Решение № 374 от 20.05.2026, Районен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 374 гр. Благоевград, 20.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:

Габриела Тричкова при участието на секретаря Лилия Мл. Дренкарска като разгледа докладваното от Габриела Тричкова Гражданско дело № 20251210102766 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от С. Г. Т., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. *****, чрез адв. Д. Г., вписан в АК-Ловеч с №1900017355, служебен адрес: ***** срещу: „Кредит тайм“ ЕООД, ЕИК 203615520, със седалище и адрес на управление: гр. *****.

Твърди се в исковата молба, че на 30.04.2024 г. между ищцата С. Г. Т., ЕГН **********, в качеството й на „Кредитополучател“ от една страна и ответника „Кредит тайм“ ЕООД, ЕИК 203615520, в качеството му на „Кредитор“ от друга страна е сключен индивидуален договор за паричен заем №130478, при следните условия: 1,000.00 лева главница; 38.90% фиксиран лихвен процент; 47.65% годишен процент на разходите; 1,190.00 лева - обща сума, дължима от кредитополучателя;

Посочва се, че съгласно чл. 16 от Договора за заем ищцата е следвало в срок от 7 (седем) дни от сключването на Договора за заем да предостави на Кредитора трето лице поръчител, което да отговаря на следните изисквания: Да бъде дееспособно физическо лице; да бъде на над 18 години; да има минимален осигурителен доход през последните шест месеца поне 800 лв. на месец; да има валидно трудово правоотношение от поне 6 календарни месеца; да има стабилна кредитна история, без регистрирани просрочия в ЦКР при БНБ; да не бъде активен потребител или поръчител по друг заем, предоставен от кредитора.

Твърди се, че в чл. 16, ал. 6 от Договора за заем е описано, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателя ще дължи на Кредитора неустойка в размер на 1,230 лв.

Навежда се, че в процесния случай за ищцата е било невъзможно да предостави обезпечение, което да отговаря на тези изисквания, дадени от кредитора и въпросната неустойка е начислена към общото задължение и разсрочена в погасителния план заедно с вноските за главница и лихва по заема. По този начин, в действителност общата сума, която следва да бъде върната за използвания Финансов ресурс не е описаната в договора сума в размер на 1 190 лева, а значително по-голяма - в размер на 2 420 лева.

Поддържа се, че договорът е недействителен поради неточно посоченото в него ГПР, тъй като въпросната неустойка е в действителност скрита лихва по заема, маскирана като неустойка за да се заобиколят разпоредбите на ЗПК относно ГПР.

Обосновава се, че в случая е налице правен интерес от внасяне на яснота в отношенията между потребителя и кредитора относно действителните параметри на съществуващата 1 помежду им правна връзка. Дори и кредитора да твърди, че не претендира суми по процесната клауза, това не го лишава от възможността да търси в бъдеще плащане по клаузата и представлява неяснота, създаваща несигурност в правното положение на потребителя (в този смисъл мотивите към т. 1 от тълкувателно решение № 1 /7. 03. 2019 г. по тълкувателно дело № 1 /2018 г. на ОСТК на ВКС).

Твърди се, че е налице нищожност на клаузата на чл. 16, ал. 6 от Договора за заем, уреждаща начисляване на неустойка при непредоставяне на обезпечение поради това, че въпросното вземане, макар и именувано „неустойка“ няма характер на такава, то е изначало уговорено без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава функции.

Твърди се, че кредиторът го е именувал „неустойка“, за да заобиколи ограничението по чл.

19, ал. 4 ЗПК, съгласно който разходите за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на ГПР.

Посочва се, че кредиторът си е гарантирал, че ще получи това вземане като е създал прекомерни изисквания, предпоставки за сигурно неизпълнение - осигуряване на поръчители в седемдневен срок. Това вземане е допълнителна и гарантирана за Кредитора икономическа облага, съставляваща печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка.

Заявено е, че предвидената „неустойка” не изпълнява обезщетителна функция, тъй като тя не зависи от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение, като неустойката по никакъв начин не кореспондира с последици от неизпълнението, а се начислява като добавък към погасителните вноски, следователно така, както е уговорена, неустойката в този размер би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски.

Сочи се, че е очевидно, че неустойката е уговорена, за да генерира допълнителна печалба за кредитора, многократно надвишаваща размера на допустимото от закона възнаграждение за тази дейност. Нещо повече, от неосигуряването на поръчители, кредиторът не може да претърпи вреди, чиято стойност да е по-голяма от тази при пълно неизпълнение от страна на Кредитополучателя, а при такова неизпълнение законодателят е определил горна граница на санкцията в чл. 33 ЗПК - размерът на законната лихва.

Предвид уговорката, че неустойката се дължи не при неизпълнение на основното договорно задължение, а че се дължи независимо дали кредиторът е претърпял вреди от настъпило неизпълнение, то тя изначално не притежава обезщетителна функция.

Твърди се, че на следващо място неустойката е договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и излиза извън присъщата й обезпечителна функция. В добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес е да получи обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на кредитополучателя. Няма житейска и правна логика един кредитор да престира без наличие на обезпечение, т. е. да е поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга. При наличието на така въведеното задължение за представяне на обезпечение следва да се приеме, че кредиторът не желае да извърши предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение в явно противоречие с чл. 143, т. 3 от ЗЗП.

Поддържа се, че не може да се приеме, че неустойката изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на поръчители, не е определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите са утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения седем дневен срок от сключването на договора за кредит, като по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните.

На отделно основание е изложено в исковата молба, че с въпросната клауза се заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което 2 обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. По този начин неустойката се отклонява още повече от основните си функции - обезпечителна и обезщетителна и предоставя сигурна печалба за кредитора. Заплащането й представлява допълнителна финансова тежест за потребителя и в този смисъл уговорката противоречи на добрите нрави, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради което представлява неравноправна клауза по смисъла на разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.

Посочва се, че съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия, какъвто е настоящият.

Такова разрешение се сочи, че е дадено и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5.IV.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана в българското законодателство с чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП. Според чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт.

Предвид съдържанието на договора ищецът счита, че може да се направи обоснован извод, че договора е бланков и изготвен при предварително посочени от кредитора условия, включително клаузата за предоставяне обезпечение в договорите в срок върху които потребителят не е могъл да влияе.

Навежда се довод, че посочената клауза с която се уговаря неустойка при непредоставяне на обезпечение следва да се счита за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, поради противоречието й с добрите нрави и поради изключително завишения размер на неустойката спрямо отпуснатите суми.

На следващо място се поддържа, че съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в документите е налице посочване на лихвен процент, годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя.

Размерите на тези величини, посочени в договора, обаче не съответстват на действителните такива съобразно поетите от потребителя задължения. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т. 1 от ДР на ЗПК - „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.

Твърди се, че в случая и без да се ползват специални знания е видно, че доколкото предоставената главница по договора е в размер на 1,000.00 лв., то общата дължима от потребителя сума по договора в случай на непредоставяне на обезпечение в размер от 2,420 лева не съответства на посочените размери на лихвения процент /38.90%/ и на годишния процент на разходите /47.65%/. При това положение е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, предвиждаща, че годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по 3 висок от пет пъти размера на законната лихва, а в случая размерът е в пъти над допустимото.

Посочва се, че съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на основното задължение на потребителя да върне предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други задължения. Да се приеме обратното, означава да се допусне възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на задължения, различни от задължението за връщане на кредита, размерът на които да не се включва в ГПР. При сключване на процесния договор за кредит е налице именно такава хипотеза, тъй като е уговорено задължение за потребителя да учреди обезпечение и неустойка за неизпълнението му, които не са взети предвид при изчисляване на посочения в договора годишен процент на разходите, в резултат на което последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита.