Решение № 1938 от 03.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1938 гр. София, 03.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на шести март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Румяна М. Найденова

Гюлсевер Сали при участието на секретаря Алина К. Т.ова като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско дело № 20231100501751 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Образувано е по въззивни жалби и на двете страни в първоинстанционното производство срещу съответно неизгодните части от решение № 20003710/13.01.2022 г., постановено по гр. д. № 55731/2019 г. по описа на Софийски районен съд, 48 - ми състав.

С посоченото решение ответникът ЗКПУ „М.**“ е осъден на основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД да заплати на ищцата Н. Ц. К. - Р. сумата в размер на 3 000 лева, ведно със законната лихва от 30.07.2019 г. до окончателното изплащане, представляваща претърпени от ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в загубено време, психически страдания, тежки стомашни страдания, безпокойство и стрес, накърняване на достойнството и доброто име, предизвикани вследствие на злоупотреба с лични данни на ищцата, извършена от служител на ответната кооперация чрез представянето на неистински договори за наем в Държавен фонд „Земеделие“ за периода до 24.07.2019 г., както и сумата в размер на 1000 лева - претърпени от ищцата неимуществени вреди в резултат на ексцес от продължаващото от ответника увреждане, считано от 25.07.2019 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба /30.09.2019 г/. до окончателното изплащане. С първоинстанционното решение първият предявен иск е отхвърлен за разликата над сумата от 3 000 лева до пълния предявен размер от 5 000 лева, а вторият предявен иск - за разликата над 1 000 лева до пълния предявен размер от 3000 лева.

Във въззивната жалба на Н. Ц. К. - Р. се излагат подробни съображения, че решението 1 в обжалваните отхвърлителните части е неправилно, незаконосъобразно, необосновано, постановено в несъответствие със събраните доказателства. Моли се решението в обжалваните части да бъде отменено, а предявените искове да бъдат уважени изцяло.

Претендира се присъждане на сторените разноски в първоинстанционното исково и във въззивното производство.

В установения от закона срок, въззиваемият ЗКПУ „М.**“ не е депозирал отговор на въззивната жалба.

Във въззивната жалба на ЗКПУ „М.**“ се излагат подробни съображения, че решението в обжалваните уважителни части е неправилно, незаконосъобразно, необосновано, постановено в несъответствие със събраните доказателства. Моли се решението в обжалваните части да бъде отменено, а предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло. Претендира се присъждане на сторените разноски в първоинстанционното исково и във въззивното производство.

В установения от закона срок, въззиваемият Н. Ц. К. - Р. е депозирала отговор на въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна по подробно изложени в отговора съображения.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбите са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и са процесуално допустими.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Исковата претенция намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 49 ЗЗД.

За нейното уважаване е необходимо да се констатира кумулативната даденост на следните предпоставки: 1) правоотношение по възлагане на работа, 2) осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическото лице – пряк изпълнител на работата със съответните елементи (деяние, вреда – имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина), 3) вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа – чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа.

Основният обективен елемент от горепосочените правопораждащи фактически състави на деликтна отговорност е извършване на противоправно деяние, тоест такова действие или бездействие, което обективно да води до накърняване на защитен от закона 2 правен интерес, субективно право или правнозначима ценност от категорията на естествените права. В разглеждания случай ищецът се позовава на увреждащо поведение на ответника, изразяващо се в подписване на договори от нейно име, подправяне на подписа й и използване на нейните лични данни, които действия ищцата твърди да са извършени от служители /членове/ на ответната кооперация.

За установяване на противоправното поведение на ответника ищецът е ангажирал следните доказателства. Приложено е досъдебно производство № 251-ЗМ-12/2020 г. по описа на ОД МВР – Бургас, с вх. № 8911/2019 г. на Окръжна прокуратура – Бургас, частна почеркова експертиза и докладна записка с вх. № 02-6500/1724 от 25.07.2019 г. от дирекция „Противодействие на измамите“ към ДФ „Земеделие“.

Настоящият въззивен състав намира, че от така представените доказателства не се установява противоправно поведение на служители на ответника.

Основателни са оплакванията, обективирани във въззивната жалба на кооперацията, че по настоящето дело не е била поискана, респективно допусната съдебно – почеркова експертиза, която да установи, че договорите за наем са били подписани от П.М.П., респективно друг представител на ответната кооперация.

В съдебната практика, обективирана в решение № 66/12.03.2015г. по гр. д. № 5839/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №43 от 16.04.2009г. по т.д.№648/2008г. на ВКС, ТК, ІI т.о., решение №43 от 15.03.2011г. по т.д.№414/2010г. на ВКС, ТК, ІI т.о., решение № 36 от 28.02.2012г. по т.д.№ 319/2011г. на ВКС, ТК, ІI т.о., решение №29 от 14.05.2016г. по т.д.№94/2015г. на ВКС, ТК, І т.о. и други, се приема, че за гражданския съд е задължителна за съобразяване само присъдата на наказателния съд и то по въпросите, изрично посочени в чл. 300 от ГПК /извършено ли е деянието, неговата противоправност и вината на дееца/, като в тези случаи законодателят е ограничил приложението на принципите на непосредственост /чл.11 от ГПК/ и свободно формиране на вътрешното убеждение /чл.12 от ГПК/. Всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици от деянието, респ. деликта, следва да бъдат установени с допустимите доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на гражданското дело. С оглед принципа за непосредственост и равенство на страните в процеса, тези факти подлежат на доказване пред гражданския съд, независимо дали по отношение на същите са събирани доказателства в хода на досъдебното, респективно наказателното производство. Ето защо, постановлението за прекратяване в досъдебното произоводство и изразените в него мотиви не обвързва гражданския съд.

В решение № 133/04.04.2012г. по гр. д. № 1243/2011г. на ВКС, ГК, IІ г.о., се приема, че разпоредбите на раздел ІV от глава ХІІІ от ГПК /отм./ изключват процесуалната възможност заключение, дадено пред друг орган на съдебната власт – орган на досъдебно наказателно производство или прокуратура, да се цени в общия исков процес като експертно заключение, без вещото лице да е определено от съда, без да е спазена процедурата по чл.160 от ГПК /отм./ и без заключението да е прието от решаващия делото граждански съд.

Процедурата, уредена в процесуалния закон, гарантира освен непосредственото възприемане от страните на депозираното заключение, така и правото на защита на страните и дадената им в тази насока възможност, както да задават въпроси на вещото лице, така и да оспорят заключението по предвидения ред.

Ето защо, съдът не може да кредитира представената от страната „частна почеркова експертиза” като експертно заключение по настоящето дело. В решение № 214/2013 от 29.05.2014г. по т.д.№992/2012г. на ВКС, ТК, І т.о., се приема, че частната експертиза не съставлява годно доказателствено средство и за да се позове на експертно заключение по разрешения в същата въпрос, изискващ специални знания, съдът следва да допусне нарочна съдебна експертиза и надлежно да събере същата като доказателство в рамките на исковото производство.

3

Изложените в мотивите на постановлението за прекратяване на досъдебното производство също не може да обвърже настоящия съд и да приеме, че договорите за наем са подписвани от П.П., поради изложените по – горе съображения. По настоящето дело нито е поискана, нито е допусната съдебно – почеркова експертиза за изясняване на това обстоятелство. Изготвената частна експертиза, както и изготвените в друго производство, но не е за целите и в настоящия процес, не обвръзва съда по настоящето дело.

В допълнение следва да се отбележи, че в съдебната практика се допуска, например решение № 48/23.07.2020г. по т. д. № 199/2019г. на ВКС, ТК I отд., експертизи, назначени в други производства, с изрично съгласие на страните, да се приемат като писмени доказателства, ведно с приложенията към тях, но те ще имат доказателствената сила само на частни писмени документи, а не на приети по делото експертни заключения. Дори в случая да се приеме, че е налице такова съгласие, като процесуалният представител на ответника в открито съдебно заседание /л. 102 от делото на СРС/ е изразил становище да се приемат представените с молбата от 02.10.2020г. писмени документи, измежду които и частната СГЕ, същата би могла да бъде кредитирана единствено като частен писмен документ. В нея е посочено, че подписите в графа „наемодател” и в трите изследвани договора за наем, не са положени от Н. К. – Р.. Това обаче не доказва противоправно поведение на ответника.

Такова би било налице, ако се докаже, че представител/служител на ответника се е подписал вместо ищцата, респективно е представил пред съответните ОСЗГ документи, за които знае, че са неистински.

От друга страна, действително от материалите в досъдебното производство е видно, че е изготвена СГЕ, но вещото лице посочва, че не може с категоричност да отговори дали подписът е на П., доколкото се представят само копия на договорите, но не и оригинали. По – същественото обаче е, че в протокола от същото открито съдебно заседание– л. 102 от делото на СРС е налице изрично възражение от страна на процесуалния представител на ответника да се изискат, респективно приемат материалите от досъдебното производство, поради което изготвената в досъдебното производство СГЕ не може да се вземе предвид от настоящия състав и като частен документ, предвид посочената по – горе практика.

Следва да се отбележи, че с изготвения доклад по чл. 140 ГПК съдът правилно е разпределил доказателствената тежест, като изрично е указал на ищцовата страна, че не сочи доказателства за противоправното поведение на отетника. Събраните по делото доказателства не са такива, които да установята такова поведение на служители на коооперацията.

По своя характер документи от досъдебното наказателно производство – напр. обяснения, показания на свидетели, са частни документи със свидетелстващо съдържание, чиято доказателствена сила се преценява от съда по вътрешно убеждение с оглед на всички обстоятелства по делото /в т.см. е и трайната съдебна практика - Определение № 610 от 8.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 959/2014 г., III г. о., ГК Определение № 536 от 2.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 501/2009 г., II г. о., ГК и др., решение № 358/17.01.2014г.по гр. д. № 1381/2012г. на ВКС. Същото е възприето и в решение № 70/21.04.2015г. по гр. д. № 5100/2014г. на ВКС.