Решение № 70 от 16.02.2023, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 70 гр. Велико Търново, 15.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на седми март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Ивелина Солакова

Членове:

Ирена Колева

Любка Милкова при участието на секретаря АЛБЕНА П. ШИШМАНОВА като разгледа докладваното от Любка Милкова Въззивно гражданско дело № 20214100500755 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С Решение №796/06.07.2021г., постановено по Гр. д.№2085/2020г. по описа на РС – Велико Търново, е прието за установено по отношение на „С.“ ЕООД със седалище и адрес на управление гр.Велико Търново, ул.“...“ №.., с ЕИК ..., и на Т.Й.К. от гр.Велико Търново, ул.“...“ №.., с ЕГН **********, че дължат СОЛИДАРНО на „О.“ ЕООД със седалище и адрес на управление гр.София, ул.“...“ №.., с ЕИК ..., сумата в размер на 15 072,32лв. – част от главница по Запис на заповед от 01.03.2016г., цялата в размер на 50 000лв., с падеж на предявяване, предявен за плащане на 27.02.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 03.07.2020г. до окончателното изплащане на задължението, за която сума е издадена Заповед №529 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК от 07.07.2020г. по Ч. гр.д.

№1447/2020г. по описа на РС – Велико Търново, както и са осъдени „С.“ ЕООД и Т.Й.К. да заплатят на „О.“ ЕООД гр.София сумата в размер на 2 245,45лв., представляваща направените от ищеца в исковото производство съдебни разноски, както и сумата в размер на 1 753,45лв., представляваща направените от ищеца в заповедното производство съдебни разноски.

Против първоинстанционното съдебно решение е постъпила в рамките на срока по чл.259 ал.1 от ГПК въззивна жалба от първия ответник „С.“ ЕООД със седалище гр.В.Търново, чрез пълномощника му адв.Я. П. – АК – Русе, В ЧАСТТА, с която е уважен по отношение на „С.“ ЕООД предявеният от „О.“ ЕООД със седалище гр.София по реда на чл.422 ал.1 вр. чл.415 ал.4 ГПК пряк менителничен иск с правно основание чл.535 вр. чл.538 ал.1 ТЗ с цена от 15 072,32лв., ведно с акцесорна претенция за законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 03.07.2020г. до окончателното изплащане на задължението, при условията на пасивна солидарност с Т.Й.К.. Поддържа направеното от въззивника в срока по чл.119 ал.1 ГПК, но необсъдено от РС, възражение за родова неподсъдност на делото на районен съд, с довод, че спорът, предмет на делото, е родово подсъден като първа инстанция на окръжен съд на основание чл.365 т.1 ГПК.

1

Релевира оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на първоинстанционното решение в обжалваната му част. Твърди, че процесният запис на заповед от 01.03.2016г., издаден непонятно на коя дата /с цифри е посочена дата на издаване 01.03.2016г., а словом – четвърти март две хиляди и шестнадесета година/, платим на предявяване, е предявен за плащане извън срока по чл.538 ал.2 вр. чл.477 от ТЗ, според който записът на заповед се предявява най - късно една година от неговото издаване. Твърди, че процесният запис на заповед не е предявен и не поражда предвиденият менителничен ефект, с което не поражда и задължение за въззивника за неговото плащане. Твърди, че ищецът представя два различни документа, от които черпи правата си и които следва да са идентични – запис на заповед, въз основа на който са издадени заповед по чл.417 ГПК и и ИЛ по Ч.гр.д.

№1447/2020г. по описа на ВТРС, и запис на заповед, представен с ИМ, като в последния липсва посочена датата на предявяване, както на авалиста, така и на издателя като задължителен реквизит, а би следвало да е точно копие на представения по заповедното производство. Твърди, че, с оглед представения в настоящото производство запис на заповед, не е налице редовен от външна страна и подлежащ на изпълнение запис на заповед.

Твърди, че запис на заповед от 01.03.2016г., въз основа на който са издадени заповед по чл.417 ГПК и ИЛ по Ч.гр.д.№1447/2020г. по описа на ВТРС, е привидно редовен, съгласно чл.418 ал.2 ГПК, но е с подправено съдържание и „фиктивно предявяване“ – дописана дата на предявяване впоследствие, а не заедно и на датата на полагане на подписа в полето за предявяване, без да е имало реално предявяване на изписаната дата. Твърди липса на доказателства за реална престация и реално предявяване, които да водят до парично задължение по претендирания запис на заповед. Моли съда, да постанови съдебно решение, с което да обезсили първоинстанционното решение в обжалваната му част, като постановено по родово неподсъден спор на районен съд, като в случай, че приеме обжалваното решение за допустимо, да реши спора по същество, като отхвърли предявения срещу „С.“ ЕООД установителен иск, като неоснователен и недоказан. Претендира съдебни разноски.

В срока по чл.263 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от насрещната страна – ищец – „О.“ ЕООД със седалище гр.София, чрез пълномощника му адв.Б. – САК, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна и недоказана и моли да бъде отхвърлена, респ. обжалваното първоинстанционно решение в обжалваната му част потвърдено като правилно и законосъобразно, по изложени съображения по съществото на спора. Претендира направените във въззивното производство съдебни разноски. Релевира възражение по чл.78 ал.5 ГПК за прекомерност на заплатеното от жалбоподателя адвокатско възнаграждение.

В СЗ въззивникът „С.“ ЕООД със седалище гр.В.Търново, чрез пълномощника си адв.Я. П. – АК – Русе, поддържа изцяло въззивната жалба и моли да бъде уважена.

Претендира съдебни разноски за двете инстанции.

В СЗ въззиваемата страна „О.“ ЕООД със седалище гр.София, с писмено становище от 07.03.2022г., чрез пълномощника си адв.С. Б. – САК, оспорва въззивната жалба и поддържа писмения отговор на жалбата. Моли, въззивната жалба да бъде отхвърлена като неоснователна, респ. първоинстанционното решение в обжалваната му част потвърдено, като правилно и законосъобразно, по развити съображения в представена писмена защита.

Претендира съдебни разноски за въззивна инстанция, съгласно представен списък по чл.80 ГПК и представени писмени доказателства за извършване на разноски /за уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение/, както и поддържа възражението по чл.78 ал.5 ГПК, направено с писмения отговор на въззивната жалба.

Великотърновски окръжен съд, като съобрази становищата на страните и развитите от тях доводи, и след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, от активно процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

При извършената проверка по реда на чл.269 изр.1 от ГПК въззивният съд констатира, че първоинстанционното съдебно решение е валидно, както и допустимо – в обжалваната му част.

2

Срочно направеното пред първостепенният съд и поддържано с въззивната жалба възражение на въззивника /ищец/ по чл.119 ал.1 ГПК за родова неподсъдност на делото на районен съд, а от там и за недопустимост на първоинстанционното решение в обжалваната му част, е неоснователно. Предмет на правния спор между ищеца и първия ответник „С.“ ЕООД е парично вземане, произтичащо от едностранна абстрактна правна сделка - запис на заповед, издаден на 01.03.2016г., която сделка е търговска, поради което и делото е търговско. Безспорно, на основание чл.365 т.1 ГПК, исковете с предмет право или правно отношение, породено или отнасящо се до търговска сделка, вкл. сключването, действителността, изпълнението, неизпълнението й, подлежат на разглеждане от окръжния съд като първа инстанция по реда на Глава XXII от ГПК „Производство по търговски спорове“. В процесният случай, обаче предявения против ответника „С.“ ЕООД по реда на чл.422 ал.1 ГПК пряк менителничен иск по чл.535 вр. чл.538 ал.1 ТЗ по настоящото търговско дело е с цена от 15 072,32лв., която е под 25 000лв., поради което и по аргумент на противното от чл.104 т.4 ГПК, спорът е родово подсъден на районен съд, поради което и постановеното от същия съд първоинстанционно решение в обжалваната му част е допустимо. Понятията „търговско дело“ и „търговски спор“ не се припокриват, като първото „търговско дело“, каквото е и настоящото, е с по - широк обхват, защото обхваща и споровете, разглеждани от районния съд по реда на общия исков процес. В настоящата хипотеза по чл.365 т.1 ГПК, при която цената на иска против „С.“ ЕООД не надхвърля 25 000лв., спорът е родово подсъден и се разглежда от съответния районен съд по общия исков ред, но това не променя вида на делото като търговско. /ТР №3/23.02.2022г. по тълк. д.№3/2019г., ОСГТК на ВКС.

При проверка за правилност по реда на чл.269 изр.2 от ГПК, съдът счита, че подадената въззивна жалба, разгледана по същество, е неоснователна и недоказана, а първоинстанционното съдебно решение в обжалваната му част е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Производството по делото пред РС – Велико Търново е било образувано по предявени от „О.“ ЕООД със седалище гр.София, чрез пълномощника му адв.Б. – САК, против ответниците „С.“ ЕООД със седалище гр.В.Търново и Т.Й.К. в условията на първоначално субективно съединяване при условията на пасивна солидарност на двамата ответници по реда на чл.415 ал.4 вр. чл.422 ал.1 ГПК против първия ответник „С.“ ЕООД пряк менителничен иск с правно основание чл.535 вр. чл.538 ал.1 ТЗ и против втория ответник Т.Й.К. иск с правно основание чл.485 ал.1 ТЗ, с искане за признаване за установено съществуване на вземане на „О.“ ЕООД спрямо „С.“ ЕООД /в качеството на издател/ и Т.Й.К. /в качеството на авалист/ при условията на пасивна солидарност на двамата ответници, на вземане за главница в размер на 15 072,32лв., представляваща част от неизплатена сума в размер на 50 000лв. по Запис на заповед, издаден на 01.03.2016г. от първия ответник „С.“ ЕООД и авалиран от втория ответник Т.Й.К., ведно със законната лихва от 03.07.2020г. /датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК в съда/ до окончателното изплащане на сумата, за които вземания е издадена заповед за незабавно изпълнение №529/07.07.2020г. и ИЛ от 07.07.2020г. по Ч.гр.д.№1447/2020г. по описа на РС – Велико Търново. В ИМ са изложени твърдения, че на 01.03.2016г. „С.“ ЕООД е издал в полза на ищеца „О.“ ЕООД Запис на заповед за сумата от 50 000лв., с падеж - на предявяване, авалиран от втория ответник Т.Й.К. при условията, при които е издаден менителничният ефект. Твърди се, че записът на заповед е предявен за плащане на издателя и авалиста на 27.02.2019г., когато е настъпил падежът за плащане, но липсва такова. Сочи се, че е налице редовен от външна страна и подлежащ на изпълнение менителничен ефект.

Твърди се, че по заявление на ищеца по чл.417 ГПК е образувано Ч.гр.д.№1447/2020г. по описа на РС – Велико Търново, по което против ответниците – длъжници при условията на тяхна пасивна солидарност са издадени заповед по чл.417 ГПК и ИЛ за исковите суми, против която от длъжниците са постъпили писмени възражения в срока по чл.414 ал.2 ГПК, което обуславя допустимостта на предявения в хипотеза по чл.415 ал.1 т.1 ГПК иск за установяване съществуването на оспореното вземане.

С подадения в срока по чл.131 ал.1 ГПК писмен отговор на ИМ ответникът „С.“ ЕООД със седалище гр.В.Търново е оспорил предявения против него по реда на чл.415 ал.4 вр. чл.422 ал.1 ГПК пряк менителничен иск с правно основание чл.535 вр. чл.538 ал.1 ТЗ като неоснователен и недоказан, с искане да бъде отхвърлен. Релевирал е възражение, че не 3 е налице редовен от външна страна и подлежащ на изпълнение запис на заповед, както и че процесният запис на заповед е с подправено съдържание и фиктивно предявяване. Твърди, че липсата на посочена дата на предявяване върху представения с ИМ в заверен от страната – ищец препис от запис на заповед от 01.03.2016г., и наличието на посочена дата на предявяване 27.02.2019г. върху оригинала на запис на заповед от 01.03.2016г., представен в заповедното производство по Ч.гр.д.№1447/2020г. по описа на ВТРС, обосновава, че ищецът е притежавал нередовен запис на заповед.