Решение № 243 от 17.03.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 243 гр. Стара Загора, 17.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Генчо Атанасов при участието на секретаря Живка М. Д.а като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело № 20245530104561 по описа за 2024 година

Предявени са искове с правно основание чл.22, вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК и чл. 19, ал.4 ЗПК, и с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 10а, ал.2 и ал.4 ЗПК и чл.146, ал.1 ЗЗП.

Ищцата А. З. Ж. твърди в исковата си молба, че на ******.2022 г., между страните в настоящото производство били подписани договор за заем Microcredit № **********, както и Договор за допълнителни услуги към заем Microcredit №**********. По силата на процесния договор за заем ответното дружество предоставило на ищцата парична сума в размер на 2500 лв. главница, от която сума 1870,59 лв. щели да послужат за рефинансиране, а чистата стойност за получаване била 629,41 лв. Процесният договор за заем бил сключен при следните условия: срок на кредита - 15 месеца, ГПР 48,90%, фиксиран лихвен процент - 40,48%, като при сключване на основния договор ищцата била задължена да подпише и договор за допълнителни услуги към заем Microcredit №**********. Този договор за допълнителни услуги бил изцяло изготвен от ответното дружество, без ищцата да имала възможност да внася промени в съдържанието му и/или да уговаря клаузи, различни от включените в него. С него ищцата се задължила освен месечните 1 вноски по основния договор за заем, които били 15 броя в размер на 215,12 лв., включващи главница и възнаградителна лихва, да заплаща също и по 176,85 лв. към всяка от петнадесетте месечни вноски за услуги по договора за заем - т. нар. „пакет от допълнителни услуги”, които дори не били предоставени на ищцата, но били включени още в първоначалното споразумение като задължително дължими към всяка месечна вноска. По силата на договора за допълнителни услуги в тежест на ищцата било възложено да заплати допълнителни 2652,75 лв., с което общия размер на сумата, която се искала от дружеството - кредитор срещу финансовия ресурс от 2500 лв., възлизала на обща стойност от 5879,55 лв. На ищцата, заедно с договора за заем и договора за допълнителни услуги, бил връчен и график за плащане на месечни вноски към ответното дружество. Ищцата следвало да заплаща месечна вноска в размер на 391,97 лв., съставена от следните компоненти: вноска от 215,12 лв. - сбор от главница и възнаградителна лихва, както и 176,85 лв. - такса за услуги по договора за допълнителни услуги към заем Microcredit №**********. Процесният договор за заем бил изцяло недействителен по смисъла на ЗПК и ЗЗП, както и съгласно общите изисквания на ЗЗД, а ако съдът приемел, че договорът за заем не бил изцяло недействителен, то същият съдържал нищожни клаузи. Договорът за допълнителни услуги към заем Microcredit №********** сам по себе си бил нищожно споразумение и ищцата не дължала заплащане на допълнителна сума, с която се оскъпявал заемът с още 2652,75 лв. - сбор от 15 вноски по 176,85 лв. всяка. Договорът за заем по своята същност бил договор за потребителски кредит за предоставяне на финансова услуга по смисъла на дадената легална дефиниция в параграф 13, т. 12 от ДР на ЗЗП.

Регламентацията на договорите за кредит/заем се съдържала в ТЗ, ЗКИ и в специалния ЗПК. В случая разпоредбите на специалните закони ЗПК и ЗЗП дерогирали общите правила, съдържащи се в ТЗ. Ответното дружество не било и банка по смисъла на чл. 2 ЗКИ, поради което към процесния договор за потребителски кредит не намирала приложение легалната дефиниция, съдържаща се в чл. 430, ал. 1 ТЗ за банковите договори; легалната дефиниция на процесния договор за кредит се съдържала в Закона за потребителските кредити, като ответното дружество било финансова институция, която по смисъла на чл. 3 от ЗКИ била регистрирана с основна дейност отпускане на заеми със средства, които не били набрани чрез публично привличане на 2 влогове или други възстановими средства. Съгласно легалното определение в чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит бил договор, въз основа на който кредиторът предоставял или се задължавал да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплащал стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Съгласно параграф 4 от ДР на ЗПК този закон въвеждал разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителските кредити. При съобразяване на цитираните разпоредби следвало да се приеме, че договорът за кредит по своята правна характеристика бил двустранен, възмезден, консенсуален и формален, при който целта, за която се отпускала сумата по кредита, била релевантна за съществуването на самия договор. Договорът за кредит, както и останалите търговски сделки, се подчинявали на общите правила за сключването и действителността на сделките, установени в гражданското и търговското право с разпоредбите на ЗЗД, освен ако в ТЗ и в специалния ЗПК, не били предвидени особени правила за сключването и действителността му. В чл. 22 от ЗПК били предвидени няколко хипотези на недействителност на договорите за потребителски кредит, - когато не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит бил недействителен. В настоящия случай процесният договор за заем бил недействителен поради наличие на няколко от хипотезите, регламентирани в чл. 22 ЗПК. Процесният договор за заем не бил сключен в предвидената в чл. 10 ЗПК форма и наред с това не бил съставен по начин, който да е ясен и разбираем за потребителя - противоречие с чл. 10, ал. 1 ЗПК.

За да бъде спазена регламентираната в ЗПК форма на договора, всички негови елементи следвало да бъдат изпълнени в еднакъв по вид и размер шрифт, като шрифтът не можел да бъде в размер, по-малък от кегел 12. В този смисъл била актуалната практика на ВКС, в която решаващите състави приемали, че бил недействителен договор за потребителски кредит, при който дори една единствена негова част /например - застраховката, общите условия, др. под./, била изготвена в шрифт, по-малък от кегел 12. До този извод ВКС достигнал, 3 след като приложил задължителната за съдилищата практика на СЕС.

Изискването за форма в настоящия случай не било спазено, тъй като графикът на плащанията към договора за заем и услуги Microcredit №**********, който бил неразделна част от цялостното споразумение, не бил изготвен съгласно изискванията на ЗПК, тъй като бил в шрифт, различен от този, с който били изготвени останалите елементи от цялостното споразумение, а наред с това и с просто око било видно, че шрифтът бил по-малък от 12. Дори и да се приемело, че процесният договор за заем бил съставен в законоизискуемата форма, то в чл. 10, ал. 1 ЗПК били предвидени две кумулативни изисквания не само да била спазена формата, но и договорът да бил съставен по ясен и разбираем за потребителя начин. Второто изискване - за яснота и разбираемост, не било спазено, тъй като в договора за заем бил посочен ГПР, който бил в по-нисък размер от реалния. На ищцата не били представени общите условия на „Микро Кредит” АД, тя не ги подписала на всяка страница, а тези общи условия били част от цялото споразумение между страните.

Ирелевантно било, че в индивидуалния договор за заем било записано от кредитора, че на ищцата били представени общи условия. Договорът за заем бил бланкетен, типов, като ответното дружество следвало да установи в условията на пълно и главно доказване, че предоставило и общите условия на ищцата, както и че те били подписани на всяка страница от нея. Процесният договор за заем съдържал препратки към общите условия на ответното дружество и при непредставянето им на потребителя, каквото качество безспорно имала ищцата, договорът за заем бил неясен и респективно, потребителката - ищца не можела да разбере точно какви били параметрите му, нито окончателното оскъпяване на получения финансов ресурс. В чл. 11, ал. 1, т. 11 и 12 от Закона за потребителския кредит, законодателят предвидил като условие за действителност на договорите за потребителски кредити, наличие на подробен погасителен план. Към индивидуалния договор за заем била приложена таблица, озаглавена „Погасителен план”, като същата не отговаряла на изискванията на ЗПК. Вземайки предвид обстоятелството, че неразделна част от индивидуалното споразумение представлявал договора за допълнителни услуги към заем Microcredit №**********, въз основа на който ищцата била задължена да заплаща допълнителни 176,85 лв. на месец към всяка месечна вноска, то в процесния договор за заем по никакъв начин не бил посочен нито ГПР, който следвало да включва всички разходи по кредита, 4 дължими от потребителя, нито окончателната сума, която ищцата била длъжна да заплати. Ако сумите, представляващи такси за услуги, дължими ежемесечно към погасителните вноски, били прибавени към формирането на ГПР, то последният значително щял да надвиши допустимия по смисъла на ЗПК петкратен размер на законната лихва. От тази таблица било видно, че изначално се приемало, че на ищцата щяла да се начислява такса за хипотетични услуги, които дори не било ясно какви са и дали изобщо били предоставяни от ответника. Общата сума, която ответното дружество претендирало от ищцата, възлизала на 5879.55 лв. при чиста стойност на кредита от 2500 лв., а не, както било посочено под таблицата, озаглавена „Погасителен план” - 3226.80 лв. Ищцата de facto дължала връщане на над 100% лихва над чистата стойност на кредита с оглед обстоятелството, че била задължена реално да заплати на ответника 5879,55 лв. Отделно от това, недействителен бил и договор за потребителски кредит, в който не бил изрично уговорен лихвен процент на ден - чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, както и договор, който ако бил сключен при Обши условия, не включвал Общи условия, подписани на всяка страница от потребителя. Тези условия не били изпълнени, поради което по силата на ЗПК, процесният договор за заем бил изцяло недействителен. Следователно, в процесния договор за паричен заем липсвал задължителен реквизит - лихвен процент на ден, който не зависел от друго условие. Липсата на този реквизит - безусловно определяне на лихвения процент на ден, влечало до недействителност на целия договор за паричен заем. Липсвала и уговорка, че ищцата имала право във всеки един момент да изисква погасителен план по смисъла на чл. 11, чл. 1, т. 12 ЗПК.

Договорът за потребителски кредит бил недействителен/нищожен и поради заобикалянето на закона, тъй като „таксите за услуги” в общ размер на 2654,55 лв., дължими за формално посочени услуги, които биха били предоставени от ответника, не са включени в ГПР, ако такъв изобщо фигурирал в договора за заем. Ако тази сума била регламентирана като договорна лихва, то ГПР щял многократно да надхвърли петкратния размер на законната лихва, която била и таванът, до който можел да достигне ГПР с оглед разпоредбите на ЗПК.

Процесният договор за заем бил недействителен и поради противоречие с общите разпоредби на материалния закон, тъй като бил сключен при нарушение на добрите нрави. Добрите нрави били нарушени поради невключването на таксите за услуги като задължително оскъпяване на 5 кредита, тоест като договорна лихва, което било подвеждащо за потребителя от икономически по-силната страна. Отделно, договорната/възнаградителната лихва, също противоречала на добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер, до който било допустимо да не била в противоречие с добрите нрави.

Клаузата, регламентираща договорна /възнаградителна/ лихва в размер на 40,48%. също била нищожна поради противоречие с добрите нрави. Съгласно константната съдебна практика на ВКС клауза, в която договорната лихва надвишавала трикратния размер на законната, се приемала за нищожна поради противоречие с добрите нрави. Кредиторът нямало да предложи и нямало да сключи процесния договор за заем без включване в него на посочените погоре две клаузи - договорна лихва в размер на 40,48% - трикратния размер на законната лихва, както и договора за допълнителни услуги, който е част от цялостното споразумение между страните. Ако кредиторът не ги включил в договора, както и в таблицата, озаглавена „График на плащанията”, то нямало да има интерес от сключването му. Ответното дружество при тези параметри на договора действало изцяло недобросъвестно, а договорът за потребителски заем противоречал освен на специалните разпоредби на ЗПК и ЗЗП, така също и на общите разпоредби на материалния закон, а именно - на чл. 26 ЗЗД /нищожност поради противоречие с добрите нрави/. Договорът за допълнителни услуги, сам по себе си представлявал нищожно споразумение към основния договор за заем. Нищожността му се основавала на противоречие с добрите нрави, както и на заобикаляне на нормите на ЗПК.