Решение № 295 от 06.06.2025, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 295 гр. София, 06.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росина Н. Дончева

Членове:

Димитър Г. Цончев

Адриана Ат. Велева при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова като разгледа докладваното от Адриана Ат. Велева Въззивно гражданско дело № 20241800500985 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 120 от 05.08.2024 г., постановено по гр. д. № 406/2022 г. по описа на РС – Своге, са отхвърлени предявените от Д. Х. Х. и А. Х. Х. срещу С. П. Х., А. С. Х. и С. С. Х. положителни установителни искове, с които се иска да бъде признато за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици по давност на полумасивна едноетажна жилищна сграда с пристройка и мазе, цялата със застроена площ 44 кв.м., с площ на етажа 48 кв.м. /издаден частично еркерно/ и мазе със светла площ от 9 кв. м. под него, находяща се в УПИ VII-40 от кв. 13 по ПУП на с. Зимевица, общ. Своге, цялото с площ 752 кв. м., според експертизата /852 кв.м. по нот.акт/, като тази сграда в нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение и приращение № 64, т. II, рег. № 1707, нот. дело № 248 от 2008 г. на нотариус Георги Маринов, вписан към тази дата в регистъра на нотариалната камара под № 143, е описана като масивна двуетажна жилищна сграда върху сутерен със застроена площ от 23 кв. метра.

Със същото решение са уважени предявените от ответниците насрещни искове с правно основание чл. 108 ЗС и 124, ал. 1 ГПК, като е признато за установено, че именно те са собственици както на УПИ VII-40 от кв. 13 по ПУП на с. Зимевица, общ. Своге, цялото с площ 752 кв. м., така и на построените в него жилищна сграда с постройка, подробно описана по-горе, и 1 полумасивна стопанска постройка и навес, а ищците са осъдени да им предадат владението върху тях. В тежест на ищците са възложени разноските по делото.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищците по първоначалния иск в първоинстанционното производство - Д. Х. Х. и А. Х. Х..

Жалбоподателите считат решението за необосновано, неправилно и постановено при съществени нарушения на порцеуалните прави. В тази връзка изразяват несъгласието си с извода на първоинстанционния съд, че от събраните по делото доказателства не се установявало намерението на ищците за своене, което да е манифестирано пред ответниците. В жалбата е направен самостоятелен анализ на свидетелските показания и на част от писмените доказателства по делото. Поддържа се, че от тях по безспорен начин се установявало десет годишното давностно владение от страна на жалбоподателите върху процесния имот. Посочва се също, че неправилно първоинстанционният съд е извел, че от страна на ищците липсвали твърдения те да са собственици на земята, върху която се намира процесната сграда, като в тази връзка се поддържа, че между страните е налице спор във връзка с ползването на УПИ VII-40. С тези аргументи по същество е отправено искане за отмяна на обжалваното решение.

В срока по чл. 263, ал. 1 ответниците по първоначалния иск в първоинстанционното производство – С. П. Х., А. С. Х. и С. С. Х., оспорват въззивната жалба и отправят искане за потвърждаване на първоинстанционното решение.

Софийски окръжен съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, приема следното.

РС – Своге е сезиран с искова молба от Д. Х. Х. и А. Х. Х. срещу С. П.

Х., А. С. Х. и С. С. Х., чрез която е предявен установителен иск по реда на чл.

124, ал. 1 от ГПК за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на описаниата в исковата молба жилищна сграда на основание давностно владение. Тук е мястото да се посочи, че изразеното от жалбоподателите становище във въззивната жалба, че същите са предявили претенция по отношение правото на собственост и върху земята, върху която е построена процесната сграда е напълно неоснователно. Искане в този смисъл не е направено нито в петитума на исковата молба, нито в последващите уточнителни молби.

Подобно обстоятелство за първи път е въведено в предмета на делото от ответниците чрез подадения от тях насрещен иск. Едва с отговора на насрещната исковата молба ответниците по нея /настоящи жалбоподатели и ищци по първоначалния иск/ макар и голословно, са оспорили правото на собственост на ответниците по първоначалния иск върху земята, върху която е построена процесната сграда.

С обжалваното решение РС – Своге е отхвърлил първоначално предявения иск и е уважил насрещните искове - с правно основание чл. 108 ЗС (след допуснато изменение на иска) по отношение на процесната сграда и намиращата се в имота паянтова стопанска постройка, и установителен иск по 2 отношение на правото на собственост върху УПИ VII-40.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Решението на първоинстанционния съд е и правилно, поради което на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите му.

Правната квалификация на първоначално предявения иск е тази приета от първоинстанционния съд. Съгласно чл. 124, ал. 1 от ГПК всеки може да предяви иск, за да установи съществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това.

Чрез предявения положителен установителен петиторен иск ищците искат от съда със сила на пресъдено нещо да признае, че правото на собственост върху процесната сграда им принадлежи. Следователно по силата на чл. 154, ал. 1 от ГПК в тяхна тежест е да установят обстоятелствата, на които основават своето право на собственост върху имота – осъществения т фактически състав на придобивната давност, като в тази връзка следва да докажат началната дата, от която са започнали да упражняват фактическата власт върху имота с намерение за своене, като и че са го владяли явно, спокойно и непрекъснато за срок от 10 години от началната дата на установяване на владението.

Правилна е и правната квалификация, сторена от районния съд, по отношение на предявените от ответниците по първоначалния иск насрещни искове, а именно – по чл. 108 ЗС по отношение на процесната сграда (описана както в исковата молба, така и в насрещната искова молба като масивна двуетажна жилищна сграда върху сутерен с обща площ от 23 кв.м.), както и по отношение на паянтовата стопанска сграда, и по чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на правото на собственост върху поземления имот. Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест при защита правото на собственост с ревандикационен иск по чл. 108 ЗС, основните правно релевантни факти - придобивното основание по смисъла на чл. 77 ЗС като фактически състав, на което страната твърди, че е собственик, както и владението на вещта и то без основание от ответника, следва да бъдат установени от ищеца по иска. В случая това са ответниците по първоначално предявения иск, които основават правото си на собственост както върху поземления имот, така и върху намиращите се в него сгради на основание наследяване. Наследяването, като придобивно основание на конкретно вещно право предполага установяване от страната, която се позовава на него, на правоприемството – в настоящия случай универсално. Следва също да се установи не само родствената връзка между починалото лице и неговите законни наследници, но и и обстоятелството, че спорното вещно право е било притежавано от наследодателя, за да се приеме, че наследственото правоприемство е валидно основание за придобиване на вещното право, чиято защита се търси.

От доказателствата по делото се установява, че А. Х. А., починал на 25.07.2000 г., е възходящ родственик на страните по делото, което 3 обстоятелство не се и оспорва. Не се оспорва и фактът, че през 1972 г. последният е придобил собствеността върху ½ част от дворно място застроено и незастроено, цялото от 1613 кв.м., съставляващо дворищен парцел V-ти, имот пл.н. 138, в кв. 21, по плана на с. Зимевица, по дарение от своя баща – Х.

А. П.. Договорът за дарение е обективиран в Нотариален акт № 110, том I, дело № 228 от 28.03.1972 година. Според заключението на вещото лице процесният имот, съставляващ по сега действащия план УПИ VII-40, кв. 13, е съставен от части на парцели V-138 I IV-137, кв. 21 от предходния план.

Не е спорно и обстоятелството, че А. Х. А. е баща на Х. А. Х. (баща на ищците по първоначалния иск) и на С. А. Х. (съпруг на ответника С. П. Х. и баща на ответниците А. С. Х. и С. С. Х.). Видно от представените по делото удостоверения за наследници Х. А. Х. е починал през 2012 г., а С. А. Х. – през 2017 година. От посоченото с категоричност може да се изведе, че ответниците са наследници по закон на цялото имущество, останало след смъртта на С. А. Х., с което е изпълнена първата предпоставка за установяване на твърдяното от тях правно основание за собственост по отношение на земята и сградите.

По отношение на обстоятелството било ли е процесното имущество в патримониума на наследодателя на ответниците, следва да се проследи хронологично правото на собственост върху него до датата на смъртта му през 2017 година. За начало на периода следва да се счете най-ранният, твърдян от ищците момент, в който според тях са започнали да упражняват фактическото господство над имота само за себе си – а именно от 2000 година. В тази връзка на първо място следва да се посочи, че от страните в производството са представени два нотариални акта за собственост върху недвижим имот, придобит чрез давностно владение, от една и съща дата – 22.12.2000 г., с поредни номера на един и същ нотариус – Антон Чолев с № 153 по регистъра на Нотариалната камара, с район на действие РС - Своге. Видно от Нотариален акт № 92, том I, рег. № 2131 дело № 300 от 2000 г., нотариусът е признал ищците Д. Х. и А. Х. за собственици на следния недвижим имот придобит чрез давностно владение: дворно място с площ от 560 кв. м., находящо се в с. Зимевица, Софийска област, съставляващо парцел VIII-40, в кв. 13 по регулационния план на населеното място. С Нотариален акт № 93 том I, рег. № 2133 дело № 301 от 2000 г. , наследодателят на ответниците – С.

А. Х., е признат за собственик чрез давностно владение на дворно място с площ 852 кв.м., находящо се в с. Зимевица, Софийска област, съставляващо парцел VII-40, в кв. 13 по регулационния план на населеното място.

Обстоятелството, че двата акта са издадени непосредствено един след друг, в кратък интервал от време след смъртта на общия възходящ родственик на страните в производството – А. Х. А. (дядо на ищците и баща на наследодателя на ответниците) през лятото на 2000 година, говори, че към момента на съставянето им, страните не са имали спор относно разделянето на имуществото останало от А. Хр. А.. Нещо повече, константна е практиката на ВКС, че констативният нотариален акт не създава самото право на собственост, а чрез него само се удостоверява принадлежността на това право у страната, инициирала охранителното производство. Въпреки това констативният нотариален акт притежава обвързваща доказателствена сила за 4 третите лица и за съда, като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота, като този извод на нотариуса се счита за верен до доказване на противното с влязло в сила решение. В настоящия случай, доколкото удостовереното право на собственост в двата нотариални акта не е оспорено от страните в производството, следва да се приеме, че към датата на съставянето им – 22.12.2000 г., ищците са изключителни собственици на УПИ VIII-40, а наследодателят на ответниците – на УПИ VII-40, в кв. 13 по регулационния план на с. Зимевица (арг. от Тълкувателно Решение 11/2012 от 21.03.2013 г. по тълк.д. № 11 от 2012 г. на ОСГК на ВКС). Обстоятелството дали преките наследници на починалия А. Хр. А., а именно бащата на ищците - Х. А. Х. и наследодателят на ответниците – С. А. Х. са теглили „чоп“ или са имали някаква устна уговорка за подобно (или различно) разпределение на дворното място със стар пл.н. 138, в кв. 21, с обща площ от 1613 кв. м., от който на практика са образувани новите урегулирани поземлени имоти, е без каквото и да е правно значение.