Решение № 263036 от 13.05.2021, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И

Е гр. София, 13.05.2021 г.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на петнадесети февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ

ЧЛЕНОВЕ:

КАЛИНА АНАСТАСОВА мл. с. ЕВЕЛИНА

МАРИНОВА при участието на секретаря Стефка Александрова, като разгледа докладваното от мл.съдия Е.Маринова в. гр. д. № 6678 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.

С решение № II-55-290300 от

02.12.2019 г., постановено по гр. д. № 56736/2018 г. на СРС, II ГО, 55 състав, е признато за установено, че М.И.Г. дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д.

№ 6714/2018 г. на СРС, 55 състав: на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.чл. 415, ал.1 ГПК, вр. чл. 240, ал.1 ЗЗД – сумата 1 099, 88 лв., представляваща главница по договор за кредит „Бяла карта“, сключен с

„А.Ф.“ ООД, вземането по който е прехвърлено на заявителя с Приложение от 11.12.2015 г. към договор за цесия, ведно със законната лихва от 31.01.2018 г. до окончателното плащане; на основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД – сумата от 93, 48 лв., представляваща договорна лихва за периода 29.10.2014 г. – 10.01.2015г.; на основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал.1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД – сумата 317, 94 лв., представляваща лихва за забава за периода 10.03.2015 г. – 30.01.2018 г., като искът е отхвърлен за горницата над присъдения до пълния предявен размер от 346, 12 лв. Отхвърлен е предявеният от „А.з.с.н.в.“ ЕАД срещу М.И.Г. иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГП, вр. вр.чл.

415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92, ал.1 ЗЗД, за установяване на вземане за сумата 219, 98 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за обезпечаване на кредита за периода 06.12.2014 г. – 10.01.2015 г. Отхвърлен е и предявеният от „А.з.с.н.в.“ ЕАД срещу М.И. Германови иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79 ЗЗД за установяване на вземане за сумата 87, 50 лв. – разходи по договора за извънсъдебно събиране на вземането за периода 06.12.2014 г. – 10.01.2015 г., както и за сумата 120 лв. разходи за дейност на служител при предсрочно прекратяване на договора по вина на ответника.

Ответникът е осъден да заплати на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 998, 79 лв. разноски по делото, от които: сумата от 68, 64 лв. разноски за заповедното производство и сумата от 930, 15 лв. разноски за исковото производство.

Срещу така постановеното решение в частта, с която са уважени предявените искове, е депозирана въззивна жалба от ответника М.И.Г. чрез назначения особен представител адв. М.. Излагат се доводи, че решението в обжалваната част е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон и е необосновано. Като неоснователно се оспорва твърдението, че ответникът е усвоил заемната сума на 28.10.2014 г., тъй като договорът е сключен на 29.10.2014 г. Твърди се, че не е доказано ответникът да е получил кредитна карта и ПИН код за използването ѝ. Сочи се, че с представения договор за цесия ищецът е придобил вземания на продавача „Изи Асет Мениджмънт“ АД, а ответникът няма кредитни отношения с това дружество. Излагат се съображения, че цесията е съобщена едва с исковата молба на особения представител, като се сочи, че той не е страна по материалното правоотношение, а само процесуален представител и това уведомление не води до замяна на кредитора по отношение на ответника. Развиват се доводи за нищожност на клаузата на чл.20 от договора, с която е уговорена неустойка. Отправя се искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част. Претендират се направените по делото разноски.

В срока по чл.263 ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца „А.з.с.н.в.“ ЕАД. Излагат се доводи, че решението в обжалваната част е правилно и законосъобразно. Отправя се искане въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а решението в обжалваната част – да бъде потвърдено.

Решението в частта, с която са отхвърлени предявените искове, е влязло в сила като необжалвано.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, поради което е процесуално допустима.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо, поради което съдът следва да пристъпи към обсъждане на доводите относно правилността на решението.

Първоинстанционният съд е сезиран с искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД, вр. чл.9 ЗПК и чл. 422 ГПК, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД. В предмета на делото са включени установителни искове, предявени от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, връчена по реда на чл.47, ал.5 ГПК. Целта на ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.

Ищецът твърди, че по силата на договор за цесия е придобил заявените вземания, произтичащи от неизпълнение на договорни задължения на ответника по договор за револвиращ кредит „Бяла карта“ с „А.Ф.“

ООД. Обосновава правния си интерес от предявяване на установителните искове с проведено заповедно производство и издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 6714/2018г. на СРС, 55 състав, връчена по реда на чл.47, ал.5 ГПК. Претендира разноски.

Ответникът, чрез назначения особен представител, е депозирал писмен отговор на исковата молба, с който оспорва исковете. Излага съображения, че връчването на уведомлението за извършена цесия не е произвело действие, тъй като не е било надлежно връчено на ответника, нито е възможно връчването на документите с исковата молба на особения представител да породи действие. Твърди, че клаузите на договора с ответника противоречат на ЗПК, неравноправни са и поради това нищожни по смисъла на ЗЗП. Оспорва автентичността на подписа на ответника, положен върху договора за кредит „Бяла карта“ от 29.10.2014 г. и приложение № 1 към него.

На л.5-13 от делото на СРС е представен договор за кредит „Бяла карта“ от 29.10.2014 г., от който се установява възникнало облигационно правоотношение между „А.Ф.“ ООД и М.И.Г. по договор за револвиращ потребителски кредит, по който дружеството-заемодател е предоставило заемна сума на физическото лице-потребител срещу насрещното му задължение да я ползва срещу договорена възнаградителна лихва, както и да я върне на падежа, а при неизпълнение – да заплати на кредитора лихва за забава.

Представен е рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 07.11.2014 г. и извлечение от приложение № 1 към него от 11.12.2015г. /л. 14-20 от делото на СРС/ по силата на който „А.Ф.“ ООД е прехвърлило вземането си по процесния договор за паричен заем на ищеца „А.з.с.н.в.“ ООД, с правоприемник „А.з.с.н.в.“ ЕАД /вписване по партидата на дружеството в Агенция по вписванията – Търговски регистър/. Предмет на договора за цесия са станали ликвидни и изискуеми в пълен размер вземания, произхождащи от договори за заем по смисъла на ЗЗД и ТЗ и договори за потребителски кредити по смисъла на ЗПК, сключени от продавача с физически лица и такива, сключени от „Изи Асет Мениджмънт“ АД и физически лица, които продавачът е придобил по силата на договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 01.07.2014 г., които не изпълняват задълженията си по тях, като вземанията ще се индивидуализират в Приложение № 1, неразделна част от договора, считано от датата на съставянето му. Действително, няма данни ответникът да има отношения с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, но предмет на договора за цесия са не само вземания, придобити от „А.Ф.“ ООД към „Изи Асет Мениджмънт“ АД, но и вземания на „А.Ф.“ ООД по сключени от последното договори с физически лица, в т.ч. и вземанията по процесния договор за кредит, видно от отбелязването в приложение № 1 на л. 19 от делото на СРС.

Пред СРС е назначена съдебно-счетоводна експертиза, вещото лице по която е дало заключение, че: неиздължената главница по договора от предоставената в заем парична сума възлиза на 1 099, 88 лв.; дължимата договорна лихва е в размер 93, 48 лв. за периода 29.10.2014 г. – 10.01.2015 г.; дължимата лихва за забава върху усвоената и непогасена в срок заемна сума е в размер на 317, 94 лв. за периода 10.03.2015 г. – 30.01.2018 г.; начислената такса за разходи за извънсъдебно събиране на вземанията е в размер на 87, 50 лв.; начислената такса за разходи за дейност на служител е в размер на 120 лв.; начислената неустойка по чл.15 от договора е в размер на 219, 98 лв. Не са представени доказателства за извършени от ответника плащания на търсените суми.

Прието е заключение на съдебно-графическа експертиза, вещото лице по което е установило, че подписите за „потребител“, положени на договора за кредит „Бяла карта“ от 29.10.2014 г. и на Приложение № 1 към него са изпълнени от сочения автор – М.И.Г..

В тежест на ищеца е да докаже наличието на валиден договор за заем, по силата на който цедентът „А.Ф.“ ООД е предоставил заемната сума на ответника, размера на усвоения кредит, настъпилата изискуемост на кредита, размера на непогасения остатък по дълга, надлежно прехвърляне на вземането по договора на ищеца – цесионер, надлежно съобщаване на цесията на длъжника. В тежест на ответника е, при установяване на горните обстоятелства от ищеца, да докаже изпълнение, както и да докаже възражението си, че подписът, положен от заемателя по договора, не е автентичен.

От представените по делото писмени доказателства и изслушаните експертизи се установява, че А.Ф.“ ООД е предоставило на ответника револвираш потребителски кредит в максимален размер от 11000 лв. със срок на договора 2 години, който се усвоява с международна кредитна карта при фиксиран годишен лихвен процент – 43, 2 % и годишен процент на разходите – 45, 9 %.

В чл. 2, ал. 2 от договора е посочено, че заедно с подписването на договора кредитодателят предоставя на кредитополучателя платежен инструмент - кредитна карта с № 422422, издадена от „Интеркарт Файнанс“ АД. С ал. 3 на същата договорна клауза е уговорено, че кредитополучателят удостоверява с подписването на договора получаването на отделен запечатан плик, който съдържа ПИН код за ползване на картата. Ето защо, възраженията за недоказаност на получаването на кредитна карта и ПИН код за използването ѝ са неоснователни.

Неоснователно се явява релевираното възражения за недължимост на сумите поради разлика между датите на подписване на договора и усвояване на част от сумата с ден по-рано.

Вещото лице е констатирало, че сумата е усвоена именно с процесната кредитна карта по процесния договор за кредит, а не по друг договор за заем, каквито мотиви е изложил и първоинстанционният съд в обжалваното решение.

Както бе посочено, с приложения рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 07.11.2014 г. и извлечение от приложение № 1 към него от 11.12.2015 г. /л. 14-20 от делото на СРС/ „А.Ф.“ ООД е прехвърлило вземането си по процесния договор за паричен заем на ищеца „А.з.с.н.в.“

ООД. С цесията кредиторът прехвърля вземането си на трето лице. За да е налице сключен договор за цесия и вземането да премине върху третото лице е достатъчно постигане на съгласие между него и кредитора. Приемането на цесията от длъжника и неговото участие при сключването на договора не е необходимо. За да породи действие по отношение на длъжника, цесионният договор следва да му бъде съобщен от предишния кредитор - чл. 99, ал. 3 и ал.4 ЗЗД. Установеното в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД задължение на цедента има за цел да обвърже длъжника с договора за цесия и да го защити срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение.