение № 638 от 18.03.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 757/2023 г., I т. о., ТК „Постоянната съдебна практика на касационния съд приема, че фактическата и правна сложност на делото, като законоустановен критерий при преценката за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение, произтича от извършените от страните процесуални действия, вида на претенцията, обема на събраните доказателства и от подлежащата на проучване и анализиране нормативна уредба и съдебна практика“. Настоящият състав на ПОС намира, че спорът по гр.д.№ 13648/2024г. на ПдРС, ХХ гр.с. се отличава с определено ниска фактическа и правна сложност- от една страна предвид натрупаната многобройна съдебна практика по идентични искове, а от друга страна, предвид липсата на необходимост от сложна и особено подробна обосновка на нищожността на клаузата за неустойка. При това следва да се има предвид, че по съдебни дела, по които една от страните участва в качеството на потребител, съдът и служебно следи за наличието 2 на неравноправни и противоречащи на закона клаузи в договорите между страните. Не е без значение и обстоятелството, че по делото е проведено едно публично съдебно заседание, за което пълномощникът на ищцата е подал кратка писмена молба, което обстоятелство дава основание да се счита, че реализираната правна защита е от типа на тази по чл.9, ал.1 от наредбата. Определеният от първоинстанционния съд размер на адв.възнаграждение от 250 лева съответства на правната и фактическа сложност на спора по делото, поради което не може да се възприеме като неразумен или несправедлив. Ето защо, частната жалба ще следва да бъде оставена без уважение в частта, с която се иска завишаване на адвокатското възнаграждение за оказана безплатна правна помощ.

Предоставената правна помощ по чл.38 от ЗА е безплатна за клиента, но не и за самия адвокат, тъй като на него се дължи възнаграждение, определено от съда в тежест на насрещната страна. Съдът несъмнено не е задължено лице по ЗДДС- задължено лице е адвокатът, предоставящ услугата безплатна правна помощ. Както се сочи и в мотивите към Определение № 82/18.02.2020г. по ч.т.д. № 104/2020г. на ВКС, І т.о., „При присъждане на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение съгласно чл.38, ал.2 ЗА във връзка с § 2а от ДР на Наредба № 1/09.07.2004 г. следва да включва ДДС. Съгласно разпоредбата на § 2а от ДР на Наредба № 1/09.07.2004 г. дължимият ДДС се начислява върху възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна част от дължимото възнаграждение. Предвид посочената правна норма, върху минимално дължимото според Наредба № 1/09.07.2004 г. възнаграждение следва да се прибавят и 20 % ДДС, които да се присъдят в полза на адвоката, включително и в случаите, когато е оказана безплатна услуга, при които адвокатското възнаграждение се присъжда по реда на чл.38, ал.2 ЗА. Предоставените от процесуалния представител – адвокат правни услуги съставляват облагаема възмездна доставка, като е без значение дали възнаграждението за процесуално представителство е предварително заплатено, или е определено от съда по предвидения в чл.38, ал.2 ЗА ред“. В този смисъл са и цитираните в същия съдебен акт Определение № 521/25.10.2017 г. по ч.т.д.

№ 1225/2017 г. на ВКС, I т.о., Определение № 306/06.06.2017 г. по ч.т.д. № 2559/2016 г. на ВКС, I т.о., Определение № 699/18.12.2018 г. по ч.т.д. № 2908/2018 г. на ВКС, II т.о., както и много други. На л.74 по първоинстанционното дело е налице акт за регистрация на „Е.

И.“ЕАД по ЗДДС. Ето защо, настоящият състав на ПОС намира, че обжалваното определение ще следва да бъде отменено в частта, с която е отказано присъждане на ДДС върху възнаграждението от 250 лева по чл.38, ал.2 от ЗА, като в полза на жалбоподателя бъде присъдена допълнително сумата от 50 лева.

Предвид гореизложеното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ определение № 6796/23.05.2025г. по гр.д.№ 13648/2024г. на ПдРС, ХХ гр.с., в частта, с която е оставена без уважение молбата на „Е. И.“ЕАД за изменение на постановеното по делото решение № 2004/28.04.2025 г. в частта за разноските, като му бъде присъдено и ДДС върху определеното му възнаграждение по чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата в размер от 250 лева, като вместо това

ОСЪЖДА, „Креди йес“ООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр.Х., ул.“Л***, да заплати на „Е. И.“ЕАД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр.П., ул.“****, сумата от 50 лева- ДДС върху определеното му адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА в размер от 250 лева.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подадената от „Е. И.“ЕАД, в качеството му на пълномощник на ищеца по гр.д.№ 13648/2024г. на ПдРС, ХХ гр.с. Д. Б., частна жалба против постановеното по първоинстанционното дело определение № 6976/23.05.2025г., в частта, с която е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на постановеното по делото решение № 2004/28.04.2025 г. в частта за разноските, като 3 присъденото адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА в размер от по 250 лева бъде завишено до един разумен и справедлив размер.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4