Решение № 903 от 01.12.2020, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 903 гр. Пловдив , 30.11.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ в публично заседание на дванадесети ноември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:

Секретар:

Председател: Виолета К. Шипоклиева

Членове:

Фаня Т. Рабчева Калчишкова

Костадин Б. Иванов

Пенка В. Георгиева като разгледа докладваното от Виолета К. Шипоклиева Въззивно гражданско дело № 20205300501924 по описа за 2020 година

Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.

Жалбоподателят Главна Дирекция „Жандармерия специални операции и борба с тероризма“, гр. София, при МВР, със седалище: гр. София, ул.

„Патриарх Герман“ № 202, чрез пълномощник ст.юрисконсулт М. Х. поддържа въззивната жалба срещу Решение № 2026/19.06.2020г. на РСПловдив, І гр. състав постановено по гр.дело № 560/2020г., като счита същото за неправилно. Моли да бъде отменено обжалваното решение като вместо него бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлен предявеният иск като неоснователен; претендира разноски.

С писмен отговор в срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна И.

П. И. чрез адв. С. П.,АК-Пловдив, оспорва въззивната жалба като неоснователна; претендира разноски по въззивното дело.

Постъпила е и частна жалба от страна на И. П. И. , чрез адв. С. П., против Определение № 7214 от 13.07.2020г. постановено по гр.дело № 560/2020г. на РС-Пловдив, І гр. състав, с което е оставена без уважение молбата на И. П. И. с искане за изменение нарешението вчастта за разноските чрез присъждане на 1 сумата от още 250 лв, представляващи разноски за адв. възнаграждение.

С писмен отговор от страна на ответната страна, частната жалба се счита за неоснователна.

Въззивният състав на ПдОС след като констатира, че въззивните жалби са подадени, съответно, от надлежни страни по делото,в законните срокове по чл. 259 ал. 1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на районния съд, разгледа ги по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба срещу първоинстанционното решение се явява неоснователна, поради следното:

Въззивният съд след като взе предвид оплакванията във въззивната жалба съгласно чл.

269 изр. второ от ГПК, становището на въззиваемата страна, както и след преценка съгласно чл. 235 ал. 2 от ГПК на приложените по делото и относими към предмета на спора доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Районният съд е бил сезиран с обективно съединени искове с правно основание чл. 178, ал.

1, т. 3 вр. чл.187 ал. 5 т. 2 от ЗМВР, както и чл. 86 ал. 1 от ЗЗД за присъждане в полза на ищеца на сумата от 2037.07 лв., представляваща възнаграждение за положен извънреден труд в размер на 225 часа за периода 15.01.2017 г. – 31.12.2019 г., както и сумата от 265.61, лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на възнаграждението за извънреден труд за периода първо число на месеца, следващ последващия полагането на труда месец, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на дължимата сума.

Не е спорно по делото, че ищецът е работил през процесния период, като е полагал труд на длъжността **** в група ОДЧ при Зонално жандармерийско управление – гр. Пловдив, като поради естеството на работата ищецът е полагал нощни дежурства, по утвърдени графици.

Не се спори между страните относно обстоятелствата, че ищецът е служител в МВР, че е полагал труд на смени, като отчитането на положения труд е сумирано, на тримесечен период.

Съгласно прието заключение по ССчЕ на в.л. З. М., компетентно и обективно изготвено, както и неоспорено от страните по надлежен начин по делото, въззиваемият за исковия период е положил общо 1575 часа нощен труд, което е заплатено по 0.25 лв на час., ежемесечно. При превръщане на нощния труд в дневен с коефициент 1.143, превърнатите часове са 225 часа, за които ищецът би получил 2037.07 лева, брутна сума, както и мораторна лихва 265.61 лева. Превърнатите часове не са начислявани и не са заплащани през исковия период.

Въззивният съд намираа, че районният съд е изложил подробни и добре обосновани аргументи в подкрепа на извода си, че положените от въззиваемата страна часове нощен труд следва да се преизчислят с коефициент 1,143 спрямо нормалната продължителност на работното време през деня, по аргумент от разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ, доколкото същата намира субсидиарно приложение, предвид липсата на изрична регламентация в този смисъл както в ЗМВР, така и в приетите въз основа на него подзаконови нормативни актове.

Приел е, че получените след преизчисляването отработени часове следва да се приемат за извънреден труд. В този смисъл и въз основа на заключението по ССчЕ е приел, че ищецът е положил общо 225 часа извънреден труд, който не му е заплатен с увеличение от 50 на сто съгласно чл. 187, ал. 6 вр. ал. 5, т. 2 от ЗМВР,/ред. ДВ, бр. 81 от 2016г./, при които аргументи 2 е уважил изцяло предявения иск.

Въззивният състав на ПдОС като съобрази доводите на страните и обсъди материалите по делото намира, че даденото разрешение от първоинстанционния съд по предявените искове за заплащане на допълнително възнаграждение за извънреден труд е правилно и следва да бъде споделени, като излага следните съображения:

Въззиваемата страна е държавен служител от системата на МВР съгласно чл. 142, ал.

1, т. 1 от ЗМВР, чийто статут се урежда от същия закон – чл. 142, ал. 2 от ЗМВР. На основание чл. 176 от ЗМВР брутното месечно възнаграждение на държавните служители на МВР се състои от основно месечно възнаграждение и допълнителни възнаграждения, вкл. и за извънреден труд по арг. на чл. 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР. Съгласно разпоредбата на чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР за служителите, работещи на смени, /какъвто е и въззиваемият/, работата извън редовното работно време за отработени до 70 часа на тримесечен период се компенсира със заплащане на възнаграждение за извънреден труд, който съгласно ал. 6 се заплаща с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение. Поради което ЗМВР предвижда възможност за заплащане на възнаграждение за положен извънреден труд.

В т.н. въззивният съд намира за неоснователно възражението на жалбоподателя, че неправилно са приложени нормите на КТ за преизчисляване на положените часове нощен труд с коефициент 1.143, доколкото в ЗМВР няма пряко препращане към КТ в този смисъл, както и че неправилно не е съобразена действащата тогава Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. за организация и разпределение на работното време и компенсиране на работното време при дежурства за държавните служители. По силата на чл. 187, ал. 9 от ЗМВР редът за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители се определят с наредба на министъра на вътрешните работи. През процесния период е действала Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г., в която е липсвало изрично правило за преизчисляване при сумирано отчитане на работното време на положените часове нощен труд с коефициент 1,143, така както това изрично е уредено с разпоредбата на чл. 31, ал. 2 на отменената Наредба № 8121з-407 / 11.08.2014 г. Липсата на подобно правило в приложимата наредба обаче не означава, че преизчисляване не следва да се извършва, поради следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 188, ал. 2 от ЗМВР държавните служители, които полагат труд за времето между 22,00 ч. и 6,00 ч., се ползват със специалната закрила по Кодекса на труда, включително и приетите за неговото приложение подзаконови нормативни актове, в това число и НСОРЗ. Обратното на това тълкуване би довело до поставяне на държавните служители в системата на МВР в неравностойно положение спрямо останалите държавни служители, както и спрямо останалите работници и служители по трудово правоотношение, които получават допълнително възнаграждение за извънреден труд. В тази насока е налице също съдебна практика на ВКС относно субсидиарното приложение на друг закон при липса на изрично уредено заплащане в ЗМВР, /Решение № 311/ 08.11.2019г. по гр.д.№ 1144/ 2018г./, което се явява в съответствие с основен правен принцип за равенство и недопускане на дискриминация, закрепена в чл. 6 от Конституцията и чл. 14 ЕКЗПЧОС.

В т.н. следва да се посочи, че до нарушение на този правен принцип би се стигнало и ако се възприеме за основателен доводът на жалбоподателя, че през процесния период е била приложима наредба, в която е липсвала изрична норма, предвиждаща преизчисляването на нощните часове положен труд в дневни с определен коефициент, и която изключва приложението на субсидиарните правила на КТ и НСОРЗ и предвидената в тях специална закрила.

Въззивният съд не споделя и твърденията на жалбоподателя, че при стриктното тълкуване на правилата на Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. няма да се стигне до неравно третиране на разглежданата категория служители на МВР, доколкото те се ползват със специалната закрила по чл. 140, ал. 3 и 4 от КТ, която ползват и останалите работници и служители, както и че за тях са предвидени множество компенсаторни механизми.

Посочените в жалбата привилегии за служителите на МВР са оправдани и се предвиждат с оглед на спецификите на тяхната дейност и рисковете, които тя крие, докато 3 преизчисляването на часовете нощен труд по КТ и НСОРЗ следва от това, че трудът, полаган през нощта, е рисков фактор за здравето на работещите и води до физиологични и здравословни проблеми. Поради което и необоснован се явява изводът на жалбоподателя в горепосочения смисъл.

Предвид гореизложеното следва, както е прието и от районния съд, че при сумирано изчисляване на работното време за работещите на смени държавни служители на МВР следва да се приложи правилото на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ за превръщане на нощните часове в дневни с коефициент 1,143, равен на отношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за съответното работно място.

Видно от заключението по приетата ССчЕ на в.л. М. отработените от въззиваемата страна са1575 часа нощен труд за процесния период, като размерът на допълнителните часове е равен на 225 часа. Същите представляват извънреден труд, доколкото е положен със знанието и без противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител от работника или служителя извън установеното за него работно време,/арг. чл. 143, ал. 1 от КТ/. По делото няма данни за заплащане на допълнително възнаграждение за положения от въззиваемата страна извънреден труд, съобразно нормата на чл. чл. 187, ал. 6 вр. ал. 5, т. 2 от ЗМВР. Предвид което исковата претенция за заплащане на извънреден труд за процесния период, получен след преобразуване на положените часове нощен труд в дневен, се явява доказана по основание и размер и правилно е била уважена от районния съд. Като при уважаването на обуславящия иск за главницата – за дължимото възнаграждение за положен извънреден труд, правилно е уважил и обусловеният иск за заплащане на обезщетението за забава, доколкото същият е доказан по основание и размер.

Предвид изложените съображения въззивният съд намира въззивната жалба за неоснователна, а обжалваното решение на първоинстанционния съд като правилно, поради което следва да бъде потвърдено от въззивния съд, ведно със законните последици.

Предвид изхода на спора в полза на въззиваемата страна следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер, платим от страна на жалбоподателя,/арг.чл.78ал.3отГПК/, който размер съдът намира да е от 300 лева, в рамките на минималния такъв съгласно Наредба за минималните адв. възнаграждения, предвид разпоредбата на чл. 78 ал. 5 от ГПК, и с оглед направено във въззивната жалба възражение при условията на евентуалност относно размера на адв. възнаграждение на въззиваемата страна. В случая, определеното в договора за правна защита възнаграждение заплатено от въззиваемия в полза на пълномощника адв. П. в размер на 675 лева, се явява прекомерно с оглед фактическата и правна сложност на делото, като по въззивното производство и не са сочени нови обстоятелства, относно които да са събирани доказателства касаещи предмета на спора.