Решение № 3985 от 19.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3985 гр. София, 18.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Красимир Мазгалов

Членове:

Силвана Гълъбова

Гюлсевер Сали при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело № 20221100513122 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.

С решение от 28.09.2022 г., постановено по гр. дело №60401/2020 г. по описа на Софийския районен съд, 171 състав е отхвърлен предявеният от „Ц.К. Б.“ АД по реда на чл. 422 ГПК положителен установителен иск за признаване за установено по отношение на Б. И. Ш., че на основание чл. 430 ТЗ, вр. чл. 60, ал. 2 ЗКИ, вр. чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД дължи сумата от 2 608,66 лв., представляваща просрочена главница по договор за потребителски кредит от 20.11.2013 г., ведно със законната лихва от 14.02.2020 г. до изплащане на вземането; сумата от 324,93 лв., представляваща договорна лихва за периода от 17.12.2014 г. до 17.11.2017 г.; наказателна лихва за периода от 21.11.2014 г. до 17.11.2017 г. и 1 077,57 лв. обезщетение за забава за периода от 17.11.2017 г. до 13.02.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК от 22.02.2020 г. по ч. гр. дело №8184/2020 г. по описа на СРС, 171 състав.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищеца „Ц.К. Б.“ АД, с която се подържа, че първоинстанционният съд неправилно е отхвърлил предявените искове. Заявява, че първоинстанционният съд в нарушение на процесуалния закон не е взел предвид приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, според което кредитът е бил усвоен изцяло от ответницата.

Предвид изложеното се иска отмяна на първоинстанционното решение като неправилно и постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат уважени.

1

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, с който се оспорва същата като неоснователна и необоснована. Поддържа се, че по делото не е било доказано реалното получаване на парите от ответницата, поради което правилно исковете са били отхвърлени. Излага се становище, че правилно първоинстанционният съд е приел, че договорът е недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПКИ. В условията на евентуалност се поддържа, че вземането е погасено по давност. Предвид изложеното се иска отхвърляне на подадената жалба като неоснователна и потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.

Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

Районният съд е бил сезиран с положителен установителен иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК от ищеца „Ц.К. Б.“ АД за признаване за установено по отношение на ответницата Б. И. Ш., че на основание чл. 430 ТЗ, вр. чл. 60, ал. 2 ЗКИ, вр. чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД дължи сумата от 2 608,66 лв., представляваща просрочена главница по договор за потребителски кредит от 20.11.2013 г., ведно със законната лихва от 14.02.2020 г. до изплащане на вземането ; сумата от 324,93 лв., представляваща договорна лихва за периода от 17.12.2014 г. до 17.11.2017 г.; наказателна лихва за периода от 21.11.2014 г. до 17.11.2017 г. и 1 077,57 лв. обезщетение за забава за периода от 17.11.2017 г. до 13.02.2020 г. В исковата молба се посочва, че за процесните е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК от 22.02.2020 г. по ч. гр. дело №8184/2020 г. по описа на СРС, 171 състав. В срока по чл. 414 ГПК е било подадено възражение от страна на длъжника, с оглед на което обосновава правния си интерес от предявяване на иска. Твърди се, че между ищеца и ответницата е бил сключен договор за потребителски кредит №80600КР-АБ2855 от 20.11.2013 г., по силата на който кредиторът се е задължил да предостави сумата от 3 300 лв., а кредитополучателят да я върне в сроковете и при условията на договора, съгласно погасителен план, представляващ неразделна част от договора. Твърди се, че сумата е била преведена по разплащателна сметка на кредитополучателя с IBAN ************ на датата на сключване на договора. Крайният срок за връщане на кредита е бил 17.11.2017 г. Между страните е бил договорен годишен лихвен процент в размер на БЛП плюс надбавка в размер на 1,90, като към момента на сключване на договора БЛП е бил в размер на 6%, съответно ГЛП към датата на сключване на договора е възлизал на 7,90 %. С извлечение от 14.02.2020 г. е било установено, че кредитополучателят не е погасил 37 месечни вноски и към датата на подаване на заявлението по чл. 417 г. дългът е възлизал на сумата от 4 663,73 лв., от които 2 608,66 лв. главница; 324, 93 лв., договорна лихва за периода от 17.12.2014 г. до 17.11.2017 г.; 652,57 лв. - наказателна лихва за периода от 21.11.2014 г. до 17.11.2017 г. и 1 077,57 лв. обезщетение за забава за периода от 17.11.2017 г. до 13.02.2020 г. Предвид изложеното ищецът моли да бъде признато за установено по отношение на ответницата, 2 че дължи сумите по издадената заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответницата Б. Ш., с който оспорва предявените искове като неоснователни и недоказани. Ответницата не оспорва, че между страните е сключен договор за потребителски кредит, но оспорва обстоятелството, че ищецът е предоставил отпуснатата по кредита сума и същата да е усвоена от ответницата. Прави възражение за изтекла погасителна давност. Оспорва клаузите на процесния договор като неравноправни по смисъла на чл. 143 - чл. 146 ЗЗП. Предвид изложеното се иска отхвърляне на исковете като неоснователни и недоказани.

Претендират се разноски.

По делото е представен договор за потребителски кредит №80600КРАБ-2855 от 20.11.2013 г., по силата на който кредиторът „ЦКБ“ АД се е задължил да предостави сумата от 3 300 лв., а кредитополучателят Б. Ш. да я върне в сроковете и при условията на договора, съгласно погасителен план, представляващ неразделна част от договора. Между страните е бил договорен годишен лихвен процент в размер на БЛП плюс надбавка в размер на 1,90, като към момента на сключване на договора БЛП е бил в размер на 6%, съответно ГЛП към този момент е възлизал на 7,90 %. Предвидено е ГПР в размер на 8,45 %. Представено е извлечение от 14.02.2020 г., съгласно който към 13.02.2020 г., включително, кредитополучателят не е погасил 37 месечни вноски и към датата на подаване на заявлението по чл. 417 г. дългът е възлизал на сумата от 4 663,73 лв., от които 2 608,66 лв., главница; 324, 93 лв., договорна лихва за периода от 17.12.2014 г. до 17.11.2017 г.; 652,57 лв. наказателна лихва за периода от 21.11.2014 г. до 17.11.2017 г. и 1 077,57 лв. обезщетение за забава за периода от 17.11.2017 г. до 13.02.2020 г. Ищецът е представил и извлечение от разплащателна сметка с IBAN ************ – сметката, посочена в договора за периода от 02.01.2013 г. до 14.02.2020 г.

По делото е назначена съдебно-счетоводна експертиза, от заключението по която се установява, че банковата сметка на ответницата с IBAN ************ е била заверена със сумата от 3 300 лв. на 20.11.2013 г., с което кредитът по договора е бил усвоен изцяло еднократно и в пълен размер.

Според заключението на вещото лице към датата на подаване на заявлението размерът на главницата е 2 608,66 лв., размерът на договорната лихва е изчислен на 324,93 лв., наказателна лихва по чл. 10 от договора в размер на 652,57 лв. и обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 17.11.2017 г. до датата на заявлението – 14.02.2020 г. в размер на 593,47 лв.

Със заключението е установено, че последната погасена вноска по кредита е с падеж 17.10.2014 г. , а частично е погасена вноска с падеж 17.11.2014 г.

С оглед на така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Съгласно разпоредбата 3 на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението а по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС. В конкретния случай постановеното по делото решение е валидно и допустимо, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението по релевираните в жалбата доводи.

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни искове, предявени по реда на чл. 422 ГПК за признаване за установено по отношение на ответницата Б. Ш., че на основание чл. 430 ТЗ, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 79 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД дължи сумата от 2 608,66 лв., представляваща просрочена главница по договор за потребителски кредит от 20.11.2013 г., ведно със законната лихва от 14.02.2020 г. до изплащане на вземането ; сумата от 324,93 лв., представляваща договорна лихва за периода от 17.12.2014 г. до 17.11.2017 г.; наказателна лихва за периода от 21.11.2014 г. до 17.11.2017 г. и 1 077,57 лв. обезщетение за забава за периода от 17.11.2017 г. до 13.02.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК от 22.02.2020 г. по ч. гр. дело №8184/2020 г. по описа на СРС, 171 състав.

От ангажираните по делото доказателства се установява, че между ищеца и ответницата е бил сключен договор за потребителски кредит, по силата на който ищцовото дружество в качеството си на кредитор се е задължило да отпусне на ответницата паричен заем в размер на 3 300 лв., а последната се е задължила да го върне при спазване на условията на договора.

Ответницата с депозирания по делото писмен отговор на исковата молба своевременно е релевирала възражение за недействителност на сключения с ищеца договор за потребителски кредит, а съгласно тълкуването, дадено с ТР №1/2022 г., постановено по т. дело № 1/2020 г. на ОСГК на ВКС, съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, когато нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Що се отнася до правата на потребителите за съда е налице и императивна процесуалноправна норма, задължаваща го да извърши служебна преценка за неравноправност на клаузите в потребителските договори – чл. 7, ал. 3 ГПК. Предвид обстоятелството, че на ответницата е предоставен банков кредит, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, същата има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП. Същевременно банката е търговец по смисъла на § 13, т. 2 ДР на ЗЗП. С оглед на това към спорното правоотношение намират приложение както нормите на действащото българско законодателство, кодифицирано в Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ и специалния Закон за потребителските кредити /ЗПК/ с действащи редакции към датата на сключване на потребителския кредит – 4

20.11.2013 г., така и правото на Европейския съюз - Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

С оглед датата на сключване на процесния договор – 20.11.2013 г. приложение към настоящите спорни правоотношения намира редакцията на специалния ЗПК от изм., бр. 30 от 26.03.2013 г., в сила от 26.03.2013 г.

Съгласно чл. 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. В нормата на чл.22 ЗПК е предвидено, че когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Съгласно чл.10, ал.1 ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. В настоящия случай съдът намира, че процесният договор отговаря на тези изисквания, поради което същият е валиден.