Решение № 6446 от 14.06.2022, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 6446 гр. София, 14.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 179 СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: ГЕРГАНА ИВ. КРАТУНКОВА при участието на секретаря Р.Д. като разгледа докладваното от ГЕРГАНА ИВ. КРАТУНКОВА Гражданско дело № 20211110172653 по описа за 2021 година

Производството е по предявен по реда на чл. 415, ал. 1 от ГПК от „П.К.Б.” ЕООД иск за установяване, че ЮЛ. АНГ. Ч. дължи на ищеца сумата от 4000 лв., представляваща главница по Договор за потребителски кредит № 30041578372 от 27.12.2019 г. ведно със законна лихва от 24.3.2021 г. до изплащане на вземането, лихва в размер на 385,06 лв. за периода от 16.1.2020 г. до 3.2.2021 г., законна лихва в размер на 120 лв. за периода от 3.2.2021 г. до 23.3.2021 г., сумата от 1567,1 лв., представляваща неплатено договорно възнаграждение за периода от 15.1.2020 г. до 3.2.2021 г. ведно със законна лихва от 24.3.2021 г. до изплащане на вземането и 240,51 лв. разноски по делото, а именно: 190,51 лв. държавна такса и 50 лв. възнаграждение на юрисконсулт. Предявен е и осъдителен иск за сумата от 1166,67лв. – възнаграждение за услуга „Фаст“ и сумата от 2266,67лв. възнаграждение за услуга „Флекси“.

Твърди се в исковата молба, че между страните е налице сключен договор за кредит, като ответницата е заплатила само сумата от 100лв. с което обосновава и интересът си от водене на настоящия процес. Претендира разноски за производството.

Ответницата Ю.Ч. не депозира писмен отговор в указания срок, но във възражението по чл.414 ГПК е оспорила съществуването на вземането.

Ответницата е депозирала становище с вх. № 96012/13.05.2022 г., в което е изразила, че не оспорва сключването на Договора за кредит и получаването на главницата в размер на 4 000 лева. Оспорва да е обявена предсрочна изискуемост на заема. Оспорва размера на възнаградителната лихва и счита, че клаузите, които я уреждат са нищожни. Оспорва и клаузите от договора, които предвиждат заплащане на услугите „Факс“ и „Флекси“. Оспорва претенциите за лихви. Прави искане за отхвърляне на исковете.

Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

За уважаване на предявените искове в тежест на ищцовата страна е да докаже: възникнало облигационно правоотношение между страните, изпълнение на задълженията по сключения договор. В тежест на ответника е да докаже обстоятелства, които изключват или намаляват задълженията му за плащане или плащане в погашение на тези задължения.

1

Страните не спорят, а също и от представените доказателства се установява, че е сключен Договор за потребителски кредит № 30041578372 от 27.12.2019 г., по силата на който ищецът е предоставил, а ответникът е усвоил сума в размер на 4 000 лева със срок на погасяване 36 месеца. Видно от Договора за кредит и погасителния план към него, размерът на месечните вноски, включващ главница и лихва е 191,37 лева, ГПР е 49,14 %, а ГЛП 41 %, като общото задължение по кредита възлиза на сумата от 6887,93 лева.

Съгласно чл. 7, ал.3 ГПК съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, каквото качество има ответникът в случая и което обстоятелство също не е спорно по делото.

На първо място следва да се посочи, че съгласно чл. 19 ал. 1 от ЗПК ГПР включва общите разходи на потребителя по Договора, настоящи и бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни възнаграждения от всякакъв вид), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В текста на ал. 2 от ЗПК е посочено, че ГПР се изчислява по формула, съгласно Приложение №1, а съгласно чл. 19 ал. 4 и ал.

5 от ЗПК „ГПР не може да бъде по-висок от 5-пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с Постановление на МС на РБ. Клаузи в договора, надвишаващи определения размер се считат за нищожни.“ Съгласно чл. 11 ал.1 т.10 от ЗПК договора за потребителски кредит трябва да съдържа данни за ГПР и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. В текста на чл. 10а ал. 4 от ЗПК е посочено, че видът размера и действието, за което се събират такси и/ или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора. От посочените правни норми може да се направи извод, че не е достатъчно в Договора да бъде посочен общият размер на ГПР в процентно съотношение от общия размер на предоставения кредит. Нужно е освен общия размер на ГПР в договора да се посочат всички разходи по вид и размер, от които се формира ГПР, така както те са описани в текста на чл.19, ал.1 от ЗПК и Приложение № 1 към закона.

Освен разбивка на всички разходи по вид и размер в Договора трябва да е посочена и общата стойност на разходите, която е дължима от потребителя, представляваща ГПР. При положение, че в процесния Договор, ГПР е посочен само общо, като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, без да бъдат посочени отделните разходи по вид и размер и без да се посочи общата стойност на разходите, които потребителя ще дължи в края на срока на договора, не може да се приеме, че са спазени изискванията на закона. В случая годишният процент на разходите не надхвърля 5 пъти размера на законната лихва за забава (при допустима норма 50%, ГПР е определен на 49,14%), но само това не е достатъчно, за да се приеме, че уговорката не противоречи на закона. Следва да се приеме,че уговорката относно ГПР е нищожна, поради противоречие със закона, на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11 ал. 1 т.10 от ЗПК, чл. 19 ал. 1 от ЗПК и чл. 10а ал. 4 от ЗПК.

Относно клаузата, уреждаща размера на ГЛП важи изложеното по-горе за ГПР. В текста на чл.11 ал. 1 т. 9 от ЗПК е посочено, че в Договора трябва да се посочи лихвения процент по кредита, условията за прилагането му, както и условията и процедурите за промяна на лихвения процент. В Договора лихвения процент е посочен общо на годишна база, като процентна величина. Посочен е и лихвения процент на ден. Това обаче не е достатъчно, за да се приеме, че уговорката за лихвения процент съответства на закона. В Договора не е посочен текущия (месечния) лихвен процент, с който ще се олихвява кредита. Не са посочени условията за прилагането на лихвения процент по кредита, което означава да се посочат показателите, по които се формира ГЛП, като основен лихвен процент, който кредитора прилага в случая и съответните надбавки над него. Не са посочени също така условията и процедурите за промяната на лихвения процент по кредита. С оглед изложеното, следва да се приеме, че уговорката относно лихвения процент по кредита също е нищожна, поради противоречие със закона на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11 ал. 1 т.9 от ЗПК и чл. 10а ал. 4 от ЗПК. Отделно от това, уговорката за заплащането на договорна (възнаградителна) лихва е нищожна и на основание чл. 26 ал.

2

1 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави. Към момента на сключване на процесния договор в действащото законодателство не е предвидена горна граница на размера на възнаградителната лихва по договорите за заем. При уговарянето на същата страните са ограничени единствено от принципа, залегнал в чл. 9 ЗЗД, според който могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Противоречащи на добрите нрави са уговорки, с които се цели постигане на неприсъщ резултат на конкретния вид сделка, при който едната страна се обогатява неоснователно за сметка на другата, използвайки икономически по-силната си позиция и подготвеност за участие в гражданския и търговския оборот. При договорите за заем уговорената възнаградителна лихва представлява насрещна престация на заемателя, която е възнаграждение за заемодателя за това, че последният е предоставил ползването на парична сума. Възнаградителната лихва представлява граждански плод и уговореният лихвен процент следва да бъде такъв, че да компенсира заемодателя за това, че се е лишил временно от съответната парична сума, предоставяйки я на трето лице, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем.

Преценката дали дадена клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави се прави с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички обстоятелства, относими към нея. В съдебната практиката (Решение 906/ 2004 г. по гр.д. 1106/ 2003 г. на ВКС, II ГО, Решение 378/ 2006 г. по гр.д. 315/ 2005 г. на ВКС, II ГО, Определение 901/ 2015 г. по ч.гр.д. 6295/ 2014 г. на ВКС, IV ГО) е прието, че противоречи на добрите нрави уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено задължение – надвишаваща двукратния размер на законната лихва. Настоящият състав намира, че това правило следва да бъде взето предвид като ориентир за преценка дали клаузата, регламентираща размера на възнаградителната лихва, противоречи на добрите нрави, като бъдат съобразени и всички други обстоятелства, свързани със заема. Договорената възнаградителна лихва, възложена в тежест на кредитополучателя, е в размер 1640 лева (41 % на годишна база), което е почти половината от размера на кредита. Следователно уговорената лихва като възнаграждение за отпуснатия кредит надвишава допустимия размер (трикратния размер на законната лихва – 30 %). Сумата по кредита, от която „П.К.Б.“ ЕООД се е лишило, предоставяйки я на ответника, не е голяма от гледна точка на самата финансова институция (4000 лева) и е дадена за срок от 3 години. Като съобрази тези обстоятелства, както и че дружеството е икономически по-силна страна, която извършва дейността по предоставяне на потребителски кредити по занятие, съдът намира, че уговореното задължение за заплащане на възнаградителна лихва излиза извън присъщата функция на възнаградителната лихва, а именно да служи като възнаграждение за кредитора за това, че е предоставил паричен заем.

По този начин се стига до неоснователно обогатяване на последния за сметка на кредитополучателя. С оглед на това се налага извод, че клаузите от договора за заем, предвиждащи задължение за заплащане на възнаградителна лихва при годишния лихвен процент от 41 % са нищожни на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, като накърняващи добрите нрави, по-конкретно общоприетите принципи за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения и еквивалентност на насрещните престации.

Макар настоящия съдебен състав да е достигнал до извод за нищожност на едни от съществените клаузи на Договора за потребителски кредит, което влече след себе си недействителност на целия договор, респ. и прилагане на разпоредбата на чл. 23 ЗПК, съгласно която когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, то съдът намира за необходимо за пълнота на изложението да посочи по предявения от ищеца осъдителен иск за заплащане на сумата от 1166,67лв. – възнаграждение за услуга „Фаст“ и сумата от 2266,67лв. възнаграждение за услуга „Флекси“, че клаузите, които ги уреждат също са нищожни поради следните съображения. Услугата „Фаст“ съгласно ОУ се свежда до това, че кредитополучателят получава приоритетно разглеждане на искането за отпускане на кредит. Услугата „Флекси“ дава право да се промени погасителния план при изпълнение на специфични изисквания. Клаузите уреждащи тези 3 услуги са нищожни на основание чл.26 ал. 1 от ЗЗД, поради нарушение на императивни разпоредби на ЗПК. В текста на чл. 10а ал. 2 от ЗПК е посочено, че кредиторът не може да иска заплащането на такси и комисионни за действия, които са свързани с усвояване и управление на кредита. Допълнителните услуги, които са посочени в договора представляват действия по усвояване и управление на кредита. В текста на чл. 10а ал. 4 от ЗПК е посочено, че видът, размера и действието, за което се събират такси и/ или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора. Тази правна норма, приведена към клаузите на договора означава, че в договора трябва ясно и точно да е посочено възнаграждението за всяка една допълнителна услуга. Възнаграждението за услугите е посочено общо в договора за двата вида услуги. Клаузите, уреждащи двете допълнителни услуги, са нищожни и на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, поради противоречието им с добрите нрави. Добрите нрави, както бе посочено и по-горе, са критерии за норми на поведение, които се установяват в обществото, поради това че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. Те са морални норми, на които законът придава правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е нищожност на съответната сделка или клауза, тоест последните не пораждат предвидените с тях правни последици. Противоречащи на добрите нрави са уговорки, с които се цели постигане на неприсъщ резултат на конкретния вид сделка, при който едната страна се обогатява неоснователно за сметка на другата, използвайки икономически по-силната си позиция и подготвеност за участие в гражданския и търговския оборот. Такива по-конкретни уговорки са договаряне на необосновано високи цени, използване на недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг, уговорки, целящи недобросъвестна конкуренция, както и уговорки, при които се използва монополно положение на едната страна, за да се наложи на другата страна неизгодно условие. В процесния случай ищцовото дружество е икономически по-силната и по-подготвена за участие в съответния тип сделки страна, доколкото извършва същите по занятие. Общият размер на възнаграждението за пакет от допълнителни услуги, уговореното в полза на заемодателя и в тежест на финансово по-слабата страна, е необосновано висок и несъразмерен с услугите, които е предвидено да бъдат предоставени. Същият възлиза на 3433,34 лева, при условие, че предоставеният заем е 4000 лева. Срещу това възнаграждение ответницата е получила не реална, а потенциална възможност за ползване на съответни услуги, доколкото в общите условия към договора за потребителски кредит е предвидено, че допълнителните услуги могат да бъдат ползвани при желание от нейна страна, но и при други допълнителни условия и след като кредиторът даде съгласието си за това, а не единствено по волята на кредитополучателя. С оглед на тези съображения настоящият състав намира, че уговорката, с която ответницата е поела задължение да заплати в полза на ищеца възнаграждение за пакет от допълнителни услуги е нищожна на основание чл. 26, ал.