Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 5922 от 30.09.2025, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 2636/2024
Вид
Решение № 5922
Подписан
30.09.2025
В сила
30.09.2025
Състав
Рени Коджабашева, Рафаела Стоилова Матева, Мария Георгиева Шейтанова

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 5922 гр. София, 30.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Рафаела Ст. Матева при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рафаела Ст. Матева Въззивно гражданско дело № 20241100502636 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба вх. № 346088/01.12.2023г., подадена от ответника в първоинстанционното производство Л. Л. Г., чрез адв. И. Н., срещу Решение № 18201/06.11.2023 г., постановено по гр.д.№ 23112/2023 г. по описа на СРС, 50 с-в, в частта му, в която съдът е признал за установено по предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу Л. Л. Г. по реда на чл. 422 ГПК искове с правно основание чл. 200 от ЗЗД, вр. чл. 150, ал. 1 от ЗЕ, и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че ответникът дължи на ищцовото дружество следните суми, а именно: сумата от 2300,19 лв. - главница за цена на доставка на топлинна енергия за имот в гр. София, бул. „********, за периода 01.08.2019-30.04.2021 г.; сумата от 407,33 лв. - мораторна лихва за периода 15.09.2020-14.11.2022 г., както и сумата от 48,37 лв. - главница за цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода 01.10.2019- 30.04.2021 г., ведно със законна лихва върху главниците, считано от 24.11.2022 г. до окончателното им изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 от ГПК по ч.гр.дело №64165/2022 г. по описа на СРС.

В жалбата се излага становище за неправилност на постановения от първоинстанционния съд съдебен акт в обжалваната му част. Оспорва се изводът на съда, че ответникът е пасивно легитимиран да отговаря по предявените искове, като счита, че по делото не е установено при условията на пълно и главно доказване, че същият е собственик или вещен ползвател на 1 процесния топлоснабден имот. Излага се становище за недължимост на обезщетението за забава с твърдения, че длъжника не е изпаднал в забава.

Поддържа се, че ищцовото дружество не е легитимирано да претендира заплащане на възнаграждение за услуга „дялово разпределение“, извършена от третото лице-помагач. С оглед на изложеното се отправя искане първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част, а предявените искове – да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба вх. № 22189/24.01.2024г., подаден от „Топлофикация София“ ЕАД, чрез юрк.

М.А., с който се изразява становище за нейната неоснователност и се отправя искане първоинстанционното решение да бъде потвърдено в обжалваната част. Претендира разноски.

Решение № 18201/06.11.2023 г., постановено по гр.д.№ 23112/2023 г. по описа на СРС, 50 с-в, в частта му, в която съдът е отхвърлил като неоснователни предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу Л. Л. Г. по реда на чл. 422 ГПК искове с правно основание чл. 200 от ЗЗД, вр. чл. 150, ал.

1 от ЗЕ, и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за разликата над присъдените от съда размери до пълните претендирани суми – относно исковете за главница за топлинна енергия и мораторна лихва върху нея, както и изцяло иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на мораторна лихва върху главницата за извършена услуга „дялово разпределение“, като необжалвано е влязло в законна сила.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените доводи на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена от активно легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради което се явява допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

След извършена проверка съдът намира, че постановеното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част, като по направените във въззивната жалба оплаквания относно неговата правилност, намира следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. чл. 149 ЗЕ 2 вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Основателността на предявените искове по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. чл. 149 и чл. 150 ЗЕ за заплащане стойността на потребена топлинна енергия е обусловена от наличието на следните предпоставки: съществуване на облигационно (продажбено) отношение между ищеца и соченото за потребител лице, по силата на което топлофикационното дружество се е задължило да доставя до процесното жилище топлинна енергия, а в тежест на купувача на енергията е възникнало корелативното задължение за заплащане на цената й; доставка на топлинна енергия до процесния имот през процесния период; неизпълнение на насрещното задължение на ответника за заплащане на дължимата за потреблението цена в претендираните размери.

Във връзка с установяването на първата предпоставка следва да се има предвид, че понятието "клиент на топлинна енергия" е легално определено в разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ (изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), според която всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 от ЗЕ на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 от ЗЕ.

Съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) "битов клиент" е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. Така очертаният кръг от лица се допълва с разясненията, дадени с ТР № 2/17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. по описа на ОСГК на ВКС, според което клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, съответно - на носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия с топлопреносното предприятие.

В тази хипотеза третото ползващо имота лице придобива качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Сключването на договора с третото лице следва да бъде доказано, като допустими са всички доказателствени средства, предвидени в ГПК.

Оплакванията, направени с въззивната жалба, за порочност на първоинстанционния съдебен акт, се отнасят именно до установяване наличието на горепосочената първа предпоставка за основателност на исковите претенции. Въззивният съд намира изложените оплаквания в тази 3 връзка за неоснователни поради следните съображения:

Пред първоинстанционния съд е представен договор за продажба на държавен недвижим имот от 11.03.1994 г., от който се установява, че ответникът е придобил по реда на Наредбата за държавните имоти правото на собственост върху процесния топлоснабден обект, а именно ателие № 7, находящо се в гр. София, ж.к. „Дианабад“, ул. „********.

От изложеното следва, че ответникът е собственик на процесния недвижим имот, през процесния период, поради което и се явява „клиент на топлинна енергия“ по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Преклудирани по смисъла на чл. 266, ал. 1 ГПК, а и неоснователни по същество се явяват изложените от него твърдения, че друго-трето за спора лице, е в облигационни отношения с ищцовото дружество въз основа на подадена молба-декларация. Ето защо, според настоящия въззивен съдебен състав именно ответникът в качеството му на собственик на процесното ателие се явява страна по договор за доставка на топлинна енергия с ищцовото дружество.

Изложените от въззивника доводи за липсата на материална легитимация на ищеца да претендира вземанията за главница и мораторна лихва за извършена услуга дялово разпределение, настоящият въззивен съдебен състав намира за неоснователни поради следните съображения:

В хода на първоинстанционното производство са приобщени писмени доказателства, представени от ищеца и от третото лице – помагач, касаещи извършваното в имота дялово разпределение, от които се установява, че имотът, във връзка с който се претендират процесните вземания, се намира в сграда в режим на етажна собственост, която през исковият период е била топлоснабдена.

Според чл.139, ал. 2 от ЗЕ дялово разпределение на топлинната енергия между клиентите в сгради - етажна собственост, се извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а от ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата "дялово разпределение на топлинната енергия" е точно определен в закона. Съгласно чл. 139в от ЗЕ, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а от ЗЕ, те сключват писмен договор за извършване на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл. 139б от ЗЕ, в който уреждат цените за нейното извършване. Същите се заплащат от потребителите на топлопреносното предприятие, което от своя страна дължи плащането им на търговеца, осъществяващ самата услуга. От изложеното следва извод, че дружеството-ищец, е легитимирано да събере вземането за стойността на услугата дялово разпределение. В случая от доказателствата по делото се установява, че в процесния имот е осъществявано дялово разпределение от дружеството „Техем Сървисис“ ЕООД. С оглед на изложеното, настоящият 4 въззивен съд счита, че претенцията за заплащане на цена за услугата дялово разпределение е установена в своето основание и по размер.

Оплаквания относно количеството и стойността на потребената топлинна енергия в имота, както и относно приложението на института на погасителната давност от районния съд не са въведени от въззивника, поради което и съдът не дължи произнасяне в тази насока.

По отношение на исковата претенция за заплащане на мораторна лихва върху главницата за потребена топлинна енергия, настоящият въззивен съдебен състав намира следното:

През процесния период ищцовото дружество и ответника са били обвързани от договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни Общи условия, одобрени с Решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“ от 11.07.2016 г., в сила от 11.08.2016 г.

В ал. 3 на чл. 32 ОУ- 2016 г. е предвидено, че след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия за стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2 клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и ал. 3 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, в 45- дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, а съгласно ал. 4 на чл. 33 продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не са заплатени в срока по ал. 2.

Тъй като според събраните доказателства отчитането на ИРРО, изготвянето на изравнителните сметки и издаването на общите фактури за процесния период е настъпило след предвидения в ОУ- 2016 г. 45- дневен срок за плащане /общите фактури за отчетния период са издадени на 31.07.2020 г. и 31.07.2021 г., а 45- дневният срок е изтекъл на 14.06. на съответната година 2020 г. и 2021 г., считано от 30.04./, цитираните клаузи на Общите условия са неприложими, като съобразно разпоредбата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД ответникът изпада в забава след покана, каквато не се твърди, нито доказва, да е отправена от ищеца до него.