Решение № 1434 от 29.03.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1434 гр. Пловдив, 29.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20235330114014 по описа за 2023 година

В исковата молба от А. Г. Д. против „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД са предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 124 ГПК, от които първият срещу Изи Асет Мениджмънт АД за прогласяване на нищожността на договор за паричен заем № ***** г., като противоречащ на императивните изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, както и вторият срещу „Файненшъл България“ ЕООД за прогласяване на нищожността на акцесорния договор за предоставяне на гаранция № ***** г., поради липса на правно основание, неравноправност, противоречие с добрите нрави, както и поради обстоятелството, че обезпечава нищожна правна сделка.

В исковата молба се твърди, че на 30.03.2021 г. е сключил с първия ответник договор за паричен заем, както и договор за предоставяне на гаранция по договора за заем (по втория договор чрез първия ответник с втория ответник), които са нищожни поради противоречие с добрите нрави, неравноправност и противоречие с императивните разпоредби на ЗЗД, ЗПК и ЗЗП, а договорът за предоставяне на гаранция и поради обстоятелството, че обезпечава задължение по нищожен договор. На първо място се посочва, че договореният фиксиран ГЛП по договора за заем в размер на 40 % нарушава добрите нрави и води до неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията за добросъвестност и в ущърб на кредитополучателя, поради и което е налице нищожност на уговореното възнаграждение. Цитира се съдебна практика и се излагат подробни съображения в тази насока. Твърди се, че договорът за потребителски кредит нормативно е уреден като възмезден (арг. от чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК), поради и което нищожността на клаузата за договорна лихва, респ. на клаузата за ГПР има за юридическа последица изначална недействителност на кредитната сделка. Посочва се, че освен горното 1 не са спазени и императивните разпоредби на чл. 11, ал.1, т. 11 ЗПК, като в договора за кредит не е отразен действителният размер на ГПР, като вписвайки размер от 46,26 % кредиторът е заблудил потребителя, като същото представлява заблуждаваща търговска практика. В тази връзка се сочи, че уговореното възнаграждение за фирмата – поръчител е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на ГПР - индикатор за общото оскъпяване на кредита – чл. 19, ал.1 и ал. 2 ЗПК. Сочи се, че този извод следва и от дефиницията за ГПР, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Цитира се съдебна практика в подкрепа на твърденията. На следващо място се посочва, че кредиторът не е изпълнил задълженията си по чл. 5 ЗПК, тъй като заблуждаващо е предоставил на кредитоискателя стандартен европейски формуляр за кредит в размер на 300 лв. с посочен лихвен процент от 40 %, ГПР – 46,26 % и общ размер на плащанията 320 лв. Твърди се, че кредиторът не е предоставил вярна информация на потребителя, като последният е бил лишен от възможността да вземе информирано решение, съобразено с финансовите нужди и възможности. Освен гореизложеното се твърди, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен не само като акцесорен такъв по нищожен договор за кредит, но и на собствено основание. Описват се правните характеристики на договора за поръчителство, като се сочи, че в настоящия случай липсва правно основание за сключване на сделката. Ищецът посочва, че договарянето на заплащане на възнаграждение по договор за предоставяне на гаранция от него в качеството му на кредитополучател, внася неравноправие в кредитното правоотношение. В тази връзка се сочи, че по договора за гаранция, сключен между длъжника и поръчителя, длъжникът не получава престация, като се нарушава принципа на справедливост. Посочва се, че поставянето на изискване за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. Твърди се, че преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя има за цел да предпази потребителя от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, като предвиждане на възнаграждение за поръчител е в пряко противоречие с тази цел. Посочва се, че подобна клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция върху длъжника. С оглед на изложеното се сочи, че възлагането на потребителя да заплаща задължения, които следа да изпълнява кредитора води до неравноправност на тази клауза по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Твърди се, че поставяйки на кредитополучателя изискване да сключи договор с дружеството – поръчител, кредиторът е договарял в полза на поръчителя по смисъла на чл.

22 ЗЗД. Поемане на задължение за сключване на договор за поръчителство представлява дарение по отношение на кредитора, а при дарение престацията следва да бъде осъществена при сключването, което не е сторено, което се сочи, че е още едно основание за отричане на правния ефект на тази уговорка. С оглед на изложените съображения се моли предявените искове да се уважат, както и да се присъдят разноски.

В срока по чл.131 ГПК ответниците оспорват предявените искове, като неоснователни. Твърди се, че уговореният лихвен процент не представлява и не се свежда единствено до възнаграждение за ползване на главницата до нейното връщане, а е цена на услугата по предоставяне на паричния заем, като в тази връзка се сочи, че финансовите 2 възможности на кредитната институция са по – ограничени от тези на банките. Твърди се, че уговореният размер на възнаградителната лихва не противоречи на добрите нрави, като същата е съобразена в всички обстоятелства по отношение на сключения договор за заем, както е ясно и точно определена. Посочва се, че ищецът е бил уведомен за размера на възнаградителната лихва, който е ясно посочен в договора и се е съгласил с него. Оспорва се твърдението, че е налице нарушение на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, като се сочи, че ГПР е съобразен с императивните изисквания, както относно размера, така и по отношение на включените в него компоненти. Относно възнаграждението за поръчител се сочи, че същото не е част от заемното правоотношение и не представлява разход, който е пряко свързан с договора за потребителски кредит и който следва да се включи в ГПР. В тази връзка се сочи, че в договора за предоставяне на поръчителство е уговорено, че същият влиза в сила, само и единствено в случай, че заемателят не изпълни задълженията по сключения договор за паричен заем в указания 3 дневен срок да предостави обезпечение – поръчителство от две физически лица или банкова гаранция. Твърди се, че ищецът е разполагал с достатъчно време да изпълни условията по договора и да прецени дали да сключи договор за заем с ответното дружество или с друга финансова институция. В подкрепа на твърденията, че възнаграждението за поръчителство не се включва в ГПР, се сочи, че е и разпоредбата на чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК, която предвижда, че ГПР се изчислява към момента на сключване на договора за кредит, към която дата не може да се прецени дали кредитополучателят ще предостави обезпечение. Оспорват се и твърденията за недействителност на договора за предоставяне на поръчителство, сключен с другия ответник „Файненшъл България“ ЕООД поради липса на основание. Основанието за сключване на договора се посочва, че е изпълнението на задълженията на кредитополучателя за обезпечаване на договора за кредит, а дружеството поръчител е сключило договор за поръчителство срещу насрещната престация , представляваща договорено възнаграждение. Оспорват се твърденията, че договорът за поръчителство противоречи на добрите нрави. Оспорва престациите по договора за поръчителство да са нееквивалентни. Посочва се, че от страна на „Файненшъл България“ ЕООД се извършва възмездна услуга в полза на заемодателя, като поръчителят не получава възнаграждение от кредитора. Не се оспорва, че отговорността на поръчителя има акцесорен характер, но се оспорва, че нищожността на договора за кредит обуславя нищожност и на договора за предоставяне на поръчителство. Посочва се, че промените в съдържанието на правоотношението между кредитора и длъжника са непротивопоставими на поръчителя, тъй като отговорността му е функция на отговорността на длъжника, но такава, каквато е към момента на сключване на договора за поръчителство. Моли исковете да се отхвърлят. Претендира разноски. Не се оспорва от ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, че в ГПР е включена само възнаградителната лихва.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

Представен е договор за паричен заем № *****г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и А. Г. Д., по силата на който е отпусната парична сума в размер на 300 3 лв.

Представен е договор за предоставяне на поръчителство № ******г., сключен с „Файненшъл България“ ЕООД.

По делото е прието заключение на изготвената съдебно-счетоводна експертиза, според което размерът на ГПР по договор за паричен заем №******г. с включено възнаграждение за поръчителство на дружеството – поръчител по договор за предоставяне на поръчителство от 30.03.2021г. от 128 лв. е 1279.32 %.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

От представените писмени доказателства се установява, че на 30.03.2021 г. между ищцата и първия ответник е сключен договор за паричен заем №*****, по силата на който е отпусната парична сума в размер на 300 лв., при фиксиран лихвен процент – 40 %. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК.

Съдът намира, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула.

Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Нарушение е налице, тъй като в договора са посочени като абсолютни стойности лихвен процент и ГПР – 46.26 %, като липсва ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Ето защо, не е ясно по какъв начин е формиран 4