Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 13 от 15.01.2026, Районен съд - Карлово

Съд
Районен съд - Карлово
Дело
Гражданско дело 1986/2024
Вид
Решение № 13
Подписан
15.01.2026
В сила
07.08.2026
Състав
Владимир Стоянов Иванов

Цитирани разпоредби

  • чл. 124 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.124 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.290 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 31 · Закон за собствеността
  • чл. 69 · Закон за собствеността
  • чл.79 ал.1 · Закон за собствеността
  • чл.79, ал.1 и ал.2 · Закон за собствеността
  • чл.99 · Закон за собствеността
  • чл.323, ал.1 · Наказателен кодекс

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 13 гр. Карлово, 15.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Владимир Ст. Иванов при участието на секретаря Йоана М. Апостолова като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело № 20245320101986 по описа за 2024 година

Производството е образувано по установителен иск за собственост с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК, предявен от Н. Д. С., ЕГН: ********** от гр. С., обл. П., ул. ***, чрез пълномощника си адв. Т. С., против Х. Д. Т., ЕГН: ********** от гр.С., обл. П., ***.

В исковата молба се твърди, че Н. Д. С. и Х. Д. Т. били наследници на Д.

Н.в С., бивш жител на гр. С., П.ска област, починал на *** г. и на А.Ж.М., бивш жител на гр. С., починала на *** г.

С Решение от 16.09.1992 по АХД №2532/1992 г. по описа на Окръжен съд П. на Д. Н.в С. и А.Ж.М. било възстановено правото на собственост върху недвижим имот в гр. С., имот с пл. № 360 в кв. 34, парцел XXI, който понастоящем по КККР, одобрени със заповед № РД-18-8/ 11.03.2011 г. на изп. директор на АГКК представлява поземлен имот с идентификатор ***. След възстановяване на собствеността, през 1995 г. Д. С. и А.Ж.М. отстъпили имота и го предали във владение на сина си Н. Д. С., за построяване от последния на жилищна сграда, за собствени нужди.

На дъщеря си Х. Д. Т. Д. С. учредил право да надстрои в друг свой имот в гр. С. съществуваща жилищна сграда и да придобие за себе си правото на 1 собственост върху надстроеното, което тя реализирала.

По този начин приживе Д. С. и А.М. фактически отстъпили собствеността и владението върху поземлен имот *** на сина си Н.

Д. С.. Това станало със знанието и без противопоставяне на Х. Д. Т..

След установяване на фактическа власт върху имота, Н. Д. С. в периода от 1995 година до 2000 година построил със собствени средства една жилищна сграда – еднофамилна, на два етажа, със застроена площ от 100 кв. м. – сграда с идентификатор *** и постройка на допълващо застрояване на един етаж, със застроена площ от 47 кв. м. – сграда с идентификатор ***.

Твърди се, че до смъртта на А.Ж.М. през м. март 2024 г. Н. Д. С. владеел самостоятелно целия имот, ведно с постройките в него, като свои, без Х. Д. Т. да му пречела на владението и без да предявявала пред него каквито и да е претенции спрямо имота. Едва след м. март 2024 г. същата поискала да получи достъп до имота, но й бил отказано, тъй като на всички било известно, че този имот принадлежи на Н. С.. В следствие на това същата подала жалба в полицията, със съдействие на която получила достъп до имота.

Поради извършените от Х. Т. фактически действия спрямо имота, собственост на ищеца Н. С., за последния възниквал правен интерес да предяви настоящия иск, с който да бъде признато за установено по отношение на ответницата правото му на собственост върху имота.

Ищецът моли, съдът да признае за установено по отношение на ответницата, че е собственик по давностно владение, продължило в периода от 1995 г. до 2024 г., на следния недвижим имот: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор *** по КККР на гр. С., община С., област П., одобрени със заповед № РД-18-8/11.03.2011 г. на изп. директор на АГКК, без изменение в КККР, адрес на поземления имот: гр. С., ***, площ: 274 кв. м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м.), предишен идентификатор: няма, номер по предходен план: 360, квартал 34, парцел XXVI, съседи:

***, ***, ***, ***, ведно със сгради, които попадат върху имота: СГРАДА с идентификатор ***, застроена площ: 100 кв. м., брой етажи: 2, предназначение: жилищна сграда-еднофамилна, СГРАДА с идентификатор ***, 2 застроена площ: 47 кв. м., брой етажи: 1, предназначение: постройка на допълващо застрояване. Претендират се и разноските по делото.

Ответницата, чрез пълномощника си адв. Е. П., оспорва иска.

Признава следните факти и обстоятелства, изложени в исковата молба: че ищецът и ответницата са наследници по закон на родителите си Д. Н.в С., починал на *** г. и А.Ж.М., починала на *** г.; че с Решение от 16.09.1992 г. по адм. дело № 2532/1992 г. на Пловдивски окръжен съд е била възстановена собствеността върху процесното дворно място, което по сега действащите КККР на гр. С. съставлява ПИ с идентификатор ***; че с Нотариален акт № 159 от 02.05.1990 г., том I, дело № 288/1990 г. на Карловски районен съд родителите на ответницата учредили на нея и на съпруга й /понастоящем покойник/ правото да надстроят втори жилищен етаж над принадлежащата им жилищна сграда, състояща се от първи жилищен етаж с призем, находяща се в гр.С., ***; че след смъртта на майка й ответницата подала жалба в полицията, със съдействието на която получила достъп до процесния имот.

Оспорва следните твърдения на ищеца: че след възстановяване на собствеността върху процесното дворно място, през 1995 г. родителите им го отстъпили и предали във владение на ищеца за построяване от последния на „жилищна сграда за собствени нужди“, както и че по този начин Д. С. и А.М.

„фактически“ били отстъпили собствеността и владението върху дворното място; оспорва, че това било станало с знанието и без противопоставяне от нейна страна.

С исковата молба се правел опит да бъде внушено, че има връзка между учреденото на ответницата право на надстрояване и твърдяното от ищеца „отстъпване“ на собствеността и владението върху процесното дворно място, като един вид разпределение на наличните имоти между двете деца.

Оспорва твърдението на ищеца, че след като бил установил „фактическа власт върху имота“ той построил със собствени средства еднофамилна двуетажна жилищна сграда със застроена площ 100 кв. м., която по сега действащите КККР на гр. С. е с идентификатор *** и постройка на допълващо застрояване на един етаж със застроена площ от 47 кв. м., която по сега действащите КККР на гр. С. е с идентификатор ***.

Оспорва твърдението на ищеца, че до смъртта на майка им А.Ж.М. през 3 март 2024 г., ищецът владял самостоятелно целия имот ведно с постройките в него, като свои, както и че „на всички било известно, че този имот принадлежи на ищеца“.

Оспорва твърдението на ищеца че след м. март 2024 г. ответницата поискала да получи достъп до имота, и след като й било отказано, подала жалба в полицията .

Излага следните възражения срещу иска:

През втората половина на осемдесетте години на миналия век родителите им повдигнали въпроса за надстрояване на къщата им, находяща се в гр. С., ***. Те предложили двамата с брат й да решат, кой от тях да я надстрои. Ответницата от своя страна предоставила на брат си той първи да прецени дали да се възползва от предоставената възможност. Уговорили се, че тя ще приеме предложението на родителите им, само ако ищецът се откаже.

Някъде около началото на 1989 г. Н. С. взел решение, че не желае да надстроява къщата на родителите им. Едва след това ответницата и съпругът й Н.Г.Т. взели решение да настроят къщата. Доказателство за това, че решението кой да настроява къщата на родителите бил взето не от тях, а на първо място от ищеца по настоящото дело и впоследствие от ответницата и нейния съпруг било едно негово писмо до майка им с дата 21.05.1989 г. В това писмо съпругът на ответницата писал за това, че с Н. С. са обсъждали въпроса с надстрояването.

Следвало да се припомни, че към края на 1988 г. и началото на 1989 г. никой дори не смеел да помисли за реституция на отчуждените до момента имоти.

Едва след като брат й се отказал да надстроява и съответно – ответницата и съпругът й взели решение да приемат правото на надстрояване, родителите им учредили по надлежния ред това право на надстрояване. Това станало с Договор от 02.05.1990 г., обективиран в нотариален акт № 159 от 02.05.1990 г., том I, дело № 288/1990 г. на Карловски районен съд. Този етаж бил построен изцяло със средства на ответницата и на съпруга й.

Ответницата твърди, че родителите й и най-вече баща й, винаги били изключително стриктни, когато ставало въпрос за документи. Те не били от хората, които просто така, на казана дума, биха дали собственост и владение на когото и да било, включително и на сина си. Гореописаният нотариален акт 4 бил доказателство за това.

Родителите им винаги гледали на процесния имот, като на техен, още повече, че дворното място било закупено от тях двамата през 1962 г. Поради тази причина всички строителни книжа и документи били издадени на името на баща им – Д. С.. Родителите им били пчелари и разполагали със средства.

Строителството на двуетажната масивна жилищна сграда и магазина в процесното дворно място били извършени изцяло с техни средства. Нямало спор, че ищецът помагал при строителството, когато си бил в България, но по същия начин в строителството помагали и ответницата и съпругът й. Това си било традиция.

Ответницата твърди, че до смъртта си баща им обитавал както етажа от къщата на ***, така и процесния имот. А от завършването на магазина в процесния имот насетне, майка им заживяла преимуществено там. Когато около 2014 г. здравословното състояние на майка им рязко се влошило, тя се преместила и заживяла в жилищната сграда. От този момент ответницата започнала да пребивава в С. за все по-продължителни периоди от време, тъй като се налагало да полага грижи за майка си. От построяването на жилищната сграда и магазина в процесния имот до след смъртта на майка й, ответницата винаги имала ключове за имота и свободен достъп до същия така, както и брат й. И никога – нито той, нито някой от родителите им, не бил заявявал, че това е имот на ищеца. До смъртта си и двамата им родители си плащали данъка за този имот с ясното съзнание, че са негови собственици. Доказателство за това било, че майка им била титуляр на стационарен телефонен пост, свързан на адреса на процесния имот. По повод на този телефонен пост, след като здравето й се влошило, тя предоставила на ответницата пълномощно, по силата на което последната го закрила – подписът под представеното с този отговор споразумение за това била неин /на ответницата/.

Никога дори не било ставало въпрос в семейството им, че този имот се дава или, че трябва да остане за ищеца. До смъртта си и двамата им родители били с ясното съзнание, че те са собственици на този имот. С ищеца винаги били на ясно и така били говорили, че имотите на родителите им ще се делят поравно.

Никога, включително и след смъртта на майка им, между ответницата и брат й не било имало спор за собствеността върху процесния имот и никога 5 той по никакъв начин не бил демонстрирал пред нея, че владее целия процесен имот за себе си.

Доказателство за всичко това било представеното от името на самия ищец с исковата молба удостоверение за данъчната оценка на процесния имот, в което като собственици на същия били вписани ответницата и ищеца.

На 27.05.2024 г. ответницата установила, че е подменена ключалката на входната врата на имота. Тогава се обадила на брат си по телефона и той й обяснил, че ключът е бил сменен от дъщеря му. При този разговор той не предявил никакви претенции за собственост върху имота. Едва на един покъсен етап такива претенции предявила неговата дъщеря, А. С.а, която завела и настоящото дело, упълномощена от баща си. Едва след като тя предявила уж от името на баща си претенции за собственост върху имота, ответницата подала жалба в РП П.. В хода на образуваното досъдебно производство, чрез органите на полицията, А. С.а предоставила на ответницата ключове за достъп до имота, след което завела настоящото дело.

В заключение ответницата подчертава, че никога родителите им не били предавали собствеността и владението върху процесния имот на ищеца по настоящото дело; че не ищецът, а родителите им си построили жилищната сграда и магазина, разположени в процесното дворно място; че през изминалите години от 1992 г. и до лятото на 2024 г. ищецът не е владял целия процесен имот, като негов собствен, а имотът е бил владян първоначално от техните родители, а след смъртта на баща им – от майка им и от нея и брат й, като техен общ имот. Ищецът по настоящото дело не бил придобил имота по силата на изтекла в негова полза придобивна давност.