Решение № 122 от 28.05.2024, Районен съд - Девня

РЕШЕНИЕ

№ 122 гр. Девня, 28.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДЕВНЯ, ІV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ДАНИЕЛА ХР. ВЪЛЕВА при участието на секретаря И. ИЛ. В. като разгледа докладваното от ДАНИЕЛА ХР. ВЪЛЕВА Гражданско дело № 20233120101197 по описа за 2023 година

Предявен е иск с правна квалификация чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД от К.

Ж. Г., ЕГН: **********,с адрес: гр. В*******, чрез проц. представител – адв.

Пр. П. от САК против „ТИ БИ АЙ БАНК“ЕАД, ЕИК: 131134023, за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 50 лева като частичен иск от 4 220 лева, представляваща недължимо платена сума по договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане.

В исковата молба са изложени твърдения, че на 26.06.2023 г. ищецът е сключил с ответника договор за потребителски кредит № 720031262208, по силата на който е усвоена главница в размер на 10 000 лева. Съгласно договора срокът на кредита е 27 месеца, при лихвен процент в размер на 30, 38 % и Годишен процент на разходите /ГПР/ в размер на 32, 95%. Съгласно чл. 7.1 от договора, кредитополучателят бил задължен да заплати застрахователна премия в размер на 2 240, 73 лева, като не е посочено за каква застраховка се заплаща сочената сума. В резултат на това задълженията по кредита нараснали до 17 046, 18 лева. Твърди се, че всички задължения по кредита са били изплатени от ищеца, за което банката е издала Удостоверение изх. № ТСВ19017490 от 19.10.2023 г. Сочи се, че доколкото при сключване на договора ищецът е действал като физическо лице, той има качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК, а ответника на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК, съответно сключения между тях договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява 1 такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - Законът за потребителския кредит /ЗПК/. Ищецът твърди, че така посоченият договор е недействителен на основание чл. 10 ал. 1 от ЗПК, чл. 11 ал. 1 т. 9, т. 10, т. 11 и т. 12 от ЗПК вр. чл. 22 от ЗПК, чл. 21 ал. 1 от ЗПК, чл. 26 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД, както и чл. 146 ал. 1 от ЗЗП, като излага пространствени аргументи за това.

На първо място счита, че при сключването на договора за кредит не е спазено изискването на чл. 10 ал. 1 от ЗПК по отношение на размера, вида и формата на текста, с който е изписан договора и застрахователните продукти към него, предвид което и същият се явява нищожен на основание чл. 22 от ЗПК. На второ място сочи, че уговорката за заплащане на застрахователна премия, посочена в чл. 7.1. от договора е нищожна на основание чл. 21 ал. 1, вр. чл. 19 ал. 4 от ЗПК, чл. 26 ал. 1 предл. 3 от ЗЗД и чл. 146 ал. 1 от ЗЗП, като сочените пороци влекат след себе си и недействителността на целия договор. Излага подробни аргументи и в тази насока, обобщаващи се в следното: 1. Видно от чл. 7.1 и чл. 11.2 от договора, застрахователната премия е включена в главницата по кредита, като по този начин въпреки, че потребителят заявява кредит в размер на 10 000 лева и действително усвоява тази сума, същият следва да върне главница в размер на 12 240, 73 лева и да заплаща лихва върху последната сума. По посочения начин, според ищеца, се заобикаляло изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, според който ГПР не може да надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет. Ищецът счита, че ако размерът на застраховката не беше причислен към главницата по кредита, то тогава действителният размер на ГПР по кредита би надвишил значително предвидения лимит в чл. 19 ал. 4 от ЗПК. По този начин кредиторът е заблудил потребителя, че сключва договор при 32, 95 %, докато реалният размер на ГПР е многократно надвишаващ тази стойност, а именно над 79, 37 %. Това представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д ал. 1 и ал. 2 т. 1 от ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС /цитира Решение от 15.03.2012г. по дело С-453/10 на СЕС и на ОС Пловдив/. 2. Текстовете на договора, предвиждащи заплащането на застраховка са нищожни според ищеца и на основание чл. 26 ал. 1 пр. 3 ЗЗД, тъй като в настоящия случай, поради накърняване на принципа на „добрите нрави“ се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните предстации по договореното съглашение и до злепоставяне на интересите на кредитополучателя с цел извличане на собствена облага на кредитора. 3.

Клаузите от договора, предвиждащи заплащането на застраховка и включване на застрахователната премия в главницата по кредита нарушавали изискванията и на чл. 143 ал. 2 т. 19 и чл. 147 ал. 1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, доколкото противоречат на добрите прави и добрите търговски практики като илюстрират директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или 2 доставчика и потребителя. Същите не са формулирани по ясен и недвусмислен начин съгласно чл. 147 ал. 1 от ЗЗП. Застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за такава услуга е задължително условие за получаване на кредита са елемент от общия разход по кредита за потребител, изрично посочен в § 1 т. 1 ДР към ЗПК. Тази разпоредба определя застрахователните премии като разход за допълнителна услуга, свързана с договора за кредит, а не като елемент от главницата по същия.

Причисляването на разход по кредита като елемент от главницата водило до необосновано оскъпяване на същия, тъй като увеличава основата, към която се прилага договорения лихвен процент. На последно място се излага в исковата молба, че процесният договор за кредит е недействителен и поради нарушаване на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 7, т. 9, т. 10 и 11 от ЗПК, доколкото от съдържанието на договора не ставало ясно дали посоченият лихвен процент е фиксиран или референтен, не ставало ясно каква сума ще бъде считана за "главница", липсвала уговорка относно това какъв е лихвеният процент, приложим по отношение на посочената "застрахователна премия", заплатена чрез "финансиране от кредитора" по реда на чл. 6 от Искане -декларация за потребителски кредит; застрахователната премия е включена в общия размер на отпуснатия кредит, вместо към размера на разходите и доколкото застраховката е условие за сключване на потребителския кредит; в договора липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР, в това число кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения с договор размер, кои са допусканията, които са използвани при изчисляването съгласно чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК; в договора бил уговорен лихвен процент в размер на 30, 38 % и ГПР в размер на 32, 95 % като не ставало ясно какво представлява разликата между горните проценти и кои разходи покрива. Отделно от това е предвидена застраховка и обособяването й като елемент от общия размер на кредита, което поставяло потребителя в положение да не знае точно в какъв размер е оскъпяването му по кредита, което ще дължи; в договора е предвидена лихва в размер на 30, 38 % годишно, който размер надхвърля повече от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави като критерии за норми на поведение, установени в обществото; в настоящия случай не се доказвало наличието на изготвен погасителен план към процесния договор за кредит, съдържащ разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо - допълнителните разходи. По тези съображения ищецът счита, че клаузите на договора, уговарящи годишният лихвен процент и годишният процент на разходите, както и погасителния план към договора са нищожни, което от своя страна влече цялостната нищожност на самия договор на основание чл. 22 от ЗПК, като неотговарящ на изискванията на чл. 11 ал. 1 т.

7, т. 9, т. 10, т. 11 и т. 12 от ЗПК, както и чл. 21 ал. 1 и чл. 19 ал. 4 на ЗПК, поради което претендира неговата недействителност. На основание чл. 23 вр. чл. 22 от ЗПК и вр. чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД отправя искане за осъждането на 3 ответното дружество да му заплати сумата от 50 лева като частичен иск от 4 220 лева, недължимо платена без правно основание и представляваща разликата между заплатената по кредита сума и усвоената главница в размер на 10 000 лева. Претендират се с молбата и направените от ищеца разноски в производство.

В срока по чл. 131 ал. 1 от ГПК искът се оспорва като неоснователен. Ответникът сочи в отговора, че ЗПК разглежда и т.нар. допълнителни услуги, които потребителят може да поиска и да получи при кандидатстването за кредит и по - специално застрахователните услуги.

Излага, че в искането за откриване на договорни отношения потребителят длъжник изрично е декларирал избора на тази допълнителна услуга застраховка, а в чл. 7.2.2. от договора за кредит потребителят изрично възлага на кредитора да преведе частта от средствата от кредита /Общ размер на кредита/, касаеща застрахователната премия на съответния застраховател.

Сочи, че единствено стойността на застрахователната премия, която се финансира от Банката е елемент от главницата по кредита, но това е финансов елемент, който няма нищо общо със застрахователния договор. Заявява, че съгласно чл. 19 от процесния договор за потребителски кредит, при сключване на договора, потребителят не е длъжен да сключва застраховка.

Само по свое желание и по собствено усмотрение потребителят може да сключи някоя от застраховките, или да се присъедини към някоя от застрахователните програми, предлагани от кредитора в качеството му на застрахователен агент, без това обаче да е задължително условие за сключване на самия договор. Пояснява, че съгласно § 1 от ДР на ЗЗП, застрахователната премия или всеки друг разход свързан с предоставянето на допълнителна услуга са част от общите разходи, които се включват при изчислението на ГПР, но само ако са били задължително условие за сключването на договора за кредит. Излага, че банката не е страна в застрахователното правоотношение между Застрахователите - „Кардиф Животозастраховане, Клон България“ и „Кардиф Общо Застраховане, Клон България“ и застрахованото лице - ищецът. Претенцията на последния за връщане на финансираната от Банката застрахователна премия като част от главницата по договора за потребителски кредит намира за неоснователна, поради следните аргументи:

• Разпоредбата на чл. 10а от ЗПК се отнася за изисквани от Кредитора такси и комисионни за допълнителни услуги, предоставяни от самия Кредитор и които са свързани с договора за потребителския кредит, докато в конкретния случай не се отнася за заплащане на такси и комисионни, а за заплащане на възнаграждение /застрахователна премия/, за допълнителна услуга предоставена не от Кредитора, а от трето лице застраховател, която услуга не е свързана с дейности по самия договор за кредит, а представлява отделна финансова услуга - застраховка;

•

Самият факт на сключването на валидна застраховка

/предоставяне на застрахователно покритие/ е предоставянето на 4

Застрахователния сертификат на ищеца от Банката като застрахователен агент. Обстоятелството, че застрахователния сертификат е предоставен на ищеца се потвърждава и от твърденията, изложени от самия него в исковата молба. Писменото съгласие на ищеца е предоставено с подписването на Заявление декларация за установяване на договорни отношения, както и с подписването на целия пакет документи. И към настоящия момент ищецът продължава да ползва допълнителната услуга - застраховка, доколкото застраховката не е прекратявана от него, респективно застрахователното покритие на застрахованите рискове, със застраховано лице - ищецът, продължават да се предоставят от застрахователите. Това еднозначно показвало, че допълнителната услуга застраховка не е задължително условие за получаването на кредита, т.е. застрахователната премия не следва да бъде включвана в общите разходи по кредита, но е включена в главницата - която е компонент на ГПР.