Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 264723 от 13.07.2021, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 7570/2020
Вид
Решение № 264723
Подписан
13.07.2021
В сила
10.05.2023
Състав
ПЕПА СТОЯНОВА ТОНЕВА, АНЕЛИЯ ЗДРАВКОВА МАРКОВА, МАРИЯ ЕМИЛОВА МАЛОСЕЛСКА

Цитирани разпоредби

  • чл. 12 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 133 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 154, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 172 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 235, ал. 2 и 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 235, ал. 2 и 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 236, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 259, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 280, ал. 1 и ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 280, ал. 1 и ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 414, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 415 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 417 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 417, т. 9 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 418, ал. 5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 422, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 9 · Закон за съдебната власт
  • чл. 9, ал. 1 · Закон за съдебната власт
  • чл. 86, ал. 6 · Правилник за администрацията в съдилищата

Р Е Ш Е Н И Е

№ .........

13.07.2021 г., гр. София

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на деветнадесети май две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

Мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА при секретаря

Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело № 7570 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 59654 от 06.03.2020 г. по гр.д. № 68193/2018 г. Софийски районен съд, 157 състав признал за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че М.М.К., ЕГН **********, дължи на В.А.Ч., ЕГН **********, на основание чл. 535 ТЗ сумата 14 000 лева, представляваща главница по запис на заповед, издаден на 06.03.2018 г., с падеж на 06.04.2018 г., за която сума по ч.гр.д. № 45630/2018 г. на СРС, 157 състав е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 280 лв. - разноски за производството по ч.гр.д. № 45630/2018 г. на СРС, 157 състав за държавна такса, и сумата 280 лв. – разноски за исковото производство за държавна такса.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника М.М.К., който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК районният съд не обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност събраните по делото доказателства, което обусловило неправилните му правни изводи. Съдът обсъдил частично свидетелските показания и само две от представените електронни писма досежно датите, но не и съдържанието им. На тази база съдът приел за недоказана тезата на ответника за обвързаността на твърдяното от него преддоговорно отношение по повод проектиран банков кредит, за какъвто ищецът поел задължение да се яви като поръчител, на процесния запис на заповед като обезпечение на последния. Тъй като ищецът се отметнал, такъв договор не бил сключен, поради което сумата по записа на заповед не се дължала.

Съдът игнорирал всички останали писмени доказателства, в частност представените такива от ответника и описани в жалбата, от които по несъмнен начин се установявало съответствието както помежду им, така и на показанията на разпитания по негово искане свидетел, със заявеното твърдение за обвързаността на записа на заповед с посоченото преддоговорно правоотношение. Що се отнася до датите на писмените доказателства, следващи издаването на записа на заповед, съдът не отчел тези писмени доказателства, от които се установявало твърдението на ответника, че ищецът е поставил като условие за да поеме обещаното поръчителство предварително издаване на записа на заповед. Това се установявало както от съдържанието на електронните писма, така и от факта на наличие у ответника на удостоверение за семейно положение на ищеца, удостоверение за наличие или липса на задължения на ищеца и справка за доходи на последния, датирани също след записа на заповед, но каквито ответникът не можел да получи по друга причина и да се снабди по друг път, освен да са му предадени от ищеца. При липсата на различна установена версия, логично стоял въпросът защо ищецът би предоставил тези документи на ответника, ако не във връзка с поръчителството по проектирания договор за банков кредит, за което се съдържали данни и в електронните писма.

Районният съд не зачел въвеждането от ищеца посредством заявление от 01.07.2019 г. и приложено към същото писмено доказателство – Постановление на районен прокурор, с което заявил твърдение именно във връзка със записа на заповед за наличие на каузално правоотношение – договор за заем. В тази връзка районният съд цитирал мимоходом Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, и независимо от него се позовал на избирателно подбрана съдебна практика на отделни състави на ВКС, която нямала задължителен характер.

Решаващият състав не намерил за необходимо да отчете заявената от ищеца теза извън формалното наличие на записа на заповед, при което възниквал въпросът защо е обсъждал в решението си както показанията на свидетеля на ищеца, така и становището на прокурор в представеното постановление, което нямало и обвързващо съда действие. Неправилно районният съд приел, че от значение за основателността на иска е само формалното наличие на записа на заповед, без значение във връзка с какво проектирано и неосъществено основание е съставен, и то след като самият поемател бил заявил, че няма самостоятелен характер, а е обвързан каузално с такова, подлежащо на доказване. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение и вместо това постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Претендира разноски за двете инстанции. В открито съдебно заседание на 19.05.2021 г. представя писмена защита, с която за първи път навежда доводи за липса на безпристрастност на съда, постановил атакуваното решение, с оглед нарушение на принципа за случайно разпределение на делата, установен в чл. 9 ЗСВ и чл. 4.1.2, б. „в“ от Единната методика по приложението на принципа за случайно разпределение на делата в районните, окръжните, административните, военните, апелативните и специализираните съдилища, както и предвид призоваване на адвоката на ищеца от личен мобилен телефон за датата на откритото съдебно заседание на 01.07.2019 г., какъвто телефон не бил посочен по делото. Заявява се искане към въззивния съд за служебна преценка относно последиците от твърдяното нарушение на сочените разпоредби. Това според въззивника поставяло въпроса и за действителната или не безпристрастност на състава, постановил решението, отразена както при процедирането, в обсъждането на възражението, доводите и доказателствата, представени от ответника, така и относно мотивите към решението в очевидно противоречие с Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС. Това представлявало съществен порок като основание за отмяна на обжалваното решение, вкл. с оглед явното нарушение на принципа за случайно разпределение на делата, резултирало в разглеждането на спора и постановяването на акт по него от небезпристрастен съдебен състав.

Въззиваемата страна В.А.Ч. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението като правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендираното от въззивника адвокатско възнаграждение.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства по реда на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за установено следното:

Съдът е сезиран с положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 535 ТЗ за сумата 14 000 лв.

В исковата молба ищецът твърди, че на 06.03.2018 г. ответникът издал в негова полза запис на заповед, с който се задължил да му плати на 06.04.2018 г. сума в размер на 20 000 лв. Ответникът платил по записа сумата от 6 000 лв., поради което за неплатената част ищецът се снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по гр.д. № 45630/2018 г. по описа на СРС, 157 състав.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил предявения иск като неоснователен, тъй като задължение за посочената сума не съществувало – не било възникнало. Макар в исковата молба да не било изрично въведено твърдение, съгласно представено към отговора сведение от 17.07.2018 г., дадено пред 05 РУ-СДВР, ищецът твърдял като правопораждащ вземането факт договор за заем. Твърди, че записът на заповед бил съставен по искане и настояване на ищеца като предварително условие по повод поет от същия ангажимент и обещание за предоставяне в заем на вписаната в него сума, въпреки което в действителност реално не била давана и ответникът не я бил получавал, поради което и вземането на ищеца не съществувало.

Със заявление от 20.05.2019 г., депозирано след изтичане на срока по чл.

131 ГПК, ответникът направил възражения във връзка с отразеното в проекто-доклада при твърдения, че определението на съда не отразявало точния смисъл на заявеното в отговора. Като се позовава на приложеното към отговора сведение, изходящо от ищеца, и след синтактичен анализ на същото, ответникът, в светлината на така заявеното според него уточнение на посоченото от ищеца в сведението до 05 РУ-СДВР заявил, че така конкретизирани в съответствие с депозирания от ответника отговор, преддоговорните отношения се изразявали в предварителна уговорка между страните по силата на поет от ищеца ангажимент и обещание същият да се яви като поръчител пред трето лице – банка, по проектиран от ответника банков заем, в каквато връзка бил съставен записът на заповед, изискан от ищеца, по неговия израз в сведението като гарант, а не като заемодател. Препис от така направеното „уточнение“ не е връчен на ищеца за отговор.

С молба от 01.07.2019 г. ищецът взел становище по представените с отговора на исковата молба и към „уточнителната молба“ писмени доказателства, като представил и постановление за отказ за образуване на наказателно производство, видно от което било, че по заемното правоотношение – предмет на проверка по въпросната прокурорска преписка, е установено предаване на парични средства.

В проведеното първо открито съдебно заседание районният съд изменил доклада в частта относно твърденията на ответника в смисъла, посочен в заявлението от 20.05.2019 г. Дал възможност на ищеца в срок до следващото съдебно заседание да вземе становище по направеното от ответника „уточнение“ на твърдяното каузално правоотношение. В проведено на 21.10.2019 г. открито съдебно заседание процесуалният представител на ищеца заявил, че не са му известни отношенията, които е посочил в уточнението си ответникът в предходното съдебно заседание като кауза на записа на заповед.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно и допустимо. Възражението на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 вр. чл. 418, ал. 5 ГПК, а установителният иск е предявен в срока по чл. 415 ГПК и е допустим.

Доводите на въззивника, заявени с т.нар. „писмена защита“, представена в откритото съдебно заседание без препис за насрещната страна, ако и доколкото касаят валидността или допустимостта на атакуваното решение, са неоснователни. Не е налице твърдяното нарушение на чл. 9 ЗСВ и чл. 4.1.2, б. „в“ от Единната методика по приложението на принципа за случайно разпределение на делата в районните, окръжните, административните, военните, апелативните и специализираните съдилища, тъй като съгласно чл. 86, ал. 6 ПАС при предявяване на иск за установяване на вземане по чл. 422 ГПК административният ръководител може да разпореди делото да бъде разпределено на съдията, издал заповедта за изпълнение срещу ответника, в случай че заповедното производство е било разгледано в същия съд, както е в случая. Предвиденото в чл. 86, ал. 6 ПАС изхожда от разбирането, че в този случай не е налице нарушение на принципа за случайно разпределение, тъй като заявлението за издаване на заповед за изпълнение е разпределено в съответствие с този принцип, като се има предвид връзката между заповедното и исковото производство по чл. 422, ал. 1 ГПК.

Независимо от това, и дори такова нарушение да беше налице, както е разяснено с решение № 202 от 07.04.2020 г. по гр. д. № 2832/2018 г., ІV ГО на ВКС, ако конституирането на съдебния състав по конкретното дело в първа инстанция е в нарушение на чл. 9, ал. 1 ЗСВ, постановеното от него решение, когато подлежи на въззивно обжалване, е постановено в нарушение на процесуалните правила, и само ако поради това е постановен и крайният незаконен резултат, е неправилен съдебен акт (допуснатото процесуално нарушение само тогава се явява съществено). Това следва от правомощията на въззивния съд, който сам се произнася по материалноправния спор и прави свои изводи по фактите и правото.