Решение № 708 от 04.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 708 гр. София, 04.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-2, в публично заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Атанас Маджев при участието на секретаря Камелия В. Славкова като разгледа докладваното от Атанас Маджев Търговско дело № 20251100900994 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 365 и сл. ГПК:

Образувано е по искова молба вх. № 61782/21.05.2025 г., подадена от Министерство на младежта и спорта, БУЛСТАТ 175745920, с адрес: гр. София, бул. „Васил Левски“ № 75 срещу „СОФАВТО“ ООД, ЕИК 121485052, със седалище и адрес на управление: гр.

София, р-н „Студентски“, бул. „Г. М. Димитров“, бл. 6, с която, при условията на обективно кумулативно съединяване, са предявени следните искове:

1. иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сума в размер на 149 297,23 евро /292 000,00 лв./, представляваща договорна неустойка, начислена въз основа на чл. 13, ал. 2 от договор № 114/21.05.2004 г. за периода от м. април 2020 г. до м. април 2025 г., ведно със законната лихва върху главното вземане за периода от датата на подаване на исковата молба – 21.05.2025 г. до окончателното му погасяване;

2. иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сума в размер на 91 551,24 лв. /46 809,41 евро/, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главното вземане от 292 000 лв., начислена за периода от 20.04.2020 г. до 20.05.2025 г.;

3. иск с правно основание чл. 236, ал. 2 във вр. с чл. 232, ал. 2, предл. последно ЗЗД за заплащане на сума в размер на 30,01 евро /58,70 лв./, представляваща дължими консумативни разходи (стойност на потребени количества вода), реализирани в периода от 01.12.2021 г. до 31.12.2021 г. при ползване на недвижим имот, чието държане не е върнато след прекратяване на договор № 114/21.05.2004 г. за наем, ведно със законната лихва върху главното вземане за периода от датата на подаване на исковата молба – 21.05.2025 г. до окончателното му погасяване;

4. иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сума в размер на 12,05 евро /23,57 лв./, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главното вземане от 58,70 лв., начислена за периода от 26.01.2022 г. до 30.04.2025 г.

1

В исковата молба се излагат твърдения, че на 21.05.2004 г. Министерство на младежта и спорта, в качеството си на наемодател, встъпило в наемно правоотношение със „СОФАВТО“ ООД по договор № 114/21.05.2004 г., сключен при условията на ЗДС.

Поддържа се, че по силата на този договор ищецът отдал на ответника за временно и възмездно ползване части от недвижим имот със статут на публична държавна собственост, наречен поделение за „Автотранспорт“, находящ се на територията на спортен комплекс „Диана“, намиращ се в гр. София, ул. „Русаля“ № 1, а именно 6 на брой, подробно индивидуализирани в договора, сгради и отделни помещения, разположени върху поземлен имот с площ от 1 700 кв.м., ведно с намиращото се в тях оборудване, за които се сочи, че са предадени на наемателя на 10.06.2004 г. с приемопредавателен протокол. Срещу предоставеното му възмездно ползване върху наетия имот наемателят се задължил да заплаща месечна наемна цена в размер на 2 400 лв., наред с което поел задължение да заплаща дължимата за имота такса битови отпадъци, както и консумативи за ток, вода, топлоенергия, телефон и други във връзка с експлоатацията на имота. Срокът на договора бил уговорен в съответствие с изискванията на ЗДС, като продължителността му била фиксирана на три години, считано от датата на сключването му. Така срокът на действието му изтекъл на 21.05.2007 г. Въпреки прекратяването на наемното правоотношение от страна на наемателя не били предприети действия по връщане държането върху наетата вещ на наемодателя. Така наемателят продължил да ползва обекта отвъд срока на наемния договор, като продължил извършването на сервизни дейност на автомобили. Ищецът счита, че специалния режим на ЗДС изключва приложението на общото правило на чл.

236, ал. 1 ЗЗД, уреждащо трансформирането на срочния договор за наем в безсрочен при липса на противопоставяне от страна на наемодателя. Фактическите твърдения на ищеца продължават с това, че в клаузата на чл. 13, ал. 2 от договора за наем била предвидена компенсаторна неустойка, уговорена в случай, че наемателя не освободи имота след изтичането на срока на договора, която се начислява за всеки месец на продължаващо ползване на имота и възлиза в двоен размер на уговорената месечна наемна цена. Позовавайки се на правото си на начисляване на уговорената неустойка, наемодателят-ищец е правил това ежемесечно след момента на изтичане на срока на договора за наем – 21.05.2007 г., като за периода до м. април 2016 г. включително ответникът е извършвал ежемесечни плащания на дължимата неустойка, както и на генерираните консумативни разходи при използване на имота, който не е освободил своевременно, след което обаче преустановил плащанията. Това провокирало ищеца да предяви през 2020 г. претенциите си за неустойка и консумативни разходи по съдебен ред, като те били уважени с влязло в сила решение от 12.12.2023 г. на Апелативен съд София по в.т.д. № 492/2023 г., като присъдените на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, чл. 236, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД суми обхващат породени и съществуващи вземания за периода от м. март 2017 г. до м. март 2020 г. Така присъдените суми били заплатени от ответника на ищеца, но плащане липсвало за следващия период от м. април 2020 г. до момента на подаване на ИМ. Такова обаче се следвало, защото „СОФАВТО“ ООД продължавал да не освобождава предоставения му под наем имот, съответно да го ползва след прекратеното наемно правоотношение. Подчертава се, че плащанията на задължението за начислявана неустойка и консумативни разходи са изисквани от ищеца ежемесечно, като ответника е бил уведомяван за размер и срок за издължаване, но не е предприемал погашения в рамките на същия. Това създавало за него и задължение за плащане на обезщетение за забава върху изискуемите му главни задължения. Сочи се, че изискуемите вземания за неустойка към ответника в полза на ищеца за периода от м. април 2020 г. до м. март 2025 г. са в размер на 4 800 лв. месечно, или общо 292 000 лв., съответно обезщетението за забава на същите за времето от 20.04.2020 г. до 30.04.2025 г. възлиза в общ размер на сумата от 91 551,24 2 лв. В тежест на неосвобождаващия имота ответник е и задължението да заплаща на ищеца и стойността на реализираните в имота консумативни разноски, които не са платени на доставчиците на съответните услуги. Сочи се, че единственото необслужено на падеж е фактурирано задължение за консумирана вода в размер на 58,70 лв., като същото е начислено за ползваното количество вода през м. 12.2021 г.

Понеже това задължение не е било обслужено в срок, то за ищеца се пораждало и вземане за обезщетение за забава в размер на сумата от 23,57 лв., което е начислено за закъснение инкасирано в периода от 26.01.2022 г. до 30.04.2025 г.

В срока по чл. 367 ГПК ответното дружество – „СОФАВТО“ ООД, чрез процесуалния си представител по делото – адвокат Б. депозира писмен отговор по исковата молба. С него биват оспорвани изцяло по тяхното основание и размери предявените за разглеждане искове. По отношение на претенцията за присъждане на неустойка от ответника се развива възражение за недействителност на клаузата за неустойка, като се изтъква, че посредством уговарянето й се цели и постига заобикаляне на закона, а именно да се постигне продължаване ползването на наетия имот, въпреки че установения в ЗДС срок е изтекъл, като това продължава неопределено във времето и при плащане вместо наемната цена на компенсаторна неустойка уговорена за неосвобождаване на имота след изтичане срока на договора.

Следващ аргумент за недействителност е, че с уговорената неустойка са нарушени и правилата на добрите нрави, защото същата е предвидено да се начислява за неопределен период във времето, без да се държи сметка за реално настъпили вреди за наемодателя. Акцентирано се и над това, че върху вземанията за начислената неустойка по чл. 13, ал. 2 от договор № 114/21.05.2004 г. не се начислява и дължи ДДС, а това е в очевиден разрез с данъчния режим в страната.

На следващо място по претенцията за неустойка начислена за периода от м. април 2020 г. до м. март 2025 г. в размер на сумата от 292 000 лв. от ответника се противопоставя и възражението, че при изчисляване на вземането за неустойка /уговорено като такова в двукратен размер на наемната цена/ без да има причина в базата на същото се включва и размера на ДДС върху наемната цена, като подобен подход е неправилен и противоречи на правилата на ЗДДС, а това представлява опит за икономическо облагодетелстване на ищеца. Този неправилен подход на формирането на вземането за неустойка се мултиплицира по мнение на ответника и при изчисляване на вземането за обезщетение за забава, защото същото се претендира върху главно вземане, което е изчислено при добавен компонент на ДДС. Акцентира се и над това, че при начисляването на неустойка в периода след м. април 2020 г. до м. март 2025 г. от ищеца не се доказва това да е счетоводно и данъчно обосновано със съответните документални записвания, за да може да се проследи начина на формиране на неустойката в т.ч. и нейния размер.

В следващ пункт на защитата на ответника е отделено внимание на сочената от ищеца СПН по предходно постановено между същите страни решение и нейните обективни предели. Възразява се, че с постановяване и влизане в сила на решението от 12.12.2023 г. е установена действителността на клаузата за неустойка в договора от 2004 г. и този въпрос не може да бъде повдиган повече. Изтъкнато е, че от обективните предели на СПН се обхваща само за опорочаващия факт, за които са изложени твърдения в исковата молба или в защитното възражение на ответника, но те не са били уважени от съда. За останалите опорочаващи сделката факти, ако такива съществуват няма пречка те да бъдат заявени и разгледани в рамките на по-късно заведен иск. В този контекст посоченото от ответника във възражението му по исковата молба предмет на настоящото производство, че клаузата за неустойка е нищожна, защото с нея се постига като краен резултат заобикаляне на закона се явявал 3 именно такъв нов опорочаващ факт, който не бил покрит от СПН на стабилизиралото се предходно решение. Същото важало и за заявения порок на клаузата свързан с липса на воля и съгласие при привидните сделки. Ответникът обръща внимание на липсата на активно поведение от страна на министерството-наемодател, което въпреки изтичане срока на договора му за наем с ответното дружество не е предприело никакви действия за да си върне държането върху дадения под наем имот, а напротив ползвайки механизма на уговорената неустойка е продължил да получава облаги за ползването на имота, като така е избегнал приложението на режима на ЗДС установяващ императивен максимален срок на наем на държавни имот.

Ответникът се позовава и на това, че за значителна част от исковия период м.април 2020 г. - м. март 2025 г. са налице обективни препятстващи ползването на имота обстоятелства, а именно - обявеното извънредно положение в Р. България през 2020 г., което е повлияло пряко върху стопанската и социална среда, в т.ч. и върху възможността за освобождаването и предаването на имоти. Начислената неустойка не държи сметка за тези обстоятелства, което я правело несъразмерна и лишена от икономическа логика.

Друга основна защитна теза на ответника е съсредоточена в това, че не отговарят на действителното положение твърденията на ищеца, че ответника продължава да ползва отдадения му под наем през 2004 г. имот, въпреки неговото прекратяване станало през 2009 г. Именно през 2009 г. ответника е отправил до министерството-наемодател покана за предаване владението на имота, като е заявил готовност да направи това пред представител на наемодателя надлежно упълномощен да го приеме. Пак в тази си покана изрично е заявил, че няма необходимост от това да използва целия имот. Сочи се, че независимо от така отправената до министерството покана, същото не е изпратило свои представител и не е предприело каквито и да е било действия за приемане на имота, а още по-малко е инициирало производство по реда на ЗДС за да си върне имота. Декларира се, че след изпращането на поканата, ответника-наемател е преустановил ползването на имота, съответно страните са изпаднали в положение на правна и фактическа неопределеност, която е резултат изцяло от пасивността на ММС.