Решение № 137 от 20.10.2021, Окръжен съд - Разград

РЕШЕНИЕ

№ 137 гр. Разград, 19.10.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ в публично заседание на двадесети септември, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Анелия М. Йорданова

Членове:

Рая П. Йончева

Атанас Д. Христов при участието на секретаря Светлана Л. Илиева като разгледа докладваното от Атанас Д. Христов Въззивно гражданско дело № 20213300500209 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

С Решение № 260057 от 04.06.2021г. по гр.д № 583/2020 г. по описа на РС – Кубрат, съдът е постановил следното:

ОТХВЪРЛЯ предявените от „ДЗИ-Общо застраховане“– ЕАД, ЕИК 121718407, със седалище в гр. София, ул. Витоша № 89 Б, представлявано от изп.директори Коста Чолаков, и Бистра Василева, чрез адв. Петя Петкова Димитрова, на основание на чл. 410, ал. 1, т. 3 Кодекс за застраховането, във вр. с чл. 50 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, искове срещу Община – Кубрат, ЕИК/БУЛСТАТ 000505846, гр. Кубрат, ул. „Княз Борис I“, представлявана от кмета Алкин Неби, ЕИК/БУЛСТАТ 000505846, гр. Кубрат, ул. „Княз Борис I“ № 1, да заплати на дружеството – застраховател, платеното от него обезщетение за причинената по негова вина щета на увреденото лице, в размер на сумата 3 747.96 лева; ликвидационни разноски по щета № 43081611700015 в размер на 15.00 лева, ведно с законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба – 07.12.2020 г., до окончателното изпълнение; както и мораторна лихва в размер на 154.66 лева, изчислена върху главницата за периода 16.07.2020 г. – датата на която ответната община е изпратила на застрахователя писмо за отказ за плащане на претендираните суми, до датата на депозиране на исковата молба, като неоснователни и недоказани.

1

Недоволен от това решение, е останал жалбоподателят „ДЗИ-Общо застраховане“– ЕАД, които го обжалва, чрез пълномощника си адвокат адв.

Петя Петкова - Димитрова от АК-Варна. Намира решението за неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Ето защо, се моли решението да бъде отменено и исковите претенции бъдат уважени изцяло. Акцентира, че неправилни и необосновани се явяват изводите на съда, че поведението на застрахования водач С.Ш. е било противоправно. Твърди, че същата не е нарушила нито една разпоредба на специалния закон, в частност чл. 20, ал.1 и ал.2 ЗДвП, която задължава водачите на пътни превозни средства при избиране на скоростта на движение да се съобразяват с атмосферните условия и с конкретното състояние на пътя, за да бъдат в състояние, при всяко възникнало предвидимо препятствие и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движение. В конкретния случай обстановката е била изключително тежка при зимни условия. Ответникът не е изпълнил задължението си да осигури условия за безопасно движение на всички участници. Излага подробни съображения. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал.1 ГПК, насрещната по жалбата страна Община Кубрат, чрез Кмета, депозира отговор на жалбата. Намира жалбата за неоснователна и моли решение да бъде потвърдено. Излага подробни съображения.

Претендира разноски, включващи юрисконсултско възнаграждение.

В открито съдебно заседание, при редовност в призоваването, за въззивника не се явява представител. Пълномощникът му адвокат Петя Петкова – Димитрова от АК - Варна, депозира писмена молба с която моли делото да се разгледа в нейно отсъствие, поддържа въззивната жалба и претендира разноски, като представя списък по чл. 80 ГПК и доказателства за сторени разноски.

В открито съдебно заседание, при редовност в призоваването, за въззиваемата страна се явява пълномощника й главен юрисконсулт Светлана Кирилова Георгиева. Поддържа отговора на въззивната жалба и претендира разноски, включително юрисконсултско възнаграждение.

Страните пред въззивна инстанция нямат доказателствени искания и нови доказателства не се събраха.

Разградския окръжен съд, намери, че жалбата е подадена в срок а по чл. 259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна 2 материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо. Настоящий състав намира, че първоинстанционния съд е разгледал спорното материално субективно право, съобразно въведените от ищеца твърдения, но е определил погрешна правна квалификация. Ето защо, решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон. С изключение на определената правна квалификация на иска, въззивният състав споделя мотивите в обжалвания акт, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционния съд, с изключение на правната квалификация на иска. Във връзка с горното и предвид доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Независимо, че във въззивната жалба не са наведени оплаквания за неправилност на решението на първата инстанция поради неправилна квалификация на иска, въззивната инстанция следва да поправи този порок на решението, защото се касае до нарушение на императивна правна норма, за спазването на която следи служебно. В този смисъл са и разясненията дадени в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Така Решение № 4 от 23.01.2014 г. на ВнАС по в. гр. д. № 535/2013 г. и Решение № 911 от 9.12.2016 г. на ОС - Варна по в. т. д. № 1315/2016 г.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционния съд неправилно е квалифицирал спорното материално право по чл. 410, ал. 1, т. 3 КЗ във вр. чл. 50 ЗЗД вместо по чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ във вр. чл. 49 ЗЗД.

РОС не споделя оределената от първоинстанционния съд правната квалификация на иска и по-конкретно, че той е във връзка с чл. 50 ЗЗД.

Цитираната разпоредба касае вреди, причинени от вещи. За да е налице хипотезата на чл. 50 ЗЗД, следва самата вещ да има вредни свойства, докато в случая се касае за вреди в резултат от неизпълнение на задължението да бъде поддържана пътната настилка и сочи на правно основание чл. 49 ЗЗД.

Следователно, настоящият състав приема, че предявеният иск е с правно основание чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ във вр. чл. 49 ЗЗД. Така и Решение № 17 от 9.01.2020 г. на ОС - Бургас по в. гр. д. № 1774/2019 г.

Изрично в исковата молба е посочено, че отговорна за инцидента е ответната община, тъй като в качеството си на собственик на пътя е длъжна да го управлява, стопанисва и поддържа в изправност, което не е било изпълнено и се намира в причинно следствена връзка с процесните щетите. В исковата молба се твърди, че общината е бездействала, когато е била длъжна по закон да извърши определено действие – обезопаси зеледения пътен участък, което е причина за настъпването на пътния инцидент. Ищецът в исковата молба е посочил, че ответникът следва да понесе отговорността за 3 причинените при произшествието имуществени вреди, тъй като с виновното си бездействие е създал предпоставки за настъпването му. Позовал се е на нормативните задължения на ответника визирани в чл. 48, т.2 ППЗП и т. 14 ДР на ЗП за поддържане на пътя.

По отношение на правния въпрос относно разграничаване на отговорността по чл. 45 ЗЗД и чл. 50 ЗЗД е налице задължителна съдебна практика. Така в ППВС № 17/1963 г., допълнено с ППВС № 4/75 г., т. 3, са дадени задължителни указания на съдилищата при разграничаване на отговорността по чл. 45 /чл. 49/ ЗЗД и по чл. 50 ЗЗД. За разлика от хипотезата на чл. 45 /чл. 49/ ЗЗД, при която увреждането трябва да е в резултат на виновно поведение на дееца - допуснати нарушения на предписани и общоприети правила при ползването на вещта, отговорността по чл. 50 ЗЗД може да се ангажира, когато вредите са настъпили поради свойства на самата вещ, без виновно поведение при ползването й. В ж . Решение № 129 от 1.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3389/2017 г., IV г. о., ГК и Определение № 5 от 3.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 418/2017 г., IV г. о., ГК.

Трайна и непротиворечива е практиката на ВКС, че правната квалификация на иска е дейност на съда, при която се изхожда от обстоятелствената част и петитума на исковата молба, но не и от дадената от ищеца квалификация на спорното право (решение № 132/21.03.2011 г. по гр. д. № 1725/2009 г. на І г. о. на ВКС). Предметът на спора се определя от заявените от ищеца правопораждащи фактически твърдения и от отправеното до съда искане. Квалифицирането на спорното право не е задължение на ищеца, а на съда, към който е отправено искането за защита. Квалификацията се дава въз основа на изложените от ищеца факти, от които той извлича възникването на правото (определение № 783/08.12.2015 г. по ч. гр. д. № 5808/2015 г. на IV г. о. на ВКС и цитираните в него решение по гр. д. № 167/ 2012 г. на ІV г. о. на ВКС и решение № 4124/ 2014 г. на ІV г. о. на ВКС). За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон.

Юридическата формулировка, която включва цифрова и словесна част, извлечена от нормата на закона, е задължение на съда, като съдът не е обвързан от предложената от ищеца правна квалификация, а следва сам да я определи, въз основа на обстоятелствата, релевирани в исковата молба (решение № 199/23.10.2015 г. по гр. д. № 369/2015 г. на III г. о. на ВКС).

Принципът на диспозитивното начало ще бъде нарушен когато съдът 4 се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран; когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала. В този случай решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Когато в решението си съдът разглежда спорното материално субективно право, съобразно въведените от ищеца твърдения, но определяйки погрешна правна квалификация, решението не е недопустимо, а неправилно като постановено в нарушение на материалния закон. В този случай, съдът е определил неправилно правната норма, регулираща спорното правоотношение, което рефлектира върху правилността на постановения съдебен акт (решение № 347/24.11.2015 г. по гр. д. № 1530/2015 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 65/13.06.2019 г. по гр. д. № 3460/2018 г., на II г. о. ГО на ВКС). Когато съдът се е произнесъл по правопораждащите фактически твърдения, въведени от ищеца по надлежния процесуален ред, постановеното решение е допустимо, независимо дали правната квалификация на иска е определена точно (решение № 217/11.06.2014 г. по гр. д. № 599/2014 г. на ІV г. о. на ВКС и посочените в него решение № 317/ 27.06.2012 г. по гр. д. № 117/ 2012 г. на ІV г. о. на ВКС; решение № 503/ 16.01.2013 г. по гр. д. № 168/ 2012 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 161/ 01.07.2013 г. по гр. д. № 564/ 2012 г. на ІV г. о. на ВКС; решение № 277/ 03.10.2013 г. по гр. д. № 977/ 2012 г. на ІV г. о. на ВКС; решение № 157/ 30.10.2013 г. по т. д. № 1091/ 2012 г. на І т. о. на ВКС; решение № 359/ 16.01.2014 г. по гр. д. № 1209/ 2013 г. на ІV г. о. на ВКС).

В хипотезата на неправилна квалификация на иска въззивният съд сам следва да реши спора при правилната квалификация, без да връща делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане (ТР 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 2).

Правораздавателната дейност на въззивната инстанция е тъждествена на тази на първоинстанционния съд, включително и по отношение квалифицирането на спорното право. Когато въззивният съд, при непроменени фактически твърдения и петитум в исковата молба, възприеме различна правна квалификация от дадената в обжалваното решение, следва да разреши спора в съответствие с дадената от него квалификация, като изложи собствени мотиви. Така Решение № 31 от 4.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1919/2020 г., I г. о., ГК и Решение № 68 от 29.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2513/2019 г., IV г. о., ГК.