Решение № 261488 от 03.05.2022, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е №

03.05.2022 г., гр. София

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – Въззивни състави, ІІ-В състав, в публично заседание на осми декември две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА при секретаря Ива

Иванова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева в.гр.дело № 866 по описа за 2021 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 80918 от 03.05.2020 г. по гр.д. № 42450/2016 г. Софийски районен съд, 37 състав осъдил Ю.Й.В., ЕГН **********, да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, по предявените искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 1 370.29 лева за доставена от дружеството топлинна енергия за периода 01.07.2013 г. - 30.04.2015 г., от която сумата 60.73 лева - за дялово разпределение, ведно със законна лихва от 28.07.2016 г. до изплащане на вземането, лихва в размер на 40.19 лева за периода от 01.09.2013 г. до 30.06.2016 г., като отхвърлил иска за главница за разликата над 1 370.29 лева до пълния предявен размер от 1 418.07 лева, както и отхвърлил иска по чл. 86 ЗЗД за лихва за разликата над 40.19 лева до пълния му предявен размер от 237.78 лева, като неоснователни. Съобразно изхода на спора са разпределени разноските по делото. Решението е постановено при участието на „Т.с.“ ЕООД, като трето лице помагач на страната на ищеца.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответницата Ю.Й.В., която го обжалва в осъдителните му части с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Първоинстанционният съд не съобразил, че приложените към исковата молба изравнителни сметки (дялово разпределение) на името на ответницата от „Т.с.“ ЕООД, извлечение от сметки за аб. № 73272, периодични месечни фактури и съобщения към фактури били документи с невярно съдържание. Същите били съставени в нарушение на нормативни актове, регламентиращи потреблението, отчитането, ценообразуването и заплащането на топлинната енергия. Вследствие на това по тях били начислени количества ТЕ, които не съответствали на действителното потребление в процесния ап. № 8. От друга страна следвало да се има предвид, че съгласно действащата нормативна уредба отношенията между потребителите, топлопреносното предприятие и фирмите за дялово разпределение на ТЕ се извършвали въз основа на сключени договори, като отношенията между етажните собственици и ФДР се уреждали със сключен писмен договор. Твърденията на ищеца, че след края на отоплителния сезон са съставяни изравнителни сметки от фирмата, извършваща дялово разпределение на ТЕ от ФДР на база реален отчет на уредите за дялово разпределение, както и че сумите за ТЕ за процесния имот били начислени по действителен разход на уредите за дялово разпределение, били неверни.

Очевидно било в случая, че изравнителните сметки са издадени с цел да обслужат интереса на ищеца във връзка с предявяване на претенцията, а не били издадени към края на съответния отчетен период. Извършените нарушения били съществени – ФДР следвало да изготвя по две изравнителни сметки годишно, което не било правено; всички сметки почивали на прогнозни разчети, които били неверни; за процесния период били правени множество корекции, без да има съставени за това изравнителни сметки; не били представени отчети за показанията на общия топломер в АС с посочване на технически и нормативно обоснован разход на топлинна енергия, които се приспадат за сметка на ищеца, като по този начин сметките били неправомерно завишени; ФДР произволно определила отопляемия обем на жилището на ответницата; липсвали отчетни формуляри за уредите за дялово разпределение и на водомера за топла вода за съответните отчетни периоди. Районният съд не обсъдил представените от ответницата доказателства във връзка с искането за прекратяване на производството. На 19.09.2016 г. между ищеца и ответницата било сключено споразумение за заплащане на дължими парични задължения, които ответницата била заплатила. Поради това и съгласно установената практика на „Т.С.“ ЕАД, същата била длъжна „да прекрати заведеното дело срещу ответницата“. Били представени и фискални бонове за извършени плащания по споразумението. Съдът не допуснал в заключението си вещото лице от ССЕ да посочи заплатените суми съгласно споразумението за разсрочено плащане. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в атакуваните части, вкл. в частта за разноските и вместо това постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове.

Претендира разноски.

Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не е депозирала отговор на жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. С молба от 06.12.2021 г. оспорва жалбата и претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.

Третото лице помагач на ищеца - „Т.С.” ЕООД, не взема становище по жалбата.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части.

Настоящият състав намира, че при постановяване на решението не са нарушени императивни материалноправни норми, а с оглед доводите в жалбата следва да бъде потвърдено по следните съображения:

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал.

1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3.

Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР, в които се определят правата и задълженията на топлопреносното предприятие и на клиентите; редът за измерване, отчитане, разпределение и заплащане на количеството топлинна енергия; отговорността при неизпълнение на задълженията; условията и редът за включване, прекъсване и прекратяване на топлоснабдяването; редът за осигуряване на достъп до отоплителните тела, средствата за търговско измерване или други контролни приспособления и пр. Според изричната разпоредба на чл. 150, ал. 2 ЗЕ, Общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите. Според ал. 3 на чл. 150 ЗЕ, в срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. Предложените от клиентите и приети от топлопреносните предприятия специални условия се отразяват в писмени допълнителни споразумения.

Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018 г. по тълк.д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г.) е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.

В този смисъл е и приетото в мотивите на решението от

09.12.2019 г. по съединени дела С-708/17 и С-725/17 на СЕС, с които, след преценка на нормите на чл. 133, ал. 2, чл. 153, ал. 1 и ал. 6 ЗЕ е прието, че доставката на отопление в сграда — етажна собственост е резултат от писмено искане, направено за сметка на всички етажни собственици в съответствие с предвидените в националното право особени правила за етажната собственост.

В случая не е било спорно и по делото се установява, че сградата, в която се намира процесният имот, е присъединена към топлопреносната мрежа. Не е било спорно също, и с доклада по делото, по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК е прието за безспорно обстоятелството, че ответницата, като собственик на ап. № 8 на процесния адрес, с аб. № 073272, е клиент на топлинна енергия за битови нужди. Относимите към процесния период Общи условия от 2008 г. и от 2014 г. са публикувани и същите са влезли в сила с изтичане на 30 дни от публикацията. Не се твърди и не се установява ответницата да е подала заявление по реда и в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ, с което да е предложила специални условия, нито да е сключено допълнително писмено споразумение между нея и ищеца, поради което същата е била обвързана от влезлите в сила ОУ на договора. При наличие на валидно облигационно правоотношение между страните, ответницата дължи цената на доставената в имота й ТЕ, като отношенията между страните са се регулирали от общите условия, ЗЕ и действалата в процесния период м. 06.2013 г. – м. 04.2015 г. Наредба № 16-334/2007 г. за топлоснабдяването (отм.).

Във връзка с неясния довод в жалбата относно изискването за сключен писмен договор между етажните собственици и фирмата за дялово разпределение следва да се посочи само, че чл. 139в, ал. 1 ЗЕ вменява задължение за клиентите в сграда - етажна собственост да изберат лице, регистрирано по реда на чл. 139а, за извършване на услугата дялово разпределение, като решението се взема по реда на ал. 2. Според ал. 3 на чл. 139в, клиентите са длъжни да уведомят писмено топлопреносното предприятие за резултатите от избора. В случая ответницата не твърди клиентите в сградата да са избрали друго лице, различно от третото лице помагач, нито да са уведомили ищеца писмено за такъв нов избор, поради което ищецът правилно е начислявал сумите за ТЕ въз основа на данните от дяловото разпределение, извършвано от „Т.с.” ЕООД, последното вписано в публичния регистър в Министерство на енергетиката по чл. 139а, ал. 1 ЗЕ.