Решение № 191 от 03.07.2026, Районен съд - Димитровград

РЕШЕНИЕ

№ 191 гр. гр. Димитровград, 03.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на девети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Огнян Хр. Гълъбов при участието на секретаря Силвия Ив. Димова като разгледа докладваното от Огнян Хр. Гълъбов Гражданско дело № 20265610100224 по описа за 2026 година

Предявен е иск с правно основание чл.422 от ГПК – установителен за вземане.

Ищецът Т. Т. Ч. твърди в искова молба, че на 29.11.2021г. между нея и ответното дружество "Изи Асет Мениджмънт" АД бил сключен договор за паричен заем №4327399, съгласно който й бил предоставен кредит в размер на 3000 лева. Съгласно клаузите на договора ГПР бил в размер на 48.24 %, а фиксираният ГЛП в размер на 40%. В чл.4 от договора било предвидено, че заемополучателят трябва да обезпечи задължението си с осигуряване на поне едно от следните обезпечения: две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания – да представи служебна бележка от работодател за размер на трудовото възнаграждение, нетния размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лева, да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с "Изи Асет Мениджмънт" АД, да няма незаплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има, кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от "Редовен"; банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, за сумата по чл.2, т.7 от договора, със срок на валидност – тридесет дни след крайния срок за заплащане на задълженията по договора; или одобрено от заемодателя дружество – поръчител, което предоставя гаранционни сделки. Във връзка с посоченото изискване от договора за заем и на датата на неговото сключване на кредитополучателя бил предоставен Договор за предоставяне на гаранция, носещ същия идентификационен номер, както номерът на договора за заем. Вторият договор бил сключен с "Файненшъл България" ЕООД, като ищецът трябвало да заплати на дружеството сумата в размер на 102,92 лева, разсрочена ведно със задълженията по кредита, като разсрочването и по двата договора било на 15 равни вноски.

1

С влязло в сила Решение №293 от 25.09.2025г., постановено по гр.д.№1875/2024г. по описа на Районен съд – Димитровград, ответникът "Файненшъл България" ЕООД, бил осъден да заплати на Т. Т. Ч., сумата в размер на 50 лева, като частичен иск от 1434.62 лева.

Заявява, че претендираната сума в настоящото производство в размер на 876,54 лева била недължимо платената по недействителен Договор за предоставяне на гаранция №4327399, сключен между Т. Т. Ч. и „Файненшъл България“ ЕООД. За сумата от 50 лева между страните било налице влязло в сила Решение № 293 от 25.09.2025г., постановено гр.д.

1875/2024г. на РС – Димитровград по предявена частична искова претенция, с което вземането било установено по основание. По отношение на размера на претендираната по настоящото дело сума от 876,54 лева ищецът посочва, че същата е формирана от разликата между всичко платено от потребителя по посочения договор, възлизащо на 926,54 лева и възстановената от длъжника сума в размер на 50 лева, представляваща уважена частична искова претенция с горепосоченото съдебно решение. Поради това, че общите правопораждащи юридически факти били едни и същи, както за частичния иск, така и за иска за останалата част от вземането, те се ползвали от последиците на СПН при разглеждане на иска за останалата част от вземането. В случаите, когато предмет на последващия иск за съдебна защита била разликата /остатъка/ от вземането, се касаело до същото субективно материално право, същото вземане, но в останалия незаявен с предявения преди това частичен иск обем. След като със СПН било установено, че правоотношението, въз основа на което се претендира непогасено парично вземане, е възникнало валидно, поради което частичният иск е уважен, то било недопустимо в последващ исков процес за разликата до пълния размер на вземането да се пререшава въпросът дали същото правоотношение е възникнало, нито каква е правната му квалификация. След като с влязло в сила решение, с което е уважен предявеният частичен иск, са установени фактите, релевантни за съществуването на претендираното право, макар и заявено в частичен обем /размер/, то позоваването в последващ процес по иск за разликата до пълния размер на вземането, произтичащо от същото правоотношение, на факти, осуетяващи възникването на субективното материално право или опорочаващи правопораждащите правоотношението факти и водещи до унищожаването му, било преклудирано. Формираната СПН на решението по частичния иск относно основанието преклудирала правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу правопораждащите правно релевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право.

На 18.12.2025г. ищецът депозирала в съда Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК против „Файненшъл България“ЕООД за сумата от 876,54 лева, представляваща главница- недължимо платена сума по недействителен Договор за предоставяне на гаранция № 4327399, ведно със законната лихва за период от 18.12.2025 г. до окончателното изплащане на вземането. В РС-Панагюрище било образувано ч.гр.д.

№1225/2025г. по което на 19.12.2025г. съдът издал Заповед №779 за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК. С нея разпоредил на „Файненшъл България“ЕООД да заплати на Т. Т. Ч., сумата 876,54 лева, представляваща главница, ведно със законната лихва за 2 период от 18.12.2025г. до окончателното изплащане на вземането, както и направените в производството разноски за държавна такса в размер на: 21,25 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева. В законоустановения срок длъжникът депозирал в съда Възражение срещу издадената заповед за изпълнение, в което заявил, че не дължи плащане на посочените в нея суми. Поради това, за ищеца възникнал правен интерес от предявяване на настоящия установителен иск. Иска съдът да постанови решение, с което да признае за установено, че „Файненшъл България“ЕООД дължи на Т. Т. Ч., посочените суми в Заповед №779/19.12.2025г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, издадена по ч.гр.д.№1225/2025г. по описа на Районен съд – Панагюрище. Претендира присъждане на направените в настоящото и заповедното производство разноски.

Ответникът „Файненшъл България“ЕООД депозира отговор на исковата молба, в който поддържа, че не оспорва обстоятелството, че между страните по делото е бил сключен Договор за предоставяне на гаранция/поръчителство № 4327399. По силата на същия „Файненшъл България“ ЕООД се задължило да издаде гаранция за плащане в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД с наредител Т. Т. Ч., с цел гарантиране за изпълнението на задължения на наредителя, възникнали съгласно договор за паричен заем, а Т. Т. Ч. се задължила да заплати уговореното за тази услуга възнаграждение в размер на 1938,68 лева.

Предсрочното погасяване на задълженията по договора за паричен заем, по който била издадена гаранцията за плащане довело до редуциране на дължимото възнаграждение по договор за предоставяне на гаранция/поръчителство и то било заплатено в размер на 926,54 лева. В изпълнение на Решение №293 от 25.09.2025г., постановено по гр.д.№1875/2024г. по описа на РС- Димитровград, във връзка с предявен от ищцата частичен осъдителен иск в размер на 50 лева за недължимо платени суми във връзка с договор за предоставяне на гаранция/поръчителство №4327399, ответникът заплатил на ищцата претендираните 50 лева.

Доколкото съдът е приел, че сумите, заплатени по договора за предоставяне на гаранция/поръчителство като възнаграждение са недължимо платени, то ответното дружеството не оспорва размера на претендираната сума в размер на 876,54 лв. (448,17 евро).

Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение и моли съдът да го съобразени с липсата на правна и фактическа сложност на делото.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства – поотделно и в тяхната общност, приема за установено от фактическа страна следното:

Видно от приетото като доказателство по делото Решение №293/25.09.2025г. по гр.д.

№1875/2024г. по описа на РС-Димитровград, влязол в сила на 22.10.2025г., съдът е осъдил „Файненшъл България“ЕООД да заплати на Т. Т. Ч. сумата в размер на 50 лева, като частичен иск от 1434,62 лева, представляваща разликата до пълния размер на недължимо платените суми във връзка с Договор за предоставяне на гаранция №4327399/2021г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на исковата молба05.11.2024г. до окончателното плащане. В мотивите на своето решение съдът е приел, че процесния Договор за предоставяне на поръчителство №4327399/21 г., сключен с 3

„Файненшъл България“ЕООД е нищожен. Съгласно приетото по това дело заключение на съдебно-счетоводна експертиза, с извършените от ищеца плащания по договора била погасена сумата от 926,54 лева. Поради недействителността на процесния договор за предоставяне на гаранция, се налагал извод, че на осн. чл.23 ЗПК сумата от 50.00 лева, представлява платена при начална липса на основание за това, поради което ответникът „Файненшъл България“ЕООД дължи нейното връщане.

Предвид това, че ответното дружество продължавало да дължи на ищеца сумата от 876,54 лева, на 18.12.2025г. Т. Т. Ч. подала в съда Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. Образувано било ч.гр.д.1225/2025г. по описа на РСПанагюрище, по което на 19.12.2025г. съдът издал Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК №779, с която разпоредил на „Файненшъл България“ЕООД да заплати на Т. Т. Ч. 876,54 лева, представляваща главница, ведно със законната лихва за период от 18.12.2025 г. до окончателното изплащане на вземането, както и направените в производството разноски за: държавна такса в размер на 21,25 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 400,00 лева. В срокът по чл.414 от ГПК по делото било депозирано възражение от длъжника, който заявил, че не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение. С оглед на това, съдът указал на заявителя възможността да предяви установителен иск против длъжника за установяване дължимостта на посочената в заповедта за изпълнение главница.

С оглед така установената фактическа обстановка, съдът направи следните правни изводи:

С предявения установителен иск по чл.422 ал.1 от ГПК ищецът претендира да бъде признато съществуването на вземането му по отношение на ответника, визирано в Заповед №779/19.12.2025г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, издадена от РСПанагюрище по ч.гр.д.№1225/2025г.

От страна на ответника по делото не се оспорва, че между страните е бил сключен Договор за предоставяне на гаранция №4327399/2021г., който с Решение №293/25.09.2025г. по гр.д.№1875/2024г. по описа на РС-Димитровград съдът е приел за нищожен. Между страните няма спор, че с горепосоченото решение съдът е осъдил ответното дружество да заплати на Т. Т. Ч. претендираната сума от 50 лева, като частичен иск от 1434,62 лева, представляваща разликата до пълния размер на недължимо платените суми във връзка с обявения за нищожен Договор за предоставяне на гаранция №4327399/2021г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на исковата молба-05.11.2024г. до окончателното плащане. От страна на ищеца се признава, че съобразно това съдебно решение, ответника му е заплатил сумата от 50 лева. Изрично се признава от ответното дружество, че по Договор за предоставяне на гаранция №4327399/2021г. Т. Ч. е платила без основание сумата от 926,54 лева, от която й са били върнати 50 лева, а остатъка от 876,54 лева остава дължим от „Файненшъл България“ЕООД.

Предвид така направеното от ответника признание на предявения иск, съдът намира същия за изцяло основателен и доказан. Съгласно влязло в сила на 22.10.2025г. Решение 4

№293/25.09.2025г. по гр.д.№1875/2024г. по описа на РС-Димитровград, е прогласен за нищожен сключения между страните Договор за предоставяне на гаранция №4327399/2021г., като „Файненшъл България“ЕООД е осъдено да заплати на Т. Т. Ч. сумата от 50 лева, като частичен иск от 1434,62 лева, представляваща разликата до пълния размер на недължимо платените суми платени по същия договор. От страна на ответното дружество не се оспорва, че ищеца е платила сумата от 926,54 лева, която съобразно горепосоченото решение подлежи на връщане, като недължимо платена по обявения за нищожен договор.