Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 2611 от 19.05.2026, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно гражданско дело 3958/2025
Вид
Определение № 2611
Подписан
19.05.2026
В сила
19.05.2026
Състав
Дияна Ценева, Диана Коледжикова, Милена Даскалова

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2611 гр. София, 19.05.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Дияна Ценева

Членове:

Милена Даскалова

Диана Коледжикова като разгледа докладваното от Диана Коледжикова Касационно гражданско дело № 20258002103958 по описа за 2025 година

Производство е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена от името на Т. П. С.-П. и Ю. Д. П. чрез адв.Х. Б. касационна жалба с вх.№ 4882 от 27.06.2025 г. срещу решение № 82 от 02.05.2025 г., постановено от Апелативен съд Варна по гр.дело № 56/2025 г., в частите, с които е потвърдено решение № 1245 от 20.11.2024 г., постановено по гр.д. № 2298/2023 г. по описа на Окръжен съд Варна за установяване по отношение на касаторите, че Държавата е собственик на ПИ с идентификатор № *** по КК на [населено място]; отменен е на основание чл.537, ал.2 ГПК нотариален акт №41, том II, нот. дело №241/05.07.2023г. на нотариус Борис Василев и са отхвърлени предявените от Т. П. С.-П. и Ю. Д. П. срещу Държавата искове за установяване правото им на собственост върху същия имот на основание давностно владение, осъществено в периода от 1986 г. до 14.02.2024 г.

Касаторите считат, че въззивният съд е допуснал процесуални нарушения при обсъждане на доказателствата и е нарушил материалния закон като е приел, че липсата на издаден АДС след 01.06.1996 г. не е от значение за спора; неправилно е игнорирано признанието на Държавата, че не притежава собственост в имота; неправилно незачитане на издадения КНА в полза на касаторите.

В изложението по чл.284, ал.3 ГПК са формулирани множество процесуалноправни и материално-правни въпроси.

Ответникът оспорва касационната жалба.

Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение приема, че касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:

Въззивният съд е разгледал предявен от Държавата срещу Т. П. С. - П. и Ю. Д.

П. ревандикационен иск за предаване владението върху процесния имот, собствен на Държавата, както и насрещен установителен иск за установяване правото на собственост на първоначалните ответници на основание придобивна давност.

Съдът констатирал, че процесният имот е идентичен с УПИ *** в кв.42 по 1 плана на Вилна зона, за който бил съставен Акт за държавна собственост № 443 от 20.02.1987 г. с посочено основание за правото на собственост чл.6, пр.2 ЗС (ред.ДВ бр.92/1951 г.) Посочил, че не е от значение за спора липсата на съставен нов АДС след влизане в сила на ЗДС, тъй като актът има констативно, а не правопораждащо действие. Съдът взел предвид липсата на оспорване от страна на ответниците по ревандикационния иск на обстоятелството, че към 1987 г. имотът е принадлежал на Държавата. През 1986 г. върху имота било отстъпено право на строеж върху имота в полза на Д.

П. и Т. С. – П. за построяване на вилна сграда като по силата на договора суперфициарите придобили правото да ползват целия парцел. Сградата била построена и за правото си на собственост върху нея суперфициарите се снабдили с констативен нотариален акт. По спорния по делото въпрос дали те са придобили правото на собственост върху земята по давност съдът посочил, че суперфициарите са ползвали имота на правно основание – отстъпеното им право на строеж, поради което са били негови държатели, а не владелци.

Изложил, че за да започне владение върху имота, държателят трябва да извърши действия, явно и ясно отричащи владението на собственика, които да му противопостави и демонстрира. Анализирайки събраните доказателства, съдът установил, че такива действия са осъществени в началото на 2023 г., но предявяването на ревандикационния иск на 05.10.2023 г. е прекъснало придобивната давност на ответниците, поради което в тяхна полза не се е осъществил фактическият състав на чл.79 ЗС. Изложени са съображения за неоснователност на доводите на ответниците по ревандикационния иск, че изявлението на процесуалния представител на

Държавата в административното производство, в което Ю. П. оспорвал заповедта за изменение на кадастралната карта относно една от границите на имота, че е възможно собствеността върху имота да е преминала към общината при условията на § 42 от ПЗР на ЗИДЗОС, представлявало признание на правата на ответниците. По тези мотиви въззивният съд потвърдил уважаването на ревандикационния иск в установителната му част, както и отхвърлянето на насрещния установителен иск.

С оглед изложените решаващи мотиви на въззивния съд поставените от касаторите въпроси не обосновават допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Първите два въпроса: 1. Доколко по дело като настоящото следва да намерят приложение разпоредбите на чл. 5, ал. 1, чл. 70, ал. 1, чл. 71, ал. 1, ал. 3, ал. 4 и ал. 5 от Закона за държавната собственост и тяхното неприлагане от страна на Държавата по какъв начин се отразява на изследването, доказването и установяването на въпроса за титуляра на собствеността върху спорния имот? 2. Има ли правно значение при анализа и обсъждането на събраните по делото доказателства бездействието на Държавата за издаване на актуален акт за държавна собственост за спорния имот (актуване на имота след 01.06.1996 г.)? - касаят липсата на издаден АДС за имота след 01.06.1996 г. Както е посочено в решение № 107/2017 от 06.01.2017 г. по гр.д. № 2173/2016 г. на ІІ г.о. на ВКС, в практиката на ВКС няма отклонения от разбирането, че актовете за държавна и общинска собственост нямат правопораждащо действие, а само констатират правото на собственост, придобито по силата на някой от визираните в чл. 77 ЗС способи.

Статутът на имота като държавна собственост (частна) не се определя от това дали за него има издаден АДС или не, тъй като съгласно чл.5, ал.1 и ал.3 ЗДС, АДС не пораждат права, а само удостоверяват такива. Ето защо от значение за собствеността е осъществяването на конкретен придобивен способ, предвиден като правопораждащ юридически факт за право на държавна собственост. В този аспект съставянето или несъставянето на акт за държавна собственост не може да обуслови пряко извод за принадлежността или липсата на такава по отношение на конкретен недвижим имот в патримониума на държавата. В този смисъл е произнасянето на въззивния съд по посочените въпроси, поради което липсва допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

2

Следващите три въпроса: 3. Действията на изрично упълномощен процесуален представител на страна в съдебно производство (гражданско и административно) и по-конкретно направените от него съдебно-процесуални действия (изявления, признания, оспорвания, доброволно освобождаване от участие в процес и др.) имат ли обвързващо действие спрямо упълномощителя и до каква степен го обвързват?; 4. Представляват ли признание на факт обективираните в протокол от 28.10.2020 г. по адм.д.

1481/20 г. на АС - Варна изявления на процесуалния представител на Държавата „Държавата няма собственост в този имот“ относно имот с идентификатор *** и последвалото доброволно и съзнателно освобождаване на Държавата от участие в съдебното производство, и какво правно значение и правна стойност има това за настоящия правен спор?; 5. Представляват ли протоколите от откритите съдебни заседания от дела пред други съдилища официални свидетелстващи документи и отразеното в тях каква доказателствена тежест и стойност има? - са поставени във връзка с тезата на касаторите, че изявлението на процесуалия представител на Държавата, направени в административното производство по обжалване измененията на една от границите на имота в кадастралната карта, представлявали признание на факт, от значение за решаване на правния спор. По тези въпроси не са налице хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. От цитираните решения, за които се твърди, че мотивите на въззивния съд противоречат, само решение № 108 от 25.06.2020 г. по гр. д. № 1538/ 2019 г. на ВКС, ІV г.о. съставлява практика на ВКС по смисъла на т.2 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, но то се отнася до признание на факт, а в случая въззивният съд е изложил, че не е налице такова признание, тъй като се касае за право на собственост, а не за факт.

Въпросите от № 6 до № 9: 6. Задължен ли е съдът в решението си да разгледа и анализира в цялост събраните данни и доказателства по обстоятелствената проверка, както и какво правно значение за делото имат събраните от нотариуса доказателства по самата проверка, въз основа на които е издаден КНА при положение, че насрещната страна (Държавата) не е провела пълно и главно доказване във връзка с твърдяното от нея право на собственост върху имота към момента на предявяването на исковата молба?; 7. Нотариалният акт за обстоятелствена проверка, издаден по реда на чл. 587 ГПК, ползва ли се с обвързваща доказателствена сила за съда и задължава ли го да приеме, че лицето, посочено в акта е собственик, в случаите когато оспорващата страна не се легитимира с актуален и валиден към датата на предявяването на исковете титул за собственост?; 8. Следва ли титулярът на правото на собственост, легитимиращ се с нотариален акт за собственост, издаден по реда на чл. 587 ГПК, да доказва придобивното си основание, в случаите, когато оспорващата страна не се легитимира с актуален и валиден към датата на предявяването на исковете титул за собственост?; 9. Как следва да се разпредели доказателствената тежест при спор за собственост в случаите, когато ищецът не се легитимира с актуален и валиден към датата на предявяването на исковете титул за собственост, а ответникът е придобил правото си по оригинерен способ и се легитимира с нотариален акт, издаден по реда на чл. 587 ГПК? – изхождат от погрешното становище на касаторите, че Държавата не се легитимира с акт за собственост и не съответстват на мотивите на обжалваното решение, в което изрично е прието, че АДС от 1987 г. е съставен именно за процесния имот.

Въпрос № 10: Каква е тежестта и как следва да бъдат ценени свидетелските показания при установяването на фактическото владение и намерението за своене на спорния имот при положение, че по делото от насрещната страна (Държавата) не са ангажирани никакви други доказателства, оборващи тяхната достоверност и истинност, а дори напротив - свидетелските показания се намират в пълна логическа връзка със съществената част от събрания по делото доказателствен материал? е решен от въззивния съд в съответствие, а 3 не в противоречие с трайната практика на ВКС за способите на доказване на владението. Този въпрос не е обусловил извода за липса на владение от касаторите до 2023 г.

Въпрос № 11: В случай, че страната в рамките на процеса (Държавата в рамките на настоящия процес) не се е справила с разпределената й доказателствена тежест, дори да съществува вероятност, но не и несъмненост за основателността на нейната претенция за собственост върху спорния имот, може ли съдът да приеме за безспорно установена претенцията й като основателна и доказана въз основа на извършване на цялостен, задълбочен и всеобхватен анализ на всички събрани по делото доказателства, значителната част от които се намират в очевидно противоречие с предявените от Държавата искове (в противоречие с твърденията на Държавата)?- е по правилността на решението и не може да се обсъжда в производството по селекция.

Въпроси № 12 и № 13: 12. Задължен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не, съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК?; 13. Допустимо ли е въззивният съд да обоснове решението си само на избрани от него доказателства и да ги прецени поотделно, без да анализира в цялост събрания по делото доказателствен материал и да извърши съвкупна преценка на същия, като съобрази съдържанието на всички доказатезствени средства в тяхната съвкупност и логическата връзка между обективираните в тях данни и следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат всички доводи и възражения на страните и изрични мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни?- не са обосновани с твърдения кои доказателства, доводи и възражения на страните не са обсъдени от въззивния съд. Освен това въззивният съд е изпълнил задължението си да изложи правните си съображения по становищата на страните като е отговорил на възраженията на въззивниците в жалбата им. Така той е действал в съответствие, а не в противоречие с цитираната практика на ВКС по въпроса. Следователно поставените въпроси не удовлетворяват общата и специалната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касация на обжалваното въззивно решение.