Решение № 19343 от 27.10.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 19343 гр. София, 27.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 119 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ВИКТОРИЯ В. МИНГОВА при участието на секретаря ЮЛИЯ К. ГРУДОВА като разгледа докладваното от ВИКТОРИЯ В. МИНГОВА Гражданско дело № 20251110108766 по описа за 2025 година

Предявени са кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК , вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД вр. чл.

86, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът ......................., ЕИК ............................. е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Д. А. М., ЕГН ********** за заплащане на сумите, както следва: сумата от 1000 лева, представляваща главница по договор за паричен заем № ......................., сключен между ответника и ...................., вземанията по който са прехвърлени от .................... в полза на ....................... с Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 05.04.2023 г., ведно със законната лихва от 19.07.2024 г. до изплащане на вземането; сумата от 211, 99 лева, представляваща такси, съгласно „Тарифа за таксите събирани от ...................., ведно със законната лихва от 19.07.2024 г. до изплащане на вземането; сумата от 437, 70 лева, представляваща неустойка за непредоставяне на обезпечение по чл. 6, ал. 2 договора за заем, ведно със законната лихва от 19.07.2024 г. до изплащане на вземането; сумата от 191,36 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 23.03.2021 г. до 23.03.2022 г.; сумата от 150, 19 лева, представляваща лихва за забава за периода от 23.03.2022 г. до 27.06.2024 г.

Съдът е издал заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 44223/2024 г. по описа на СРС, 119 състав за сумата от 1000 лева, представляваща главница по договор за паричен заем № ......................., 1 вземанията по който са прехвърлени от .................... в полза на ................... с Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 05.04.2023 г., ведно със законната лихва от 19.07.2024 г. до изплащане на вземането ; сумата о т 191,36 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 23.03.2021 г. до 23.03.2022 г.; сумата от 150,19 лева, представляваща лихва за забава за периода от 23.03.2022 г. до 27.06.2024 г. Съдът е отхвърлил заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в частта за сумата от 211,99 лева, представляваща такси, съгласно „Тарифа за таксите събирани от .................... и за сумата от 437,70 лева, представляваща неустойка за непредоставяне на обезпечение по чл. 6, ал. 2 договора за заем. След постъпило възражение от длъжника по реда на чл. 414 ГПК са предявени установителни искове за вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение.

Ищецът ....................... твърди, че въз основа на сключен договор за паричен заем № ......................., на ответника Д. А. М. е предоставена сумата от 1000 лв., която е била усвоена изцяло от кредитополучателя и е следвало да бъде върната, ведно с договорната лихва на 12 месечни вноски. Твърди, че ответникът не е погасил задълженията си по процесния договор за заем.

Ищецът поддържа, че придобил процесните вземания срещу ответника с Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 05.04.2023 г., сключен межди ищеца и ...................., за което ответникът бил надлежно уведомен. Моли съда да установи вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Претендира разноски.

Ответникът Д. А. М. в срока по чл. 131 ГПК е депозирала отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове. Не оспорва, че между нея и .................... е сключен договор за паричен заем № ......................., както и че е усвоила предоставената по договора в заем сума от 1000 лв. Счита, че има качеството „потребител“, а договорът съдържа недействителни клаузи, във връзка с което излага подробни съображения. Излага, че на основание чл. 23 ЗПК дължи връщане само на чистата стойност на кредита – 1000 лева. Твърди, че е извършила плащания по процесния договор в периода от 21.05.2021 г. до 15.11.2021 г. в общ размер 1523 лева, поради което счита, че е погасила дължимата главница в размер 1000 лева. Моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

По исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД:

За основателността на исковете в тежест на ищеца е пълно и главно да докаже, че между цедента .................... и ответника е възникнало валидно правоотношение по договор за заем с твърдяното съдържание, в т.ч. възнаградителна лихва, получаване на паричната сума от кредитополучателя, настъпване на падежа на задължението за връщане на вноските по кредита, както и че вземанията са прехвърлени на ищеца въз основа на валидно сключен договор за цесия, за което длъжникът е бил надлежно уведомен.

2

При доказване на горното в тежест на ответника е да докаже положителния факт на погасяване на дълга.

С доклада по делото, приет за окончателен без възражения на страните, съдът на основание чл. 153 вр. чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между .................... и ответника е бил сключен договор за паричен заем № ......................., че сумата от 1000 лева реално е предадена на ответника, че вземанията са прехвърлени на ищеца въз основа на валидно сключен договор за цесия, за което длъжникът е бил надлежно уведомен, което се установява и от събраните по делото писмени доказателства, неоспорени от страните.

От приетия по делото договор за паричен заем № ....................... се установява, че на 23.03.2021 г. между .................... и ответника е бил сключен договор за потребителски кредит, по силата на който ищецът е предоставил на ответника сумата в размер на 1000 лв., като последният се е задължил да върне същата ведно с лихвите на 12 месечни вноски. Един от уговорените параметри на договора е наличието на обезпечение (чл. 6, ал. 1 от договора) – поръчител или банкова гаранция по избор на кредитополучателя, което същият следва да предостави в срок до 3 дни, считано от усвояване на заемната сума. Предвид непредоставянето на поне едно от предвидените като възможни обезпечения, кредитополучателят се е съгласил да заплати в полза на кредитодателя неустойка в размер 1341,72 лв., разсрочена на 12 месечни вноски, включена в погасителния план като част от дължимите месечни вноски. Уговореният размер ГЛП по договора е фиксиран на 40,05 %, а ГПР е фиксиран на 47,89 %.

Предвид задължението на съда да следи служебно за нищожност на клаузи, създаващи неравноправност в случаите, когато страна по правоотношението е потребител, както и с оглед наведеното от страна на ответника възражение в този смисъл, то настоящият съдебен състав намира, че следва да обсъди валидността на клаузите относно уговорения ГПР и дължимата неустойка, за което с доклада по делото страните са били уведомени.

Съобразно легалната дефиниция на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, дадена от законодателя в разпоредбата на § 1, т. 1 ДР на ЗПК, всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит (по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита), представляват общ разход по кредита. В този смисъл уговорената неустойка за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави обезпечение представлява разход по договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит – по аргумент от чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК.

3

Клаузата на чл. 6 от договора, която препраща към чл. 33, ал. 1 от ОУ, възлага в тежест на кредитополучателя в срок до три дни от усвояването на заемната сума да представи на заемодателя едно от следните обезпечения: едно или две физически лица – поръчители, които да отговарят кумулативно на посочените в ОУ условия за платежоспособност, или банкова гаранция в размер на два пъти дължимата обща сума за плащане по кредита (в това число главница и лихва) със срок на действие – 6 месеца след крайния срок за плащане на задълженията по договора. Видно от чл. 6, ал. 2 от договора, с подписването на договора кредитополучателят е декларирал, че му е известно и се счита за уведомен, че ако не предостави уговореното обезпечение в предвидения срок или ако същото не отговаря на посочените условия, същият дължи на кредитора неустойка в размер на 1341,72 лв. В тези случаи, съгласно същия член, дължимата неустойка следва да бъде заплатена разсрочено съобразно погасителния план, включен в договора.

Анализирайки съдържанието на договора относно условията, на които следва да отговаря обезпечението, макар и преценката относно неговия вид да е предоставена привидно на кредитополучателя, но по същество да представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране, съдът намира, че сключването на процесния договор и получаването от ответника на сумата по кредита е било обвързано с очакване от страна на кредитора, че тези многобройни изисквания няма да бъдат спазени предвид обективната невъзможност за тяхното изпълнение в краткия тридневен срок.

Индиция за изложеното представлява и изготвеният погасителен план изначално включващ в погасителната вноска по кредита и неустойката за неизпълнение на задължението за осигуряване на поръчител/банкова гаранция. В този смисъл съдът намира, че уговорената неустойка по чл. 6, ал.

2 от договора има характера на „скрита възнаградителна лихва“, доколкото още към момента на предоставянето на кредита, кредиторът е със съзнанието, че освен уговорената възнаградителна лихва, той ще получи и допълнително плащане под формата на предвидената неустойка. Тази неустойка по своя характер е санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, но същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението, тъй като надхвърля предоставената сума по кредита с повече от 33 %. Предвидена е да се кумулира към погасителните вноски и мораторната лихва към тях, не се намира в никакво съотношение с изпълнение или неизпълнение на задължението на заемателя да върне заетата сума, като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Същата не е включена в предвидения в договора годишен процент на разходите, съгласно чл. 5 от договора.

Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума.

Общото задължение на ответника е еквивалентно на вписаните в погасителния план сборни плащания, в които изрично е посочено и задължението за неустойка в общ размер 1341,72 лв., а общото задължение на 4 ответника – в размер 2616 лв., което надхвърля с повече от 160 % взетата сума в размер 1000 лв. Месечният размер на вноската е начислен като сбор от части от главница, договорна лихва и неустойка и е в общ размер 218 лв.

Плащането на посочената неустойка обаче не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР – 47,89 %, въпреки че е включен в общия дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на уговорената неустойка за непредоставено обезпечение като несъмнен разход, действителният ГПР би бил значително завишен. Клаузите в договор, предвиждащи размер на ГПР, надвишаващ определените в чл. 19, ал. 4 ЗПК размери, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК, поради което и с оглед гореизложеното настоящият съдебен състав намира, че нищожна е и процесната уговорка за заплащане на неустойка за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави обезпечение.