Решение № 22534 от 09.12.2025, Софийски районен съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 22534 гр. София, 09.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 120 СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ВЕНЕТА СТ. ГЕОРГИЕВА при участието на секретаря КАМЕЛИЯ АНЧ. КОСТАДИНОВА като разгледа докладваното от ВЕНЕТА СТ. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело № 20251110115123 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. от ГПК.

Образувано е по искова молба вх. № 92461/17.03.2025 г., на Р. П. Л., ЕГН: **********, с настоящ адрес: гр. София, ж.к. СГ, бл. 36, вх. Б, ет, 2, ап. 209, чрез адвокат-пълномощника Л. К. Б.- САК, съдебен адрес: гр. София 1000, ***Б, ет. 3, офис № 311, тел. ***, имейл: [email protected] против „М“ АД, ЕИК ..........., седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Средец, ***, ап, 14, представител ВГС, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, във вр. чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 10а, ал. 2 ЗПК във вр. с чл.

1, ал. 1, т. 7, т. 10 и т. 20 от ЗПК Договор за потребителски кредит № 212135, сключен на 23.06.2023 г. между Р. Л. и „М“ АД, ЕИК ........... за нищожен, поради противоречие със закона, и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД да заплати на ищцата, сумата в размер: 1445,44 лв. представляваща платено при липса на основание по нищожния договор.

В исковата молба се твърди, че на 23.06.2023 г., Р. Л. е сключила Договор за потребителски кредит № 212135, по силата на който „М“ АД й е предоставило в заем сумата от 3000 лв. при фиксиран ГЛП от 32.89 % и ГПР от 49.65 %. Съгласно погасителен план следвало да внесе 24 месечни вноски в размер на 309,03 лв., като сумата включвала главница, лихва и неустойка за непредставяне на обезпечение, съгласно чл. 10 от договора.

Погасената сума от ищцата възлизала на 4445,44 лв., като кредитът бил изцяло изплатен на ответното дружество. Ищецът твърди, че Договорът за потребителски кредит № 212135 е нищожен, тъй като съдържа следните нищожни неравноправни клаузи: клаузата за годишния процент на разходите (ГПР), определен в размер на 49.65 %. Съгласно чл. 19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, като в ал. 4 на визираната правна норма е посочен неговият максимално допустим размер - пет пъти размера на законната лихва. Твърди, че ГПР по скрит начин е увеличен, тъй като в него не е включена дължимата неустойка, което е още едно основание 1 за нищожност на договора; клаузата на чл.. 10 от Договора било посочено, че кредитополучателят се задължава да предостави на кредитора следното обезпечение — поръчителство на едно физическо лице, което да отговаря на определени от кредитора условия, също така страните се договорили, че в случай на непредоставяне на обезпечение, на кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на 13,68 лв.+0.152 % от усвоения размер на кредита за първия ден на забава и 0.152 % от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен.

Сочи, че поред чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.

11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя, какъв е размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора.

Годишният процент на разходите, представлява така нареченото "оскъпяване" на кредита и включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. В ГПР следва да бъдат изрично описани всички разходи, които длъжникът ще направи и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Твърди, че в настоящия случай липсва ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита - кои компоненти точно са включени в него и как се формира същия. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Посочено е, че ГПР е 49.65%, ГЛП е 32.89 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Ищецът се позовава на задължението на съда да следи за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор, като счита, че доколкото в случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно, нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод. Позовава се и на разпоредбите на глава шеста от ЗПК — „Недействителност на договора за потребителски кредит. Неравноправни клаузи“, сред които е чл. 22, съгласно който когато не са спазени изискванията начл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Според т. 9 и т. 10 на чл. 11 от ЗПК договорът трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, както и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към 2 момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР.

Цитира Решение № 228 от 21.01.2013 г. по т. д. № 905/2011 г, Т. К, II т.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, в което е прието, че неустойката освен обезпечителна и обезщетителна функция, има и наказателна функция, тъй като е предназначена да санкционира неизправния длъжник в случай на виновно неизпълнение на договора. За да възникне правото на неустойка обаче, уговорката за дължимостта й не трябва да противоречи на императивните правни норми на закона и на добрите нрави, разглеждани като неписани морални норми, израз на принципите за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения. Противоречието със закона и/или добрите нрави прави уговорката за неустойка НИЩОЖНА по силата на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и препятства възникването на вземането и на задължението за неустойка.

Съгласно чл. 21, ал. 2 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит с фиксиран лихвен процент, която определя обезщетение за кредитора по-голямо от посоченото в чл. 32, ал. 4, е нищожна. Определено по критериите в чл. 32, ал. 4 от ЗПК, обезщетението към датата на сключване на договора, в случая за неизпълнение на задължението на заемателя да предостави на заемодателя уговореното обезпечение, възлиза на повече от една трета от стойността на заетата сума, с оглед което клаузата за неустойка по чл. 10 от договора е нищожна. Твърди, че освен посоченото, атакуваната клауза освен това има за цел да заобиколи изискванията на закона, който в чл. 71 от ЗЗД регламентира, че ако длъжникът не е дал обещаните обезпечения, кредиторът може да иска изпълнение на срочното задължение и преди срока, с оглед на което е нищожна и по смисъла на чл. 21, ал, 1 от ЗПК. Клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл.

92 ЗЗД, което я прави нищожна поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Още повече, че уговорената парична неустойка няма как да улесни събирането на кредита доброволно и в същото време не е адекватна да обезпечи разходите по принудителното събиране, като увеличава дълга на заемателя и води до затрудняване доброволното му погасяване, както и до увеличаване на разноските при евентуално принудително събиране. Всичко това навежда на извод, че целта на неустойката е неоснователно обогатяване на кредитора. Неустойката е за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди, като няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение, което също сочи, че неустойката излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.

Твърди, че е изплатила по договора сумата от 4445,44 лв. Моли съда да обяви Договор за потребителски кредит № 212135, сключен на 23.06.2023 г. между Р. Л. и „М“ АД, ЕИК ........... за нищожен, поради противоречие със закона на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, както и да осъди ответника да й заплати на Р. Л. сумата в размер на 1445,44 лв., която е изплатена от нея на ответника по един нищожен договор и представлява неоснователно обогатяване. Претендира разноски.

Ответникът в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК депозира отговор на исковата молба, с който прави признание на иска по реда на чл. 237 от ГПК. Моли съда да възложи разноските на ищеца, тъй като не е дал повод за образуване на производството. Излага подробни съображения в тази насока. Представя и доказателства за извършено плащане на сумата 1445,44 лева, с основание за превод – възстановяване на суми по Договор № 212135/ 23.06.2023 г. в полза на Р. Л..

Съдът, като прецени относимите доказателства и доводите на страните, приема за установено следното:

3

Ответникът е признал иска, а ищецът е направил искане съдът да се произнесе с решение при признание на иска, поради което съгласно разпоредбата на чл. 237 от ГПК не се дължат мотиви.

Доколкото ответникът е заплатил претендираната от ищеца сума като недължимо платена, което не се оспорва от ищеца, осъдителния иск следва да бъде отхвърлен, поради погасяването на вземането чрез плащане в хода на процеса.

Ответникът претендира разноски, поради направеното от него признание на иска, като твърди, че не е дал повод за образуване на делото и поведението му съответства на изискванията на чл. 78, ал. 2 от ГПК за възлагане на разноските в тежест на ищеца.

Ищцовата страна оспорва правото на разноски на ответника, като също претендира такива.

Ищецът счита, че ответникът е станал повод за завеждане на делото. Твърди, че ответникът е дал повод за завеждане на иска, тъй като е претендирал всички суми по договора, без да ангажира доказателства в тази посока. Ответникът също не е ангажирал доказателства в подкрепа на твърденията, че са изпълнени кумулативно предвидените условия на чл. 78, ал.

2 от ГПК. Ето защо, съдът счита, че разноските следва да останат за страните така, както са ги направили.

Съдът счита, че в настоящия случай не е налице хипотезата, на която ищецът се позовава и възприета с решение от 16.07.2020 г. по съединени дел С-224/19 и С-259/19 на Съда на ЕС относно това дали е съвместимо с принципа на ефективност възлагането на потребителя на съдебните разноски в зависимост от присъдените му суми, когато искът е уважен в частта относно неравноправния характер на спорна клауза, когато са присъдени недължимо платени суми. В настоящия случай има налице признание на иска, претендираната по осъдителния иск сума е заплатена, поради което не е налице частично уважаване на иск. Във всички случаи обаче, страната, която твърди изгодни за себе си факти следва да ги докаже по надлежен ред, като ищецът не е установява, че ответникът е дал повод за завеждане на иска, а ответникът не установява, че поведението му съответства на кумулативно предвидените в закона предпоставки за възлагане на разноските, поради което съдът приема, че разноските следва да останат за страните така, както са направени в настоящото производство. Ето защо, съдът не възлага разноски и не се произнася с нарочен диспозитив по реда на чл. 78, ал. 1-2 от ГПК.