Решение № 4573 от 29.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4573 гр. София, 29.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на шести юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Наталия П. Лаловска

ЦВЕТИНА Р. ЦОЛОВА при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от ЦВЕТИНА Р. ЦОЛОВА Въззивно гражданско дело № 20231100510812 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение №20094593/20.06.2023 г., постановено по гр.д. №42843/2020 г. по описа на Софийски районен съд, 127 състав по предявените от СНЦ „Сдружение на композитори, автори на литературни произведения, свързани с музика и музикални издатели за колективно управление на авторски права — Музикаутор”, БУЛСТАТ ******* срещу „А.М.

България“ ЕООД, ЕИК: ******* искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал.

1 ЗЗД, вр. чл. 94, ал. 1, вр. чл. 94а, ал. 1, т.1 ЗАПСП и чл. 92 ЗЗД съдът е приел за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 7593,85 лева, представляваща сбор от незаплатени вноски на възнаграждение за отстъпени авторски права по Договор от 17.05.2012 г., изменен и допълнен с Анекс от 17.06.2014 г., за периода от 01.01.2016 г. до 30.09.2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение — 23.10.2018 г. до изплащане на вземането, и сумата в размер на 5712,25 лева, представляваща мораторна неустойка за периода от 16.01.2016 г. до 03.10.2018 г. , за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК на 15.10.2019 г. по ч.гр.д. №68161/2018 г. по описа на СРС, 127 състав. Съдът е отхвърлил предявения иск за главница за разликата над уважената част от 7593,85 лева до пълния претендиран размер от 8076,32 лева, както и иска за неустойка за разликата над уважената част от 5712,25 лева до пълния претендиран размер от 6194,73 лева.

1

Срещу така постановеното решение в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба от ответника „А.М. България“ ЕООД, в която се излагат твърдения за неправилност на атакуваното решение поради неправилно необоснованост на изводите на съда.

Ответникът намира за неправилен извода на съда, че в периода 01.10.2015 г. - 30.09.2018 г. е съществувало облигационно отношение между страните по делото. Договорът от 17.05.2012 г. и анексът към него от 17.06.2014 г. имали срок на действие до 31.12.2015 г., като нямало представени доказателства, че между страните е сключен нов договор или анекс за периода след 31.12.2015 г. Обектите, за които били сключени процесния договор, били собственост на трето лице, като ответникът е имал сключен договор за наем на обектите с техните собственици. Именно тези договори за наем били основанието за сключване на договора от 17.05.2012 г. Поддържа, че от предствените по делото доказателства се установявало, че за процесния период имало промяна на ползвателите на обектите и в собствеността на обектите, като новите ползватели – „Фаст Т.Д.“ ЕООД и „К.М.“ ЕООД били поели всички разходи по управлението и дейността на посочените обекти. Ищецът не бил оспорил тези обстоятелства. Ответникът-въззивник намира, че клаузата на чл. 14.2. от договора за продължаване действието на договора противоречи на правната и житейската логика, доколкото не било възможно да се продължи действието на облигационно правоотношение след изтичане на неговия срок. Дори да се приемело, че действието на договора е продължило, намира, че ищецът не бил доказал, че е продължил да изпълнява точно и добросъвестно задълженията си след 2015 г. Ответникът не бил ползвал предоставените му с договора права след 2015 г. Не били представени доказателства, че ищецът е изпълнил задълженията си да определеи конкретни размеи на годишните възнаграждения след 2015 г., както и да уведоми „А.М. България“ ЕООД за настъпване на обстоятелствата по чл. 6.1. от Договора и по чл. 14.3. от Договора. Неизпълнението на тези задължения поставяло ответника в невъзможност да изпълни договора, поради което следвало да се приеме, че същият се е развалил по право. Неправилен бил изводът на съда, че съгласно чл. 6 от договора всяко изменение и допълнение на правилата влизало в сила автоматично. В чл. 6.1. от договора се посочвало, че при настъпване на обстоятелствата по чл. 6 ищецът се задължава да уведоми ползвателя в едномесечен срок. Нямало данни изпратените от ищеца електронни изявления да са били получени от „А.М. България“ ЕООД, както и че електронните адреси, на които са изпратени съобщенията са били валидни след 2015 г.

Ответникът поддържа, че съгласно приетата по делото съдебно-техническа експертиза ищецът изобщо нямал осчетоводени вземания към ответника. Това било признание от страна на ищеца за неизгоден за него факт, а именно – че претендираните вземания не съществуват за самия ищец. Вещото лице, изготвило заключението по съдебно-счетоводната експертиза, било потвърдило, че проформа фактурата не била доказателство за извършена доставка.

Съдът не бил обсъдил и заключението на съдебно-счетоводната експертиза в частта, с която се установявало, че ищецът е получавал плащания за обектите от „Хотел Мурсалица“ ЕАД.

Неправилни били изводите на съда и относно претендираната от ищеца неустойка. Според ответника високият размер на неустойката излизал извън пределите на присъщите за неустойката функции и противоречала на добрите нрави. Така уговореният размер на 2 неустойката имал за ефект получаване от страна на кредитора на двоен размер на възнаграждението, което създавало условия за неоснователно обогатяване. Предвид изложеното моли съда да отмени атакуваното решение и да постанови ново, с което да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца, в който се излагат аргументи за неоснователност на подадената въззивна жалба. Посочва, че сключеният на 17.05.2012 г. между страните договор за разрешаване използването на музикални и свързани с тях литературни произведения бил консенсуален, поради което не било необходимо да се доказва реално ползване на престацията за пораждане на действието му. Ирелевантно било дали ответникът е възпроизвеждал или не в процесните обекти авторските произведения, предмет на договора. Ищецът поддържа, че ответното дружество не било направило волеизявление за прекратяване на договора съгласно уговореното в чл.

14.2. от договора, каквото не било направено. Сочи, че ако ответникът е изгубил интерес от договора той е имал възможност да иска прекратяването му съгласно чл. 15, ал. 2, б. А от същия. Съгласно чл. 3 от договора ответникът следвало да заплаща на Музикаутор годишно възнаграждение срещу отстъпените му права, определено съгласно действащите към датата Правила за определяне размера на авторските възнаграждения. Съгласно чл. 40Е от Закона за авторското право и сродните права, организациите за колективно управление на авторски права събират възнаграждения за отстъпване на управляваните от тях права в размери, определени по реда на закона и утвърдени със заповед на министъра на културата и публикувани и публично достъпни на страницата на съответната организация. След подписване на процесния договор били приети Правила на Музикаутор за определяне размера на възнагражденията, утвърдени на основание чл. 40Е, ал. 8 ЗАПСП със заповед на министъра на културата № РД09-718/27.10.2015 г. След утвърждаване на размерите на възнагражденията те влизали в сила и ставали задължителни за страните по правоотношенията, свързани с отстъпването на управляваните от организацията права. На основание чл. 3.3. от договора, дължимото възнаграждение се изплащало на тримесечия, 15дневен срок след началото на тримесечието, т.е. изискуемостта не била поставена в зависимост от издаването и връчването на фактура или отправянето на покана за плащане.

Съгласно разясненията на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза фактурата се издавала за постъпило плащане, за което се дължи и внасяне на ДДС. Когато плащане не е било извършено, практиката в търговските отношения била да не се издава фактура, защото обратното означавало да се внесе ДДС за суми, които не са заплатени. Ищецът все пак е отправил покана за заплащане на част от претендираните възнаграждения, като е изпращал и-мейли на посочените в анекса от 17.06.2014 г. адреси на електронна поща. Относно твърденията за нищожност на неустойката, ищецът сочи, че тя обезпечавала изпълнението на необезпечено по друг начин парично задължение. Същата се начислявала като процент от дължимата сума, като бил уговорен и краен предел на неустойката – размера на просроченото и незаплатено възнаграждение. Това препятствало възможността размера на неустойката да нараства неограничено. Предвид изложеното ищецът моли съда да потвърди атакуваното решение. Претендира присъждането на разноски.

3

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 94, ал. 1, вр. чл. 94а, ал. 1, т.1 ЗАПСП и чл. 92 ЗЗД

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материалноправни разпоредби.

Разгледано по същество, решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите, изложени от първата инстанция. Относно направените от ответника във въззивната жалба възражения, въззивният съд намира следното.

От представения по делото препис от Договор от 17.05.2012 г. се установява, че между ищеца в качеството на сдружение за колективно управление на права по чл. 40а, ал. 2, т. 1 (отм.) и чл. 40б, ал. 8 (отм.) 3AПСП и ответника е възникнало валидно облигационно правоотношение с предмет отстъпване на ответника на неизключителното право да използва публично живо или чрез записи, озвучителни устройства, включително телевизионни приемници, радиоапарати, и др., или по друг начин в обектите, посочени в Приложение №1 към договора, всякакви разгласени преди това музикални произведения и литературни произведения, свързани с музика, правата върху които принадлежат на сдружението. или друтх» аудиовизуално произведение. Изрично в разпоредбата на чл. 1.2 е посочено, че правата се отстъпват единствено и само за посочените в Приложение №1 обекти със съответните вид и категория на обекта, както и период от време, в който обектът или част от него функционират, както и само за посочените в Приложение №1 брой места, легла, търговска площ и други обстоятелства. От разпоредбата на чл. 11 се установява, че ползвателят се задължава да уведомява МУЗИКАУТОР за промяна на своя адрес, за промяна в адреса на всеки от обектите, описани в Приложение №1, техния брой, както и за промяна на което и да е обстоятелство, описано в чл. 12 от договора, сред които и наименованието и точния вид на обекта, в който се изпълнява музика; категоризацията; брой места; период на работа през годината и др. обстоятелства.

На 17.06.2014 г. е бил сключен Анекса към договора от 17.05.2012 г., към който е сключено и Приложение №1, според което в списъка на обектите и дължимите възнаграждения се включват и нови обекти, стопанисвани от ползвателя „А.М. България“ ЕООД.

По делото е безспорно между страните кои са били обектите, за които е сключен договора от 17.05.2012 г. и анекса от 17.06.2014 г.

4

Спорен по делото и във въззивната инстанция остава въпросът дали договорът е продължил своето действие и след 31.12.2015 г.

Съгласно чл. 14 договорът влиза в сила от датата на сключването му и има действие до 31.12.2015 г. Чл. 14.2. предвижда, че след изтичане на срока, действието на съглашението се продължава автоматично за нови периоди от по една година, при условие, че нито една от страните не отправи писмено предизвестие за прекратяването му, като ползвателят ще дължи възнаграждение, съгласно действащите към момента правила на Музикаутор, без браншова отстъпка, освен ако не бъде подписано ново рамково споразумение. Уговорено е, че дори и при неплащане на възнаграждение договорът запазва действието си, но като последица отпада браншовата отстъпка. Прекратяване на договора е предвидено и преди изтичането на уговорения срок, като съгласно чл. 15, буква „а”, то може да настъпи, ако ползвателят преустанови ползването на музика от репертоара на СНЦ Музикатутор във всичките си обекти или същите бъдат закрити. За да бъде прекратен договорът в тази хипотеза, Музикаутор следва да бъде уведомен писмено с обратна разписка, като предизвестието трябва да бъде отправено най-късно до 14-то число на месеца, следващ събитието, като в противен случай дължимото възнаграждение ще бъде дължимо за всеки месец до получаване на уведомлението.