Решение № 2259 от 03.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2259 гр. София, 03.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Иванка Иванова

Членове:

Петър Люб. Сантиров

Ванина Младенова при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20211100512530 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20187601 от 20.09.2021 г., постановено по гр. дело № 61283/2020 г. по описа на СРС, ІIІ ГО, 43-ти състав, частично е уважен предявения от „Топлофикация София” ЕАД срещу С. А. Б. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителен установителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ, като е прието за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2299,70 лв., представляваща главница за доставена, но незаплатена топлинна енергия през периода от 16.07.2014 г. до 30.04.2017 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ул.”****, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.03.2018 г. до изплащане на вземането, като този иск е отхвърлен за периода от 01.05.2013 г. до 15.07.2014 г., както и установителния иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 471,55 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2014 г. до 07.03.2018 г.

Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 403,78 лв., представляваща направените разноски по исковото производство, съразмерно на уважената част от исковете и сумата от 66,74 лева, представляваща разноски в заповедното производство по ч.гр.дело № 18954/2018 г. по описа на СРС, съразмерно е уважената част от исковете.

Решението в частта, с която предявеният главен иск е бил частично отхвърлен за 1 периода от 01.05.2013 г. до 15.07.2014 г., както и установителния иск с правно основание чл.

86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 471,55 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2014 г. до 07.03.2018 г. не е обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която предявения главен установителен иск е бил частично уважени е постъпила въззивна жалба от ответника С. А.

Б., чрез назначения му особен представител – адв. М.Н., с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон. Изтъква, че незаконосъобразно СРС е приел, че давността се прекъсва с подаване на заявлението по чл. 410 ГПК. Сочи, че същата се прекъсва едва с предявяване на иска по чл. 422 ГПК, поради което и своевременно направеното възражение за изтекла погасителна давност води до извод, че цялата претендирана главница е покрита с кратката тригодишна погасителна давност. Позовава се на практика на ВКС. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и отхвърли предявения иск.

Въззиваемият - „Топлофикация София” ЕАД е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложените съображения. Сочи, че съгласно фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК давността се прекъсва с подаване на заявлението. Моли съда да отхвърли жалбата и присъди направените по делото разноски.

Въззиваемият - „Бруната“ ООД - третото лице помагач на ищеца –не е подал отговор на въззивната жалба на ответника и не взема становище по същата.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като особения представител не дължи държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за основателна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл.

272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба 2 оплаквания, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, съдът намира следното:

Неоснователно е оплакването, че заявлението по чл. 410 ГПК не прекъсва давността.

В конкретния случай теченето на погасителната давност се прекъсва не с предявяване на установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, а с подаване на заявлението по чл. 410 ГПК (22.03.2018 г.) – арг. чл. 422, ал. 1 ГПК - „Искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение”).

Разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК съдържа фикция, посредством която правните последици от настъпването на определен юридически факт се прилагат към случай, в който такъв факт със сигурност не е настъпил. Този законодателен подход се използва с оглед запазването или създаването на социална справедливост, когато е оправдано (според законодателя) определени правни последици да настъпват в случаи, в които правопораждащите ги юридически факти не са настъпили. Такъв е случаят с чл. 422, ал. 1 ГПК. Моментът на подаване на исковата молба е известен, безспорно е, че той следва момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Но законодателят е преценил, че за дата на подаване на исковата молба ще се счита датата на подаване на заявлението, макар да е очевидно, че двете дати не съвпадат. Разпоредбата цели да предзапази интересите на кредитора от изтичането на погасителната давност за вземането му. Чл. 110-120 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) съдържат общата уредба на погасителната давност.

Съгласно чл. 116, б. „б” ЗЗД: „ Давността се прекъсва: с предявяване на иск или възражение или на искане за почване на помирително производство; ако искът или възражението или искането за почване на помирително производство не бъдат уважени, давността не се смята прекъсната”, съгласно чл. 115, б. „ж” ЗЗД: „ Давност не тече: докато трае съдебният процес относно вземането.” Законодателят е преценил, че е социално оправдано, ако заявлението е подадено преди погасителната давност да изтече, то да следва правилата за прекъсване и спиране на давността да се приложат към този момент, тъй като към момента на предявяване на иска давността може да е вече изтекла. Следователно е обоснован и законосъобразен извода на СРС, че заявлението по чл. 410 ГПК е релевантния момент, към който да се извършва преценка дали и каква част от съдебно предявеното вземане е погадена.

Тъй като правните изводи на въззивния съд съвпадат с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на делото пред настоящата съдебна инстанция ответникът по жалбата „Топлофикация София“ ЕАД следва да бъде осъден да заплати на жалбоподателя Б.Ц.Б. н основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от 401,41 лв., представляващи разноски за ДТ и адвокатско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция както и сумата от

389,13 лв., представляващи разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СРС.

Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания, включително и относно размера на уважения главен иск, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр.

3

2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за правилността на решението в тази му част и поради съвпадане на крайните правни изводи на двете съдебни инстанции, същото следва да се потвърди в обжалваната част.

С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20187601 от 20.09.2021 г., постановено по гр. дело № 61283/2020 г. по описа на СРС, І ГО, 43-ти състав, в обжалваната част.

РЕШЕНИЕТО в необжалваната част, с която предявеният главен иск е бил частично отхвърлен за периода от 01.05.2013 г. до 15.07.2014 г., както и установителния иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 471,55 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2014 г. до 07.03.2018 г. е влязло в законна сила.

РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Топлофикация София” ЕАД – „Бруната“ ООД.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4