Определение № 3146 от 11.06.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3146 гр. София, 11.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Жива Декова

Членове:

Александър Цонев

Дора Михайлова като разгледа докладваното от Дора Михайлова Касационно гражданско дело № 20268002101842 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. К. Е., представляван от адв. В., срещу Решение № 112/28.01.2026 г. по в. гр. д. № 1179/2025 г. на Апелативен съд – София, с което след частична отмяна, респ. потвърждаване, на Решение № 260021/15.01.2025 г., постановено по гр. д. № 89/04.09.2025 г. по описа на СГС, 29 състав, като краен резултат са отхвърлени предявените от касатора срещу Министерство на транспорта и съобщенията искове с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, съответно от 21 514. 46 лева – разликата между получаваната от него пенсия за инвалидност поради общо заболяване и пенсия за осигурителен стаж и възраст в периода 13.02.2009 г. 26.02.20216 г., и пенсията, която би получавал в по-висок размер за същия период, и 70 000 лева – стрес и притеснение, причинени от загубени ведомости за заплатите, които ищецът касатор получавал в периода 01.08.1986 г. - 15.08.1989 г. като изпълнителен директор на СД „ОМИР“.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Според касатора в нарушение на правилото на чл. 165, ал. 1 ГПК въззивният съд отказал да кредитира показанията на съпругата му относно факта на предаване на архива на прекратеното СД „ОМИР“ на Асоциация „Съобщение“, впоследствие безспорно загубен не по вина на ищеца, както и че в нарушение на чл. 175 ГПК отказал да счете изявленията на ответника в писма, изх. № № 15 – 01 – 291 от 30.01.2009 г. и 13-00-677/09 от 15.01.2010 г., като признание на факта, че архивът на СД „ОМИР“ му е бил предаден. Искането е за отмяна на въззивното решение и уважаване на исковете.

Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал.

1

1, т. 1 и т. 3 ГПК, позовавайки се и на очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по касационната жалба Министерство на транспорта и съобщенията е подал отговор на жалбата, в която изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно– за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното – касационната жалба е подадена от страна с интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел от фактическа страна, че с Разпореждане № 12/09.06.1986 г. на Бюрото на МС било дадено съгласие да се образува СД „ОМИР“, съществувало в периода 01.07.1986 г. – 16.08.1989 г., когато то било прекратено чрез ликвидация. Изпълнителен директор на СД „ОМИР“ бил касаторът, чието трудово правоотношение било прекратено със заповед № ЛС-15-39/16.08.1989 г. на основание чл.

328, ал. 1, т. 1 КТ.

С молба от 14.12.2009 г. ищецът поискал от ответника да му бъде издадено УП-3, но такова не било изготвено, а към писмото - отговор на министерството от 15.01.2010 г. били приложени заповед № РДС-09 292/17.11.1986 г. и заповед № РД-09-318.

Касаторът бил предявил иск по УУТССР (отм.) пред СРС, по който било образувано гр. д. № 41058/2009 г. по описа на този съд, производството по което приключило с влязло в сила на 22.12.2015 г. решение, с което искът бил уважен, като било признато за установено, че ищецът имал трудов стаж в СД „ОМИР“ за периода 01.08.1986 г. - 15.08.1989 г. при съответно трудово възнаграждение.

Въз основа на заключенията към изслушаните в производството пред СГС комплексни съдебно-медицински експертизи, основна и повторна психиатрична експертиза, както и свидетелските показания по делото, въззивният съд установил здравословното състояние на касатора през годините.

От заключението към основната и допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, изслушани в първоинстанционното производство, въззивният съд констатирал, че разликата между получаваната от ищеца пенсия и тази, която би получил, ако би било взето възнаграждението му в СД „ОМИР“, за периода 13.02.2009 г. - 26.02.2016 г. била 21 514, 46 лева.

От показанията на свидетеля С., съпруга на касатора от 1991 г. и главен юрисконсулт на СД „ОМИР“ към 1989 г., апелативният съд установил, че той имал проблеми при определяне на пенсията. След като от МТС му отговорили, че при тях не се съхранявали търсените от него документи той бил силно стресиран. Въззивният съд отказал да кредитира показанията на свидетеля С. в частта, в която заявила, че след прекратяване на СД „ОМИР“ цялата счетоводна документация - ведомости, трудови досиета и пр., била предадена на СО „Съобщения“, за което бил съставен двустранен протокол, позовавайки се на ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК.

При мотивиране на правните си изводи въззивният съд посочил, че съществени за спора са 2 въпросите дали ответникът бил приел да съхранява архива на СД „ОМИР“ и имал ли е това задължение, как бил предаден този архив и бил ли е необходим писмен документ за това. От анализа на писмените доказателства по делото, Правилника за икономическия механизъм, приет с ПМС 53/31.12.1981 г., чл. 15, ал. 1 от Наредбата за стопанските сдружения, приета с ПМС № 9/1988 г. (отм. 1989 г.), Указ № 56 за стопанската дейност (отм.) и Правилника за прилагането му (отм.) обосновал извод, че в периода 1986 г. – 1989 г. съществувало СД „ОМИР“, прекратено без правоприемство чрез ликвидация през 1989 г., като ликвидаторът бил компетентното лице, натоварено със задължението да предаде архива на прекратеното предприятие. Решаващ според апелативния съд бил отговорът на въпроса кой бил приел архива на СД „ОМИР“, включващ и ведомостите за заплати - първични счетоводни документи, подлежащи на съхраняване от държавните, кооперативните и обществените предприятия съгласно чл. 1 от Наредба № 896 за съхраняване на счетоводните документи (ДВ бр. 54/15.07.1975 г., отм), действала към 1989 г., за срок от 50 години според чл. 10, ал. 4, т. 4 ЗДАФ (отм.). Въззивният съд е посочил, че предаването на документи, включително счетоводни, се извършвало по определен ред, регламентиран в Закона за държавния архивен фонд (ДВ, бр. 54/12.07.1974 г., отм. ДВ, бр. 57/13.07.2007 г.), Правилника за прилагането му, приет с ПМС № 14/25.04.1989 г. (отм. ДВ, бр. 84/19.10.2007 г.), и Наредба № 1 за класифицирането, научно-техническото обработване, съхраняването и използването на документите в учрежденията, организациите и предприятията (ДВ, бр. № 85/29.10.1982 г., отм. ДВ, бр. № 31/23.04.2010 г.), като според чл. 10 ЗДАФ (отм.) за опазването на документите до предаването им в държавния архивен фонд отговорност носели ръководителите на учрежденията и организациите. Позовал се е на разпоредбата на чл. 13, ал. 3 ППЗДАФ (отм.), според която при ликвидация на учреждения и организации без посочен правоприемник на дейността им документите, които подлежат на постоянно съхраняване, се предават по установения ред на съответния държавен архив в шестмесечен срок от датата на ликвидацията. Редът за предаването на документите бил предвиден в Наредба № 1 за класифицирането, научно-техническото обработване, съхраняването и използването на документите в учрежденията, организациите и предприятията (ДВ, бр. № 85/29.10.1982 г., отм. ДВ, бр. № 31/23.04.2010 г.), чл. 65 от която задължавал ръководителят на учреждението при сливане, разделяне или ликвидиране, съгласувано с органите на управление на държавния архивен фонд, да вземе мерки за опазването, обработването и предаването на документите в съответния държавен архив. Апелативният съд е посочил още, че съгласно чл. 105 Наредбата за организиране, съхраняване и използване на документите на учреждението и за формиране на неговия архив (обн. ДВ, бр. № 85/29.10.1982 г., отм. ДВ, бр. № 31/23.04.2010 г.) документите на едно учреждение се включвали във фонда на друго в случай на ликвидиране на първото и предаване на преписките му за приключване на второто, а според чл. 106 при ликвидиране на дадено учреждение и преминаване на функциите му към няколко други учреждения архивният му фонд се предавал изцяло с опис и срещу подпис на ръководителя на учреждението, наследило най-голяма част от функциите му. Анализът на нормативната уредба относно съхраняването на документи и тяхното предаване налагал извод според апелативния съд, че 3 ведомостите за трудовите възнаграждения са документи, подлежащи на дългосрочно съхранение, част са от архива на предприятието, а предаването им се извършвало със съответния писмен документ (опис, подписан от ръководителя). Според чл. 162, ал. 1 и ал. 2 от Наредба № 1 за класифицирането, научно-техническото обработване, съхраняването и използването на документите в учрежденията, организациите и предприятията (отм.) при ликвидация на учреждението предаването и мястото на по-нататъшното съхранение на документите се съгласува с държавния архив и се извършва от ликвидационната комисия, която предава документите в държавния архив. При липса на предвидено друго в устава на ликвидираното предприятие, в решението на съответния орган, с което то се прекратявало чрез ликвидация и без правоприемник, документите от архива му следвало да се предадат на държавния архив. След като нормативен акт изисквал създаването на писмен документ, който да установи предаването на документи от архива от едно предприятие на друго, било недопустимо според апелативния съд този факт да се установява със свидетелски показания.

Ето защо на основание чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК отказал да кредитира показанията на съпругата на ищеца относно предаването на ведомостите за заплати на СД „ОМИР“ на СО „Съобщения“, а след това на Асоциация „Съобщения“.

Въззивният съд посочил, че в тежест на ищеца било да докаже, че разплащателните ведомости преминали на съхранение в СО „Съобщения“, след това - в Асоциация „Съобщения“, а впоследствие на основание правоприемство – в МТС. По делото не било спорно, че с Разпореждане № 34/04.05.1987 г. на Бюрото на МС от 01.05.1987 г. била създадена Асоциация „Съобщения“, след прекратяването на която активите и пасивите й преминали в Комитет по съобщения и информатика, чието наименование бил променено по силата на Разпореждане № 70/30.04.1992 г. на МС на Комитет по пощи и далекосъобщения (КПД). С ПМС № 4/21.01.2000 г. КПД бил закрит, като дейността, имуществото и архивът му преминали към Министерството на транспорта и съобщенията. Според въззивния съд отбелязването в акта на МС, че архивът на Асоциация „Съобщения“ преминавал към МТС не дерогирало изискванията на ЗДАФ (отм.) и Наредба № 1 за класифицирането, научнотехническото обработване, съхраняването и използването на документите в учрежденията, организациите и предприятията (ДВ, бр. № 85/29.10.1982 г., отм. ДВ бр. № 31/23.04.2010 г.) предаването на архивни документи да се извършва с писмен акт - опис, подписан от ръководителя на предприятието, а при ликвидация - от ликвидатора.

Посоченото в молбите на ответника от 21.01.2022 г., че разплащателните ведомости на СД „ОМИР“ били предадени на Асоциация „Съобщения“, не представлявало признание на неизгоден за него факт, тъй като в тях твърдение, че министерството получило същите след прекратяването на асоциацията липсвали. Апелативният съд е пояснил, че признанието на неизгоден факт от страната има доказателствената стойност само тогава, когато това пряко рефлектира върху нейното правно положение, като то следвало да се преценява с оглед на всички обстоятелства по делото и не освобождавало противната страна от тежестта на доказване, освен ако този факт бил обявен за ненуждаещ се от доказване.

В обобщение въззивният съд е посочил, че недоказано по делото останало твърдението на ищеца относно предаването на разплащателните ведомости на ликвидираното стопанско 4 дружество на Асоциация „Съобщения“, а след това - на МТС, поради което извод за противоправно поведение, а именно неизпълнение на ответника на задължението да съхранява тези документи, според апелативния съд бил изключен.