Решение № 357 от 07.05.2026, Районен съд - Шумен

РЕШЕНИЕ

№ 357 гр. Шумен, 07.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ШУМЕН, III-И СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петина Кр. Николова при участието на секретаря Мариана Любч. Митева като разгледа докладваното от Петина Кр. Николова Гражданско дело № 20253630104272 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 19, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10, чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, чл. 143 от ЗПП и чл. 26, ал. 2 от ЗПК – за нищожност на договор за потребителски кредит.

Делото е образувано по искова молба, подадена от Б. Р. Х. с ЕГН ********** от гр.

Шумен срещу „***“ ООД, с ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: гр.

София, район „Младост“, бул. „***“ № 115Е, ет. 5, представлявано от Н.П.П. – управител.

Твърди се, че между страните има сключен договор за паричен кредит № 760730 от 04.11.2022 г., който според ищеца бил нищожен. В исковата молба се твърди, че с чл. 5 от процесния договор било предвидено той да представи едно от няколко възможни обезпечения в 3-дневен срок от сключване на договора. Съгласно чл. 11 от договора при неизпълнение на това негово задължение той дължал неустойка в размер на 1536,75 лв.

Счита, че тази клауза е нищожна, тъй като с нея се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и пряко нарушава чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК – твърди, че тази неустойка е прикрита печалба, но ако бъде включена в ГПР той ще надхвърли максималния допустим размер по закона. Освен това самата клауза била неравноправна и противоречала на добрите нрави, тъй като водела до многократно и неоснователно оскъпяване на кредита. Посочва още, че кредиторът не е изпълнил задължението си да посочи всички разходи, които са включени в изчисляване на ГПР. Тази клауза според ищеца заобикаля и разпоредбата на чл. 33 от ЗПК.

Счита още, че е нарушен и чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК като не е посочено как се разпределя във времето дължимия лихвен процент. Твърди още, че договорът е нищожен поради това, че договорната лихва нарушава добрите нрави поради прекомерност – тъй като надвишава 3 пъти законната лихва. Направено е и възражение за нищожност на договора поради 1 неспазване на предвидената в закона форма. Предвид това моли съда да се прогласи спрямо ответника нищожността на договор за паричен кредит № 760730 от 04.11.2022 г. Ищецът претендира и сторените в производството разноски.

В съдебно заседание ищецът или неговия процесуален представител не се явяват.

Поискали са разглеждане на делото в тяхно отсъствие. Поддържат изложените в исковата молба аргументи. Молят съда да уважи иска и да присъди сторените по делото разноски.

По делото е подаден отговор от ответника „***“ ООД, с който искът се оспорва по същество. Счита, че няма нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като неустойката за непредставяне на обезпечение не следва да се включва при изчисляване на ГПР – тя влизала в сила след сключване на договора и длъжникът бил запознат с всички възможни последствия и разходи. Счита, че клаузата, която предвижда заплащане на неустойка, ако длъжникът не представи обезпечение по договора, е действителна и не противоречи на добрите нрави, нито е неравноправна. Твърди, че в случая е налице индивидуално договаряне, тъй като между страните има сключени 5 договора и установени трайни търговски взаимоотношения. Оспорва се размера на договорната лихва да е прекомерен и от там да противоречи на добрите нрави. Моли съда да отхвърли исковете и да им присъди направените по делото разноски.

В съдебно заседание ответникът не изпраща представител. Направено е искане за разглеждане на делото в тяхно отсъствие. Молят съда да отхвърли иска изцяло. Възразили срещу искането за присъждане на адвокатско възнаграждение като цяло, считайки, че предявяването на иска представлява злоупотреба с право, а при условията на евентуалност молят съда да намали същото.

Съдът, като съобрази твърденията на страните и представените по делото доказателства, установи следното от фактическа страна:

От събраните по делото доказателства се установява, че на 04.11.2022 г. Б. Р. Х. (като кредитополучател/длъжник) и „***“ ООД (като заемодател/кредитор) сключили писмен договор за потребителски кредит № 760730. С този договор страните са уговорили, че заемодателят предоставя на кредитополучателя като кредит сумата от 1400 лв. Между страните няма спор, че сумата по договора за заем била предоставена на ищеца.

Видно от съдържанието на цитирания договор, страните договорили, че предоставената като кредит сума ще бъде върната на кредитора, ведно с възнаградителна годишна лихва от 40,05 %, в срок до 04.09.2023 г. на 10 равни месечни вноски, всяка от 46,73 лв. Годишния процент на разходите бил посочен в размер на 48,43 %. Няма спор между страните, че така изчисления ГПР включва само договорната лихва като разход по кредита.

Освен това с чл. 6 от договора кредитополучателят се задължил да предостави като обезпечение по кредита, съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия: поръчител или банкова гаранция. Страните са се договорили, че обезпечението следва да бъде представено на кредитора в 3-дневен срок от сключване на договора. В чл. 6, ал. 2 от договора страните се 2 договорили, че ако кредитополучателят не предостави в 3-дневен срок уговореното обезпечение, ще бъде начислена неустойка в размер на 1536,75 лв. Тъй като Б. Р. Х. не предоставил в посочения срок уговореното в процесния договор обезпечение, тази сума била начислена като задължение по кредита. Така общо дължимата сума по кредита възлизала на 3270 лв. дължима на 10 равни вноски по 237 лв. всяка.

Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът намира следното от правна страна:

Съдът счита на първо място, че вземанията по процесния договор за кредит се основават на договор, сключен с потребител, тъй като длъжникът има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1, във вр. т. 12 от ДР на Закона за защита на потребителите. По тази причина по отношение на процесния договор е приложим действащият Закон за потребителския кредит, разпоредбите на чл. 143 – 148 от ЗЗП, уреждащи неравноправните клаузи, както и Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета.

Освен това, съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от ГПК, съдът е длъжен да направи и служебна проверка за наличие на неравноправни клаузи или такива противоречащи на закона или добрите нрави, освен наведените от ищеца възражения. В кръга на извършената проверка (както по искане на ищеца, така и по служебен почин) съдът установи наличието на клаузи, които противоречат на императивни норми на ЗПК и/или са неравноправни по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗПП.

Възраженията на ищеца касаят клаузата за заплащане на неустойка за непредставено обезпечение като се твърди, че клаузата противоречи на ЗПК, тъй като процесното задължение е следвало да бъде включено при изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР), а кредиторът не е сторил това, тъй като, ако го беше направил, стойността на ГПР щеше да надвиши максималната стойност, позволена по закон.

Съдът намира, че клаузата, с която е уговорена тази неустойка наистина противоречи на закона и едновременно с това представлява неравноправна клауза.

От една страна тази неустойка няма за цел да изпълни функциите на неустойката по дефиниция. В действителност неустойката по един договор се уговаря за неизпълнение на дадено договорно задължение. Нейната основна цел е да обезпечи вредите, които са настъпили в резултат на неизпълнението и/или да накаже неизправния длъжник за неизпълнението (според вида на неустойката – наказателна или обезщетителна). В случая неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението да се представи обезпечение.

Условията, при които обезпечението е възможно обаче, са твърде лимитирани, което ги прави почти невъзможни за изпълнение. Условията за поръчителя са прекалено високи, а изискването за гаранция е безсмислено, ако длъжникът разполагаше с тази сума, за да я предостави като гаранция, нямаше да се налага да търси заем от кредитора. Тази неустойка не е предвидена като неустойка на неизпълнение на основното задължение по договора – да 3 се върне заетата сума. Според настоящия съдебен състав чрез въвеждането на тази неустойка по заобиколен начин се стига до неправомерно увеличаване на възнаградителната лихва, която се дължи на заемодателя. В действителност се стига до увеличаване на възнаградителната лихва при отпускане на необезпечен заем. Така се заобикалят забраните за размера на ГПР. От друга страна, по този начин изцяло се освобождава кредиторът от риска и същият се прехвърля изцяло и само върху длъжника, с което се нарушава равновесието между правата и задълженията на страните. По този начин според настоящият съдебен състав се стига до заобикаляне на разпоредбите на чл. 19 от ЗПК, уреждаща размера на ГПР, част от който е и договорната лихва – целта е да се увеличи договорната лихва при необезпечени заеми и едновременно с това да се избегне ограничението за размера на ГПР и на договорната лихва. Ако кредиторът наистина е считал, че не може да отпусне необезпечен заем, то тогава договорът за кредит е следвало да се сключи само след представяне на обезпечение. Т.е. законосъобразната санкция за непредставяне на обезпечение би трябвало да е отказ от сключване на договора, а не увеличаване на тежестта за длъжника.

Тук трябва да се има предвид и обстоятелството, че законодателят в чл. 33 от ЗПК е предвидил, че при забава длъжникът дължи само лихва за забава в размер на законната лихва и нищо друго. Няма как да се оправдае тезата, че законодателят ще забрани неустойка при неизпълнение на основното задължение по договора, но ще разреши такава за неизпълнение на друго задължение по този договор.

С оглед най-новата практика на съда на ЕС, съдът следва да провери и дали на практика кредиторът няма за цел да заобиколи задълженията си по Директива 2008/48, като предвиди, още при сключването на договора за кредит, неизпълнението от страна на потребителя на задължението за плащане, за да търси икономическа облага от изискуемостта на лихвите и на разходите за неизпълнение (виж решение C-409/23 на СЕС).

За тази цел съдът трябва да разгледа всички обстоятелства около сключването на съответния договор и други релевантни елементи, като например дали лихвите и разходите за неизпълнение са установени в закона или са договорени, сроковете, в които тези лихви и разходи стават изискуеми, както и размера на посочените лихви и разходи. Ако съдът установи, че начислените лихви, разходи или неустойки имат за цел да прикрият незаконосъобразни печалби за кредитора, тези суми следва да се включат при изчисляване на ГПР.

Точно такъв е и настоящият случай. Както бе посочено по-горе целта на кредитора при въвеждането на неустойката за непредставяне на обезпечение била да увеличи печалбата си при предоставяне на необезпечен заем. Предвид това съдът счита, че кредиторът е следвало да включи процесната неустойка при изчисляване на годишния процент на разходите. Това обаче не е сторено. По тези причини съдът счита, че клаузата на чл. 11 от договор за потребителски кредит № 760730 от 04.11.2022 г. цели заобикаляне на разпоредбите на чл. 33 от ЗПК, уреждаща последиците при забава, както и на чл. 19 от ЗПК.

Воден от горните съображения и на основание чл. 22, във вр. с чл. 19 от ЗПК процесния 4 договор е нищожен.

За разноските:

Страните, чрез процесуалните си представители са направили изрично искане съдът да им присъди направените по делото разноски.

Предвид пълната основателност на исковете и с оглед разпоредбата на чл. 78, ал. 1 от ГПК, съдът намира, че направените от ищеца разноски за държавна такса от 132,80 лв., следва да възложи на ответника. Предвид въвеждането на новата валута от 01.01.2026 г. тази сума следва да се присъди в нейната равностойност в евро, превалутирана по официалния курс на БНБ. Сумата възлиза на 67,90 евро.

Досежно адвокатското възнаграждение следва да се посочи, че ищецът е заплатил такова в размер на 320,58 евро. Ответникът е направил възражение за прекомерност на платеното адвокатско възнаграждение. Като цяло съдът е съгласен, че отговорността на другата страна за разноски в производството следва да бъде ограничена от принципите на справедливост и съразмерност. Няма как обаче тези принципи да се прилагат толкова буквално, че да доведат до тотална подмяна на волята на страните и невъзможност страната, която е била принудена да води съдебно дело, за да защити правата си, да не може да получи възстановяване на всички сторени разноски. Намаляване на отговорността за договореното възнаграждение следва да се извършва само когато то е необосновано високо. Делото не се характеризира с фактическа сложност, но съдът не е съгласен, че делото не може да се характеризира с правна сложност. Става дума за защита на потребителите – тема, която в последните години търпи многократни изменения и сериозно развитие на правните норми.