Решение № 327 от 16.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 327 гр. София, 16.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Иванина Ив. Пъстракова

ПЕТЪР М. МИЛЕВ при участието на секретаря Кирилка Анг. Илиева като разгледа докладваното от ПЕТЪР М. МИЛЕВ Въззивно гражданско дело № 20241100504564 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Образувано е въз основа на въззивна жалба с вх. № 371602/22.12.2023г., подадена от ответника в първоистанционното производство Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ при МВР, която е насочена срещу решение № 19436 от 24.11.2023г. по гр.дело № 26144/2022г. по описа на СРС, 119 състав, в частта му, с която ответникът е осъден да заплати на ищцата Р. Г. Г. сумата от 1695,66 лева, представляваща допълнително трудово възнаграждение за времето от 16.09.2019г. до 25.10.2019г. и от 27.07.2020г. до 14.01.2021г., ведно със законната лихва върху главницата за времето от предявяване на исковата молба на 18.05.2022г. до окончателното плащане.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на съдебното решение в неговата обжалвана част. Не оспорва, че ищцата е негов служител, както и че е изпълнявала част от служебните задължения на друг отсъстващ служител. Жалбоподателят поддържа, че между страните не е било постигнато споразумение за заплащане на допълнително трудово възнаграждение за процесните периоди, съобразно нормата на чл.

259 от Кодекса на труда. Заместването е следвало да стане задължително с писменото съгласие на работодателя, което липсвало, а и освен това било необходимо между страните да е уговорен и размерът на допълнителното възнаграждение, като споразумение в този смисъл също нямало. Моли решението да бъде отменено в неговата обжалвана част и предявеният иск да бъде отхвърлен. Страната претендира и разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ищцата Р. Г. Г. е подала отговор на въззивната жалба, в който са изложени съображения за нейната неоснователност. Поддържа, че положеният труд е възмезден, като в случаите, в които служител изпълнява длъжност или работа на друг отсъстващ служител, има право на допълнително трудово възнаграждение, което се уговаря между страните, на основание чл. 259, ал.1 от КТ. Сочи, че разпоредбата на чл. 180, ал. 8 от 1

ЗМВР препраща към чл. 259 КТ, поради което лицата, които изпълняват част от служебните задължения на отсъстващ държавен служител, следва да получават допълнително трудово възнаграждение. От доказателствата по делото се установявало, че ищцата е изпълнявала длъжността на отсъстваща служителка, като размерът на допълнителното трудово възнаграждение е бил уговорен с отделно споразумение. Моли решението да бъде потвърдено в неговата обжалвана част.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените доводи на страните, приема следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба на ищцата Р. Г. Г., с която е предявила против ответника Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ при МВР осъдителен иск с правно основание чл. 259, ал. 1, изр. 2 от КТ, вр. чл.

180, ал. 8 от ЗМВР за сумата от 1715,81 лева, представляваща допълнително трудово възнаграждение, дължимо за заместването на отсъстващ служител, за периода от 16.09.2019г. до 25.10.2019г. и за периода от 27.07.2020г. до 14.01.2021г., ведно със законната лихва от 18.05.2022г. до окончателното изплащане на вземането.

Ищцата твърди, че по време на процесния период се е намирала в трудово правоотношение с ответника, възникнало въз основа на трудов договор № 1983р2101/01.02.2017г., като е заемала длъжността „младши специалист (домакин)“ във Втора районна служба „Пожарна безопасност и защита на населението“ към Столична дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ при ГДПБЗН-МВР. Твърди се, че ищцата е замествала служителката Р.Г.М. както през периода от 16.09.2019г. до 25.10.2019г., така и през периода от 27.07.2020г. до 14.01.2021г., като през това време е изпълнявала както своята работа, така и работата на отсъстващата служителка, но до 15.01.2021г. допълнително полаганият от ищцата труд не е бил заплащан, въпреки че няколко пъти този въпрос е бил повдиган пред прекия ръководител и пред директора на СДПБЗН. Още през първия процесен период се твърди, че е било направено предложение от началника на Втора районна служба „Пожарна безопасност и защита на населението“ до директора на ГДПБЗНМВР за изготвяне на документацията за заплащане на допълнително трудово възнаграждение, но това е останало без последици и допълнително възнаграждение не е било заплащано за процесния период. Ищцата сочи, че едва на 15.01.2021г. е подписала допълнително споразумение към трудовия договор, с което е уговорено допълнително трудово възнаграждение в размер на 30% от заплатата на заместваната служителка Р.Г.М., заемаща длъжността „системен оператор/административно обслужване“. При тези твърдения ищцата моли предявеният иск да бъде уважен.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ при МВР е подал отговор на исковата молба, с който оспорва основателността на предявения срещу него иск. Не оспорва наличието на трудово правоотношение между страните. Оспорва през процесния период ищцата да е изпълнявала част от служебните задължения на отсъстващата служителка Р.Г.М.. Поддържа, че между спорещите страните не е било постигнато споразумение относно допълнителното трудово възнаграждение, както и че заместването е следвало да стане с писменото съгласие на работодателя, което в случая не е било направено. Моли предявеният иск да бъде отхвърлен.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/.

В случая постановеното от районния съд решение е валидно и допустимо в неговата обжалвана част.

2

По съществото на спора, съдът приема, че решението е неправилно в обжалваната част.

Съгласно чл. 259, ал. 1, изр. 2 от КТ, когато работник или служител изпълнява длъжност или работа на отсъстващ работник или служител, и ако той изпълнява през това време и своята работа или длъжност, има право и на допълнително трудово възнаграждение, което се уговаря между страните по трудовото правоотношение. Заместването се извършва със съгласието на работодателя и работника или служителя, изразено в писмена форма, като липсата на писмена форма не е пречка работникът или служителят да получава възнаграждението за заместването – чл. 259, ал. 3 от КТ.

Към разпоредбата на чл. 259 от КТ препраща чл. 180, ал. 8 от ЗМВР, в който е предвидено, че лицата, работещи по трудово правоотношение, получават допълнително възнаграждение при условията на чл. 259 от Кодекса на труда и в случаите, когато изпълняват част от служебните задължения на отсъстващ държавен служител по чл. 142, ал.

1, т. 1 или ал. 3 или лице, работещо по трудово правоотношение, по ред, определен с наредба на министъра на вътрешните работи, и в размери, определени с негова заповед.

Основателността на иска за заплащане на допълнително трудово възнаграждение за заместване в хипотезата на вътрешно съвместителство, при която заместващият изпълнява освен трудовите функции на своята длъжност и трудовите функции на свой колега за определен период от време, уредена с чл. 259, ал. 1, предл. 2 КТ, изисква да е установено по делото при тежест на доказване на ищеца освен постигнато между него и работодателя като страни по трудовия договор съгласие за заместването, така и постигнато между него и работодателя съгласие за заплащане за заместването на допълнително трудово възнаграждение с уговорен от тях размер. В този случай уговарянето на заплащане на възнаграждение е елемент от фактическия състав на претенцията с правно основание чл.

259, ал. 1, предл. 2 КТ – така Решение № 238 от 06.03.2006 г. по гр. д. № 2021/2003 г., III г. о. на ВКС

В случая не се спори пред настоящата инстанция, че през процесния период ищцата е работила при ответника по трудово правоотношение, възникнало въз основа на трудов договор № 1983р-2101/01.02.2017г., като е заемала длъжността „младши специалист (домакин)“ във Втора районна служба „Пожарна безопасност и защита на населението“, както и че е изпълнявала част от служебните задължения на отсъстващия служител Р.Г.М. лице, работещо по трудово правоотношение. Тези обстоятелства се установяват и от събраните по делото доказателства – препис от процесния трудов договор и от показанията на разпитаните по делото свидетели А.М. и Д.П., които са заявили, че работят в пожарната, както и че ищцата е замествала лицето Р.Г.М., когато е отсъствала от работа по повод нейното майчинство. Първоначално отсъстващата служителка е ползвала болнични листове за по-кратки периоди през есента на 2019г., но след лятото на 2020г. е излязла в отпуск за подълъг период и през това време само ищцата е изпълнява задълженията на отсъстващата.

Установява се от приетите по делото болнични листове и молби за ползване на отпуск, че Р.Г.М. е отсъствала от работа през процесния период.

Не е установено обаче по делото страните да са постигнали съгласие за заплащане за заместването на допълнително трудово възнаграждение с уговорен от тях размер. От представеното по делото допълнително споразумение от 15.01.2021г., с което е уговорено допълнително трудово възнаграждение в размер на 30% от заплатата на отсъстващата Р.Г.М., не може да се приеме, че страните са уговорили конкретен размер на допълнително трудово възнаграждение за периода от 16.09.2019г. до 25.10.2019г. и за периода от 27.07.2020г. до 14.01.2021г., доколкото в чл. 4 от същото споразумение изрично е отбелязано, че влиза в сила от 15.01.2021г., т.е. същото касае последващ период, като не може да му бъде придадено обратно действие, с което да се уреждат взаимоотношенията между страните за предходен период. Сама ищцата сочи в исковата си молба, че още през 2019г. е било 3 отправено предложение за уреждане на документацията за заплащане на допълнително възнаграждение, но този въпрос е останал неуточнен между страните, т.е. не е било постигнато съгласие за заплащане на допълнително трудово възнаграждение с уговорен размер за заместването.

Извод относно наличието на договореност за заплащане на възнаграждение за извършената по заместване работа от ищцата не може да се направи и от представения по делото препис от Колективен трудов договор от 27.12.2019г.

На първо място, в чл. 40, ал. 1 от този договор е предвидено, че при заместване на отсъстващ служител, когато заместващият служител изпълнява и своите служебни задължения, на служителя се изплаща допълнително трудово възнаграждение в размер до 30% от размера на основната заплата на замествания служител. Оттук е видно, че конкретният размер на възнаграждението не може да се извлече от самия колективен трудов договор, като за това пряко сочи и втората алинея на чл. 40, съгласно която конкретният размер на допълнителното трудово възнаграждение се уговаря между страните по индивидуалния трудов договор. Такова договаряне, което да касае периода от 16.09.2019г. до 25.10.2019г. и периода от 27.07.2020г. до 14.01.2021г., обаче не се установява да е било проведено между страните по делото.

Съгласно чл. 57, ал. 1 и ал. 2 от КТ, колективният трудов договор има действие спрямо работниците и служителите, които са членове на синдикалната организация - страна по договора, като работниците и служителите, които не членуват в синдикална организация, страна по договора, могат да се присъединяват към сключения колективен трудов договор от техния работодател с писмено заявление до него или до ръководството на синдикалната организация, която е сключила договора. В случая по делото няма никакви данни, от които да се установи, че ищцата е член на някоя от синдикалните организации, които са подписали въпросния колективен договор, като няма доказателства също така тя да се е присъединила към договора чрез подаване на писмено заявление до работодателя.