Решение № 364 от 28.01.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 364 гр. Пловдив, 28.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20245330111629 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от И. Х. Г., с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 50 лева – недължимо платена при начална липса на основание по недействителен договор за паричен заем с дата на първа вноска 06.06.2023 г., по силата на който на ищеца била предоставена заемна сума в размер на 1500 лева, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 04.07.2024 г., до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се излагат съображения, че през лятото на 2023 г. ищецът посетил офис на ответното дружество за отпускане на паричен заем в размер на 1500 лева. Вместо договор, се посочва, че същият получил единствено погасителен план. Съобразно последния, на ищеца била отпусната сумата в размер на 1500 лева, която същият следвало да върне за периода 06.06.2023 г. – 26.12.2023 г., както и договорна лихва в размер на 233,34 лева и неустойка в размер на 1086,66 лева. Посочва се, че ищецът заплатил всички суми по погасителния план. Възразява се, че сключеният между страните договор за кредит бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК, доколкото в 1 него не бил посочен процентът на договорната лихва, ГПР, информация за правото на потребителя да получи извлечение по сметка под формата на погасителен план и предстоящите плащания, правото на отказ на потребителя от договора и срока, в който това право може да бъде упражнено. Доколкото договорът бил недействителен, по същия дължима била единствено главницата в размер на 1500 лева, като всички заплатени суми над главницата били заплатени без правно основание. Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски.

С молба вх. № 77060/22.07.2024 г. по описа на Районен съд Пловдив, ищецът посочва, че съществените елементи на облигационното правоотношение са обективирани в погасителния план.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Сити Кеш“ ООД, с който се изразява становище за неоснователност на исковата претенция. Посочва се, че освен настоящото дело, между същите страни са образувани гр. д. № 10281/2023 г. по описа на Районен съд Пловдив, гр. д. № 13078/2023 г. по описа на Районен съд Пловдив, и гр. д. № 13079/2023 г. по описа на Районен съд Пловдив, като чрез предявяване на множество дела от страна на ищеца срещу ответника се злоупотребява с процесулани права.

Поради изложеното се претендира при евентуално уважаване на предявения иск, в полза на ищеца да не се присъждат разноски. На следващо място се възразява, че исковата молба е нередовна, доколкото не е индивидуализиран договора, който се твърди, че е недействителен. Липсвали и доказателства за извършено плащане по същия. Досежно основателността на предявения иск, се посочва, че клаузата за неустойка не е съществен елемент от съдържанието на договора, поради което не влече пълна недействително на същия. По отношение на клаузата за договорна лихва, се навеждат доводи, че същата е индивидуално уговорена като фиксирана лихва за целия срок на договора. По отношение на ГПР били спазени всички изисквания на чл. 11, т. 9 и т. 19 от ЗПК, като размерът на същия попадал в лимитите на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В договора били разписани и правата на потребителя по чл. 29, ал.4 и ал.6 ЗПК.

Посочва се, че между страните били сключени общо осем договора за потребителски кредити, по който начин ищецът бил информиран за последиците от непредставяне на обезпечение. Доколкото неоснователни се явяват възраженията за недействителност на договора, то, според ответника, неоснователен се явява и предявения осъдителен иск. Поради изложеното се 2 претендира същият да бъде отхвърлен, като в полза на ответното дружество се присъдят разноски.

С протоколно определение от 06.11.2024 г., постановено по делото, на основание чл. 214, ал.1 ГПК е допуснато изменение на размера на предявения иск от сумата в размер на 50,00 лева на сумата в размер на 1451,77 лева.

В проведеното открито съдебно заседание на 23.01.2025 г. по делото, ищецът, след запознаване с представения от страна на ответника договор за потребителски кредит, излага съображения за неговата недействителност, доколкото на същия не е връчен препис от него и поради неспазване на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

По делото е представен договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между страните, от който се установява, че ответникът в качеството му на заемодател е предоставил на ищеца в качеството му на заемател сумата в размер на 1500 лева, при фиксиран лихвен процент от 44,50 % и ГПР от 56,69 %.

Съобразно чл. 5 от Договора страните са постигнали съгласие заемът да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: 1) банкова гаранция или 2) поръчители, които да отговарят на следните, кумулативно поставени изисквания, разписани в чл. 5, т.2.1 – т. 2.6: при един поръчител - същият да има осигурителен доход в размер на най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; да не са поръчители по други договори за заем, сключени със заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход.

Съобразно чл. 11 от Договора при неизпълнение на горепосоченото задължение в тридневен срок, считано от сключване на договора, заемателят 3 следва да заплати на заемодателя неустойка в размер от 1086,66 лева.

По делото са приобщени писмени доказателства за заплатени суми от ищеца на ответника. Последният признава с изявения, обективирани в молба вх. № 6208/20.01.2025 г. по описа на Районен съд Пловдив, че заплатените суми по договора са в размер на 2951,77 лева.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

За основателността на предявените осъдителни искове с правно основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесната сума на ответното дружество по процесния договор за заем, който е недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно основание, т.е. че процесният договор за заем е действителен.

Като валидно правно основание за дължимост на сумата ответникът сочи договор за потребителски кредит № **/**г., сключен между страните, с оглед на което следва да се разглеждат и наведеното от ищеца специалните основания за недействителност на договора по чл.22 ЗПК. Също така, следва да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1) при нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т. .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2) при неравноправни клаузи във вреда на потребителя - така изрично Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 4

188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3) при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - така изрично решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о, решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова с оглед изложените принципни постановки, съдът при разрешаването на настоящия правен спор, следва да обсъди наведените от ищеца доводи за недействителност на договора за заем, а също и да извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, следи служебно.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В процесния случай, твърденията за недействителност на процесния договор поради протИ.речието му с чл. 11, т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата на чл. 11 от договора досежно дължимостта на неустойка за непредставяне на обезпечение.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен 5 процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР.