Определение № 24616 от 04.12.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 24616 гр. София, 04.12.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-Е, в закрито заседание на трети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов като разгледа докладваното от Дамян Ив. Христов Въззивно частно гражданско дело № 20251100512723 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.274-279 ГПК във вр. с чл.248,ал.3 ГПК Образувано е по частни жалби с вх. № 326577/07.10.2025 г. и вх. № 326660/ 08.10.2025 г. подадени от Й. Л. срещу Определение № 38839/18.09.2025 постановено по гр.д.

№ 8997/ 2025 г. по описа на СРС, 85 състав, с което са оставени без уважение молба с вх. № 238708/08.07.2025 г. и молба с вх. № 238738/08.07.2025 г. за изменение в частта за разноските на Решение № 11955/19.06.2025 г., постановено по гр. д. № 8997/2025 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 85 състав.

В частните жалби се твърди, че процесното определение е незаконосъобразно като се излагат следните съображения: в случая разноските в производството пред първата инстанция е следвало да бъдат възложени на ответника, тъй като той е станал повод за делото и не било налице признание на иска по смисъла на чл. 78, ал. 2 ГПК. Твърди се, че съдът неправилно е присъдил разноски в полза на ответника (чл. 78, ал. 2 ГПК), тъй като ответникът оспорил искът в цялост и признал единствено фактът на настъпилата погасителна давност. Поддържа, че признанието на изтекла погасителна давност е единствено признание на факт, но не и признание на иска по смисъла на чл.237 ГПК, поради което разпоредбата на чл.78,ал.2 ГПК била неприложима. Счита, че ответникът е дал повод за завеждане на делото, тъй като е претендирал процесните суми от ищеца, предупреждавайки с предстоящи съдебни производства. Твърди се, че не могат да се присъждат разноски в полза на ответника при положение, че той е оспорил иска и с извънпроцесуалното си поведение е дал повод за завеждане на делото. Навежда, че липсвал фактическия състав на чл.237 ГПК, тъй като нито ищецът, нито неговият процесуален представител са отправили искане за постановяване на решение при признание на иска. Поддържа, че с исковата молба, освен твърдения за изтекла погасителна давност, изрично било оспорено наличието на облигационна връзка, реалната доставка, качеството и количеството на доставената топлинна енергия, което изисквало събиране на доказателства и изключвало признанието на иска. По изложените съображения с жалба с вх.

№ 326577/07.10.2025 г. моли съдът да отмени Определение № 38839/18.09.2025 постановено по гр.д. № 8997/ 2025 г. по описа на СРС, 85 състав и да осъди „ Софийска вода“ АД заплати на ищеца Й. Л. заплатената от него държавна такса в размер на 52, 40 лева. С частна жалба вх. № 326660/ 08.10.2025 г. моли съдът да отмени Определение № 38839/18.09.2025 постановено по гр.д. № 8997/ 2025 г. по описа на СРС, 85 състав и да осъди „ Софийска вода“ АД заплати на адв. Н.И.И. , адвокатски хонорар в размер на 480 лв., представляващ адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство пред СРС.

В законоустановения срок не е постъпил отговор на частните жалби.

Частните жалби са подадени от процесуално легитимирано лице, срещу акт който 1 подлежи на обжалване, в законоустановения срок, поради което същите са допустими. По същество съдът намира следното:

Производството пред първата инстанция е било образувано по искова молба подадена от Й. Л. срещу „ Софийска вода“ АД, с която се е искало да бъде признато за установено, че ищецът не дължи на ответника сума в общ размер на 279.77 лв., представляваща начислено от ответника задължение за предоставени В и К услуги за имот, находящ се в гр. София, ж.к. „********, с абон. № ********, по фактури, издадени в периода от 21.01.2014 г. до 23.06.2015 г. В исковата молба са били изложени твърдения, че процесната сума фигурирала по партидата на имота в информационната система на дружеството, както и че ищецът я е оспорил, но служители на дружеството заявили, че ако не се издължи, вземането ще бъде събрано със съдебен изпълнител. Посочено е, че ищецът не дължи сумата поради липса на облигационна връзка с ответника, оспорил е и реалната доставка на услугата, както и размера на задължението. Релевирано е и възражение за изтекла 3- годишна погасителна давност по отношение на вземането.

С отговора на исковата молба „ Софийска вода“ АД изрично е заявила, че не оспорва иска за предявената сума за периода от 21.01.2014 г. до 23.06.2015 г. Посочила е че ищецът не дължи процесната сума на ответника с оглед всички доводи, релевирани в исковата молба. Не е е оспорила , че същият не е „потребител“ на В и К услуги за процесния имот , както и всички останали обстоятелства изложени в исковата молба. Не е оспорила и настъпването на погасителна давност за процесните вземания, поради което обстоятелство дружеството не предприело принудителни действия за събиране на сумата.

От представеното от ищеца писмо от Софийска вода се установява, че ответното дружество е указало на ищеца, че задълженията му се отразяват по две договорни сметкисъдебна договорна сметка № 2800013243, създадена за сумата от 938, 63 лева ( без включени съдебни такси и юрисконсултски възнаграждения) по издадени в периода 15.11.2011 г. до 23.06.2015 г. фактури и договорна сметка за текущи задължения № 2000057322 по която е дължима сума в размер на 46, 97 лева по фактура от 21.06.2022 г. Посочено е още, че не могат да отпишат погасените му по давност задължения, тъй като съгласно чл.120 от ЗЗД давността не се прилага служебно.

С решението си първата инстанция е приела, че ответникът е направил признание на иска като по делото липсват доказателства за предприети от него конкретни действия, които да са провокирали неговото завеждане. Посочено е че обстоятелството, че процесните вземания са включени в системата на ответника обуславят правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск, но не представлява повод за завеждане на делото по смисъла на чл.78,ал.2 ГПК. Изложено е, че с оглед направеното признание, искът е основателен поради факта, че вземането срещу ищеца изобщо не е възникнало в полза на ответното дружество, поради което е ирелевантно за отговорността за разноските дали ищецът се е позовал извънсъдебно на изтекла погасителна давност и дали ответникът е зачел възражението му.

С процесното определение първата инстанция е препратила към мотивите с които е приложила разпоредбата на чл.78,ал.2 ГПК и е допълнила, че с отговора на исковата се е направило пълно признание на иска, а не само на изтеклата давност, както е посочено в молбата по чл.248,ал.1 ГПК. Посочено е и че за приложението на чл.78,ал.2 ГПК е ирелеватно дали ищецът е поискал да бъде постановено решение при признание на иска. По изложените съображения първата инстанция е оставала без уважение молбата по чл.248 ГПК.

Настоящият състав на съда намира за основателно оплакването в частната жалба, че в конкретния случай ответникът е дал повод за завеждане на делото. От събраните по делото писмени доказателства – Писмо от 27.06.2022 г., издадено от Софийска вода и Справка за формираните задължения и плащания по партида с клиентски № ******** с титуляр Й. К.

Л., се установява, че преди завеждане на делото ответникът е осчетоводил процесния дълг като непогасен. Осчетоводяването на процесната сума и изпращане до ищеца на процесното писмо, издадено от длъжностно лице при ответното дружество, за просрочени задължения, съвпадащи с процесния период, води до обоснован изводът, че с поведението си ответникът е дал повод за завеждане на делото. Нещо повече, правото на ищеца да отрече неоснователно претендираното материално субективно право от ответника може да стане 2 само в исков процес, с оглед на което и сезирането на съда е условие за упражняване на това право. Ето защо в случая не е налице една от кумулативните предпоставки на чл. 78, ал. 2 ГПК, за да може разноските да бъдат възложени на ищеца, поради което и извода на районния съд в обратната насока е необоснован. /в този смисъл е и споделяната от настоящия състав на съда практика на ВКС обективирана в Определение № 242 от 31.05.2018 г., постановено по ч.гр.д. № 2062/2018 г. по описа на ВКС, ІV ГО/. По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде отменено като незаконосъобразно.

По изложените съображения съдът намира, че следва да бъде изцяло уважена частна жалба с вх. № 326577/07.10.2025 г., с която се иска от въззивния съд да отмени Определение № 38839/18.09.2025 постановено по гр.д. № 8997/ 2025 г. по описа на СРС, 85 състав и да осъди ответното дружество да заплати на Й. Л. сумата от 52, 40 лева представляваща заплатена от него държавна такса.

Частна жалба с вх. № 326660/ 08.10.2025 г., с която се иска от въззивния съд да отмени Определение № 38839/18.09.2025 постановено по гр.д. № 8997/ 2025 г. по описа на СРС, 85 състав и да осъди ответното дружество да заплати адв. Н.И. сумата от 480 лева представляваща, адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство пред СРС следва да бъде уважена частично, съображенията за това са следните:

От представените по делото доказателства се установява, че адв. И. е предоставил безплатна правна помощ на ищеца на основание чл.38,ал.1, т.2 от ЗА и претендира като адвокатско възнаграждение сумата от 480 лева съобразно установения в НМРАВ минимум.

Срещу така претендираното адвокатско възнаграждение, ответното дружество е направило възражение за прекомерност. На процесуалния представител на ищеца се дължат разноски на основание чл.38,ал.2 вр. с чл.38,ал.1 от ЗА. Съгласно чл.38,ал.2 от ЗА ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати. НМРАВ обаче не обвързва съда. С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 е даден отговор дали и в каква степен, при определяне на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение, националните съдилища са обвързани от тарифа за минимални адвокатски възнаграждения, приета от съсловна организация на адвокати, в която те членуват задължително по закон. В решението на СЕС е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Национална уредба, съгласно която: - от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, - и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Даденото разрешение с решението по преюдициалното запитване (задължително за всички съдилища - чл. 633 ГПК) означава, че при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и в приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1.2.0024 г. минимални размери на адвокатското възнаграждение/ виж изрично в този смисъл Определение № 474 от 28.02.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 961/2023 г., I т. о., ТК/.

В Определение № 343 от 15.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 1990/2023 г., II т. о., ТК примерно са изброени критериите от които следва да се ръководи съда при определяне размера на адвокатското възнаграждение. Те са фактическата и правна сложност на делото; качеството на защитата; минималната часова ставка в Република България. Като съобрази фактическата и правната сложност на настоящото производство, положените усилия от процесуалния представител на ищеца и качеството на извършената от него работа, съдът намира че на същия следва да се определи по 300 лева адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред първата инстанция. Доколкото 3 предявения иск е бил уважен изцяло, то ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на процесуалния представител на ищеца сумата от 300 лева.