Решение № 1387 от 08.12.2025, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1387 гр. Пловдив, 08.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николинка Г. Цветкова

Членове:

Фаня Т. Рабчева Калчишкова

Радослав Хр. Георгиев при участието на секретаря Пенка В. Георгиева като разгледа докладваното от Фаня Т. Рабчева Калчишкова Въззивно гражданско дело № 20255300502107 по описа за 2025 година

Производство по чл.258, ал.1 и сл. ГПК.

Делото е образувано по жалба на ГД „Изпълнение на наказанията“ към Министерство на правосъдието, представлявана от с. Т. Й. Ч., с месторабота: гр.П., бул.“***“, № * против Решение № 2324/ 14.05.2025г. постановено по гр. д. № 10706/ 2023г. – VIII гр. с., с което жалбоподателят е осъден да заплати на В. И. П., EГН: *** сумата 11 840,21 лева, представляваща обезщетение за неползван от ищеца 108 дни, допълнителен платен годишен отпуск за 2003, 2004, 2005, 2006, 2007, 2008, 2009, 2010 и 2011г., полагащи му се за положен извънреден труд през периода 25.02.2003г. – 31.12.2011г., заедно със законната лихва върху тази сума, начиная от 21.07.2023г. до окончателното изплащане, както и заплащане на ДТ – 473,61 лв и 300 лева депозит за ССЕ.

Становището на въззиваемата страна В. И. П. чрез проц.си представител адв.Н. К.П. е оспорване на жалбата като неоснователна, иска се потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на разноски по делото съобразно Списък по чл.80 ГПК.

ПОС като взе предвид представените по делото писмени доказателства, намери следното:

Жалбата изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл.259, ал.1 ГПК, като процесуално допустима подлежи на разглеждане по същество.

Съдът е сезиран с обективно съединени искове с правно основание чл.229, ал.1, т.9 /предишна т.8/ във връзка с чл.212, ал.5, т.2, пр. второ от ЗМВР от 1997 г. /отменен/ и чл.212, 1 ал.1, т.3 във връзка с чл.211, ал.5, т.2, пр. второ от ЗМВР от 2006 г. /отменен/ и чл.86 ЗЗД, от В. И. П. от с. К. за осъждане на ответната страна да му заплати сумата 11 840,21 лева, представляваща обезщетение за неизползван годишно допълнителен платен годишен отпуск за 108 дни вследствие положен от ищеца извънреден труд от 2003 г. до 2011 г. включително, заедно със законната лихва върху сумата считано от 21.07.2023г. до окончателното изплащане.

При уважаване на предявените искове районният съд са отчетени безспорните факти, че ищецът е работил като държавен служител от надзорно-охранителния състав на ответната Дирекция, с местоизпълнение на служебните му задължения З. в гр. П., последно на длъжност „***“ в Затворническо общежитие „***. в гр. П. ІІ категория, от 1995 г. до 12.10.2022 г., считано от която дата служебното му правоотношение е било прекратено. Въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и заключенията по ССчЕ приел, че действително през процесния период ищецът е полагал извънреден труд, за което му се полага допълнителен платен годишен отпуск в размер общо на 108 дни за 2003 – 2011 г., които са останали неползвани от него до прекратяване на служебното му правоотношение, обезщетението за неползването на които е в размер общо на 11 840, 21 лева. При така установената фактическа обстановка, доколкото претендираният от ищеца размер (съобразно допуснатото в съдебното заседание по делото на 22.04.2025 г. изменение на обективно съединените искове) съвпада с установения от повторната ССЕ действително дължим размер, районният съд е мотивирал, че обективно съединените искове се явяват доказани по основание и по размер и следва да се уважат изцяло, заедно със законната лихва върху главницата от 21.07.2023 г. – датата на подаване на исковата молба (като предвид обстоятелството, че служебното правоотношение с ищеца е било прекратено на 12.10.2022 г.

– и от тази дата започва да тече давностният срок за обезщетението за неползван платен годишен отпуск, а исковата молба е била подадена в съда на 21.07.2023 г., съдът е намерил, че направеното от ответника възражение за погасяване на претенциите на ищеца по давност се явява неоснователно.

С ВЖ на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" гр. София се изразява недоволство относно това, че Дирекцията е осъдена да заплати на В. И. П. сумата от 11 840,21 лв. представляваща обезщетение за неизползван допълнителен отпуск за положен извънреден труд над 50-те часа, а именно допълнителен отпуск от 108 дни за периода от 25.02.2003г. до 31.12.2011г. ведно със законната лихва, както и сумата от 1500 лв. - разноски по следните, по съображения за необоснованост и неправилност, с възраженията, че служителите в Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" и в териториалните й служби са държавни служители по смисъла на чл. 19, 1, т. 1 ЗИНЗС; техните правоотношения се уреждат от този закон и правилника за прилагането му; едва ако липсват разпоредби уреждащи държавната служба в Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" субсидиарно приложение намират разпоредбите относно държавната служба в Закона за Министерството на вътрешните работи, съгласно чл. 19, ал. 2 ЗИНЗС. Ищецът е ангажирал събирането на гласни доказателствени средства чрез разпита на свидетеля В. К., показанията на който свидетел са 2 общи и лишени от конкретика. Същият дава общи сведения за протичането и продължителността на различните видове дежурства. Изслушаното заключение по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза сочи, че с оглед унищожените работни графици за исковия период поради изтеклия срок за съхранение на архива, същото е изготвено на база данни по ведомостите за работни заплати и показанията свидетеля.

При прекратяването на служебното правоотношение В. И. П. е бил компенсиран с парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за текущата година и за този, отложен по реда чл. 176 от КТ, правото за който не е погасено по давност. Ищцовата страна не ангажирала годни доказателства за своите претенции, поради претенцията недоказана и неоснователна. Присъденото обезщетение не се полага на ищеца, тъй като не се събрали никакви писмени доказателства за реално изработения труд през процесния период. За това се иска отмяна на обжалваното и се постанови ново, с което да се отхвърлите изцяло претенцията на ищеца за възнаграждение за положен извънреден труд над 50 часа на тримесечие.

ПОС при съобразяване на ангажираните по доказателства, във връзка с доводите на страните, намери следното:

С предявената ИМ против ГДИН ищецът е основава иска си за присъждане на Закона за МВР / ред. 1997г. и 2006г./, действащ към момента на претендираното право за периода от 25.02.2003г до 31.12.2011г., в който и до 12.10.2022г. вкл. същият е бил в служебно правоотношение на длъжността „***“ на **** при ГДИН, след което то е било прекратено.

Твърди, че поради непрекъсваемост на работни график процес по местоизпълнение на служебните задължения работното време на надзорно-охранителния състав било организирано на смени, изпълнявани по предварителен утвърден месечен график, като работното му време се е изчислявало сумирано за отчетен период, който в исковия период е бил тримесечен, както и твърди, че е изпълнявал служебните си задължения по график на 24-часови смени. Работното време като служител, работещ в условията на сумирано изчисляване на работното време / СИРВ/ , се е изчислявало в часове на отчетни тримесечия .

Всички изработени часове от ищеца в отчетното тримесечие/ месец/ календарна година бива разделени на 4 такива тримесечия по поредността на месеците при тримесечни отчетни периоди/, се сумират и в случаите, когато надвишават нормата работно време за съответния отчетен период, часовете над установеното работно време представляват за служителя положен от него извънреден труд, който, съгласно относимите разпоредби на ЗМВР, в периода от 25.02.2003г до 31.12.2011г., е следвало да му бъде компенсиран с допълнително възнаграждение за извънреден труд за часовете до 50 часа на отчетен период и допълнителен платен отпуск за часовете извънреден труд над 50 часа на тримесечие.

Нормата работно време за служителите, работещи при СИРВ, измерващи се в работни часове, е с различна продължителност като същият варира от 480 / при месец от 19 работни дни в отчетното тримесечие/ до 520 часа / при месец с 23 работни дни в отчетното тримесечие/. Същата се образува като се сумират броят на работните дни от всеки месец в тримесечието/ или от работните дни в месеци и полученото число се 3 умножи по 8 / колкото е нормалната продължителност на работното време по трудовото законодателство, в частност и по ЗМВР/. За определяне на индивидуалното работно време за отчетен период на съответния служител от общия брой нормативно определени часове по посочения начин се приспаднат дните/ приведени отново в работни часове/, в които служителят е ползвал законоустановен платен годишен отпуск / редовен годишен, допълнителен или поради временна неработоспособност/, като за целта всеки ден ползван отпуск платен отпуск се приравнява на 8 часа, колкото е нормалната продължителност на работния ден.

Така претендираното право се основава на заявеното, че през времетраене на служебното му правоотношение ответната страна не е изчислявала правилно работното му време, което е довело до неговото ощетяване, тъй като през цялото време е полагал труд над установената норма работно време, който нито е бил отчитан от работодателя правилно, нито е била заплащана по съответния ред, или пък компенсиран с допълнителен платен отпуск, който да може да ползва. По данни на ищеца в исковия период от началото на 2003г до 31.12.2011г. същият е работил по предварителен месечен график, изготвящ се месечно, като е давал всеки месец 24 часови смени, допълнително извън смените по график в корпуса по местоизпълнение на работата, към които ищецът давал и по 1 или 2 12 - часови допълнителни смени месечно на външен охраняем пост, по време на които са охранявали лишени от свобода по време на болнично лечение на територията на гр. Пловдив.

Ответникът поддържа оспорване на иска със заявеното обстоятелство, че след прекратяване на служебното правоотношение ищецът е бил компенсиран с парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за текущата година и този, отложен по реда на чл.176 КТ, правото на който не е погасен по давност. По делото също така не са ангажирани годни доказателства за претенциите си, тъй като не са събрани никакви писмени доказателства за реално отработен труд през процесния период, съответно за положен извънреден труд над 50 часа на тримесечие.

Действително относно процесният по настоящото дело спорен въпрос са събрани предимно гласни доказателства чрез разпита на св. В. К., от показанията на който може да се почерпят данни и сведения относно реалната продължителност на изпълнение на служебните задължения на ищеца през исковия период, който депозира показания относно времетраенето на часовите наряди от 24 часа, необходимостта от присъствие на главните надзиратели и инспектори по охрана преди работното време от около 15 минути за извършване на приготовления за извършване на инструктаж, а след това възможността служителят да си тръгне най-рано 8,30ч., като реално инструктажът продължавал около 24 часа и 45 минути, както и полагането на дежурства в болниците от 3 дежурства, но ако ищецът е бил отпуск по болничен за 10 дни пропуска 3 дежурства. Последното което налага извод относно условността на индивидуално полаганото от всеки служител отработено реално време, за което не се установява да е воден нарочен график с оглед изчисляемостта му за целите на приложение на правната възможност по чл.212, ал.4 ЗМВР 2006г / отм./ относно компенсиране на действително наднормено отработено работно време на база 4 нормалната продължителност на подневен 8 –часов работен ден с допълнителен отпуск.

Действително на второ място съгласно чл.2 от Директива №2003/88/ ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003г. относно някои аспекти на организацията на работното време, работното време е всеки период, през който работникът или служителят или работи, или е на разположение на работодателя и изпълнява своята дейност или задължения, в съответствие с националното законодателство и/или практика. Съобразно посочената Директива 2003/88 се приема също, че само в случай, че служителят би могъл да управлява своето време без ограничения и да се посвети на собствените си интереси, то това време не би представлявало работно време по смисъла на посочената директива.