Решение № 260011 от 03.01.2022, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е гр. София, 30.12.2021 г.

В И М Е Т О Н А Н А

Р О Д А

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ-E въззивен състав, в публично съдебно заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ИВАНКА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: П. САНТИРОВ

ЯНА ВЛАДИМИРОВА при секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Сантиров гр.д. № 10531 по описа на съда за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 162707 от 28.07.2020 г., постановено по гр. дело № 22124/2019 г. по описа на СРС, І ГО, 166-ти състав, първоинстанционният съд частично е уважил предявените от Т.С. ЕАД против П.Д.Н. по реда на по чл. 422, ал. 1 от ГПК кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 960,00 лева, представляваща спестени разходи за доставени топлинни услуги за имот, находящ се в гр. София, ул. ******, склад 2, код на платеца Т361424, за периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2017 г. и сумата 31,28 лв., представляваща цена за извършена услуга дялово разпределение за периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2017 г., ведно със законната лихва върху тези суми от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 29.06.2018 г., до окончателното й изплащане, и за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 от ГПК, по гр. дело №43318/2018 г. по описа на СРС, 166-ти състав, като е отхвърлил иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за разликата над уважения размер от 960,00 лева до пълния предявен размер от 967,12 лева и акцесорните искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 174,02 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 1.07.2015 г. до 21.06.2018 г. и за сумата от 6,65 лева за периода от 1.07.2015 г. до 21.06.2018 г.

Със същото решение и на основание чл. 78, ал. 1 и ал.

3 ГПК са присъдени разноски на страните съразмерно на уважената и отхвърлена част на исковете.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от П.Д.Н. в частта, с която предявените искове са уважени и са присъдени разноски на Т.С. ЕАД. Във въззивната жалба са направени оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите. Поддържа, че през собственото му помещение – склад № 2 не минават щрангове и тръби на ищеца, което се установявало от заключението на вещото лице по изслушаната СТЕ и обясненията дадени в съдебно заседание при изслушване на заключението. В тази насока бил и представения от третото лице помагач бил и протокол от 21.06.2019 г., в който било посочено, че в обекта няма щрангове и в помещението няма изграден водопреносен възел. Тези обстоятелства се установявали от представените архитектурен план на сградата и и проект за топлофициране, които обаче не били анализирани от първоинстанционния съд. Ето защо не се явявал потребител на топлинна енергия за стопански нужди, респективно не се е обогатил за сметка на ищеца. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и отхвърли предявените искове. Претендира разноски.

Въззиваемият ищец - Т.С. ЕАД е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложените в жалбата оплаквания.

Третото лице помагач Т.с. ЕООД, в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е подал отговор на въззивната жалба и не везма становище по същата.

Решението в частта, с която искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над уважения размер от 960,00 лева до пълния предявен размер от 967,12 лева и изцяло акцесорните искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 174,02 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 1.07.2015 г. до 21.06.2018 г. и за сумата от 6,65 лева за периода от 1.07.2015 г. до 21.06.2018 г., не е обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, като по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

В тежест на ищеца при предявен иск по чл. 59, ал. ЗЗД е да установи в производството, образувано по така предявените специални установителните искове и съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК, в качеството му на кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника - фактите, които изключват или погасяват това спорно право.

Отношенията между топлопреносното предприятие и клиентите на топлинна енергия за небитови нужди през процесния период се уреждат от Закона за енергетика. Съгласно чл. 149, ал. 1 от ЗЕ, в редакцията, релевантна за процесния период, продажбата на топлинна енергия се осъществява въз основа на писмени договори при общи условия. В случаите, в които страна е клиент на топлинна енергия за битови нужди, договорът между него и доставчика на топлинна енергия се счита за сключен при публично оповестените общи условия с конклудентни действия – по арг. от чл. 150 от ЗЕ. Когато обаче топлинната енергия се продава на клиент за небитови нужди, който съгласно легалната дефиниция на това понятие, дадена в пар. 1, т. 33а от ДР на ЗЕ, ред. ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г., е този, който купува топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди за небитови нужди, законът предвижда това да се осъществява въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между топлопреносното предприятие и клиентите за небитови нужди. Регламентираната в императивна материалноправна норма на 149, ал. 1, т. 3 от ЗЕ специална форма за сключване на договора за продажба на топлинна енергия между топлопреносното предприятие и клиентите за небитови нужди води до извода, че тя е форма за действителност на сделката.

В случая ответникът, въззивник в настоящото производство, има качеството на небитов клиент на топлинна енергия по смисъла на пар. 1, т. 33а от ДР на ЗЕ, поради което и за да е действителен сключеният от него договор за продажба с топлопреносното предприятие, трябва да се установи, че е спазена предвидената в чл. 149, ал. 1, т. 3 от ЗЕ писмена форма.

Този извод следва както от представените по делото доказателства относно нуждите, които задоволява имотът (склад) на ответника, така и от анализа на дефинитивните разпоредби на понятията за „небитов клиент“ и „битов клиент“, който съгласно пар. 1, т. 2а от ДР на ЗЕ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. От анализа на двете дефинитивни разпоредби от ДР на ЗЕ, както в отменената редакция на закона – пар. 1, т. 42 и т. 43, така и в действащата, следва, че законодателят е използвал като критерии при дефиниране и разграничаване на понятията: вида правен субект (физическо или юридическо лице), и нуждите, за които той ползва/купува енергия (битови - за домакинството си, или небитови – по арг. на противното, такива които не задоволяват битови нужди). Определящи са нуждите, за които се ползва/купува енергия. Дефинираните с двете обсъждани правни норми легални понятия, обаче не обхващат изчерпателно всички възможни случаи в практиката. В случая ответникът е физическо лице, който за осъществяване на стопанска дейност, а не за задоволяване на битови нужди, е придобил собствеността върху топлоснабдения имот, видно от неговото предназначение по нотариален акт № 17 от 08.02.2005 г. Следва да се отбележи, че понятието „стопански нужди“ или „небитови нужди“ съгласно действащата ДР на ЗЕ е дори по-широко от търговска дейност и се свързва с нуждите, които задоволява конкретният имот. Несъмнено е, че ответникът няма домакинство и собствени битови нужди, а и имотът не е предназначен за задоволяване на такива (търговско помещение - склад, което сочи на небитово ползване на топлинна енергия.

В настоящото производство не се спори, че между главните страни не е бил сключван договор за продажба на топлинна енергия за процесния период в предвидената в чл. 149, ал. 1, т. 3 от ЗЕ писмена форма, поради което помежду им не е възникнало валидно облигационно правоотношение за продажба на топлинна енергия за небитови (стопански) нужди. При липсата на възможност топлопреносното предприятие да търси стойността на доставената топлинна енергия на договорно основание, същото разполага с правата по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, в който законодателят е предвидил, че всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването.

Имуществените облаги имат материално естество и те са оценими в пари. Изразяват се в увеличаване на актива на имуществото на обогатения, в намаляване на неговите пасиви или спестяване на обогатения на някои разходи, които той иначе е трябвало да понесе. В последната хипотеза спестяването на разходи води до обогатяване в случай, че разходите са били необходими и ответникът по иска с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД е трябвало да ги понесе от собственото си имущество, без да съществуват изгледи за тяхното връщане (в този смисъл са разясненията, дадени с решение № 587 от 01.11.2010 г. по гр. дело № 941/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО). В настоящия случай ответникът си е спестил разходи за доставената и ползвана от него топлинна енергия за процесния имот, на който той е собственик.

Това е така, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение, като начинът за неговото извършване е регламентиран в ЗЕ и Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването. Измерването в случая на индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла вода между топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна собственост е възложено от етажните собственици на Т.с. ЕООД, с договор, сключен от упълномощен представител на етажните собственици. Третото лице помагач е осъществявало услугата дялово разпределение за топлоснабдения имот за процесния период.

Размерът на спестените от ответника и въззивник в настоящото производство разноски следва да се определи въз основа на реално потребената топлинна енергия и съответната част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация по арг. от чл. 156 от ЗЕ, които се установяват от приетото от първоинстанционния съд заключение на съдебно-техническата експертиза. Неоснователно е наведеното в жалбата възражение за неправилна преценка на заключението на съдебно-техническата експертиза, респ. на събраните по производството доказателства за доставената в процесния имот топлинна енергия. Пред първоинстанционния съд е представено заключение на вещо лице по СТЕ, което настоящият състав на въззивния съд възприема като компетентно и обективно изготвено. От извършения от вещото лице анализ на фактите, отразяващи доставената и отчетена топлинна енергия, включително и енергията за разпределение – в процесната абонатна станция и в имота на ответника, че отчитането на постъпилата топлинна енергия в абонатната станция в сградата – етажна собственост, където се намира и имотът на въззивника П.Д.Н., се извършва по топломера, преминал задължителните метрологични проверки, като отчетената по него енергия след приспадане на технологичните разходи се сумира и се разпределя между клиентите в сградата. Експертът е посочил, че стойността на топлинната енергия отдадена от сградна инсталация възлиза на 125,05 лв.