Определение № 5652 от 04.12.2025, Върховен касационен съд
- Съд
- Върховен касационен съд
- Дело
- Касационно гражданско дело 3295/2024
- Вид
- Определение № 5652
- Подписан
- 04.12.2025
- В сила
- 04.12.2025
- Състав
- Снежанка Николова, Соня Найденова, Гергана Никова
Цитирани разпоредби
- чл.269, изр. второ · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1, т.1 и ал.2 предложение последно · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1, т.1 и ал.2 предложение последно · Граждански процесуален кодекс
- чл. 281, т.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 284, ал. 3, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 288 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 5652 гр. София, 04.12.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Снежанка Николова
Членове:
Гергана Никова
Соня Найденова като разгледа докладваното от Соня Найденова Касационно гражданско дело № 20248002103295 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по допустима касационна жалба от Ц. Ц. М., подадена чрез пълномощник адв.К. К., срещу въззивното решение № 669 от 18.06.2024 г. по в. гр. д. № 575/2024 г. на ОС – Варна.
В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е необосновано и неправилно поради противоречие с материалния закон – основание за касационно обжалване в приложното поле на чл. 281, т.3 ГПК. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 и ал.2 предложение последно ГПК.
Ответната страна в производството А. Р. Х. оспорва жалбата с писмен отговор чрез адв.С. С..
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното решение № 209 от 17.01.2024 г. по гр. д. № 548/2022 г. по описа на РС – Варна, с което е бил уважен иска по чл.
109 ЗС на Ц. Ц. М. за осъждане на А. Р. Х. да преустанови действията, с които пречи на Ц.
Ц. М. да ползва разпределените й за реално ползване 13/312 ид.ч. от самостоятелен обект – подземен гараж с идентификатор *****, находящ се в сграда с идентификатор ****, с административен адрес [населено място],[жк], I м.р., [жилищен адрес] ет. -1 по КККР на [населено място], обособени като паркомясто № 11, изразяващи се в паркиране на МПС на същото паркомясто, вместо което така предявеният иск с основание чл.109 ЗС е отхвърлен.
Съдът е приел за безспорно, че Ц. М. е придобила собствеността върху 13/312 ид.ч. от самостоятелен обект – подземен гараж, с идентификатор № ***** разположен в сграда с 1 идентификатор № ****, с административен адрес [населено място],[жк], I м.р., [жилищен адрес] ет. -1, с предназначение на самостоятелния обект: гараж в сграда, с площ по схема 156 кв.м., обозначена на архитектурен проект като паркоместа от № 4 до № 15 включително, за паркиране на 12 бр. автомобили, по силата на договор за покупко-продажба от 15.12.2017 г., сключен с В. Х. Н., обективиран в нот. акт № 156, том V, рег. № 8178, дело № 779/2017 г. по описа на нотариус П. П., вписан в СВ с вх. рег. № 25357 от 18.12.2017 г. като акт № 30, том LXXXVIII, дело 18819/2017 г., последният представен като доказателство по делото. В нотариалния акт е отбелязано още, че купувачът ще ползва паркомясто № 11, с площ 13 кв.м., при граници: двор, маневрена площ и паркомясто № 12, ведно със съответните идеални части от прилежащата маневрена площ.
Не е спорно и че ответникът А. Х. е придобил собственост върху 13/312 ид.ч. от същия самостоятелен обект – подземен гараж, по силата на сключен на 19.06.2019 г. договор за покупко-продажба с А. Х. С. и С. Н. С., притежаващи собствеността в режим на СИО, обективиран в представения като доказателство по делото нот. акт № 143, том II, рег. № 3946, дело № 280/2019 г. по описа на нотариус П. П., вписан в СВ с вх. рег. № 15142 от 19.06.2019 г. като акт № 9, том XLII, дело 9003/2019 г. В последния е отбелязано, че купувачът ще ползва паркомясто № 12, с площ 13 кв.м., при граници: паркомясто № 11, двор и паркомясто № 13, ведно със съответните идеални части от прилежащата маневрена площ.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че ищцата притежава право на собственост върху идеални части от целия самостоятелен обект, представляващ подземен гараж в сградата, но не и собствеността върху конкретна реално обособена част от самостоятелния обект, представляваща паркомясто № 11, от което следва, че ищцата е съсобственик в обекта, като идеалните части са й прехвърлени заедно с разпределеното ползване, съгласно което на нея е отредено паркомясто № 11. Съдът е посочил, че с договор за разпределение на ползването, обективиран в нотариален акт № 12/23.12.2016 г. на нотариус П. П., за учредяване и разпределение на правото на строеж върху съсобствен недвижим имот, в полза на праводателя на ищцата е разпределено правото на ползване по отношение на паркомясто № 11, но това е разпределение на правото на ползване по чл. 32, ал. 1 ЗС, няма вещен характер, а е облигационно право, което задължава страните по договора за разпределение по чл. 32 от ЗС да го спазват, като защитата при неизпълнение на същото следва да е чрез иск за реално изпълнение на договорно задължение, с какъвто съдът не е сезиран. След като ищцата не притежава правото на собственост върху процесното паркомясто № 11, то за нея липсва защитимо с иска по чл.109 ЗС вещно право и само на това основание искът се явява неоснователен.
Независимо от това, въззивният съд е подложил на анализ и преценка събраните по делото доказателства за изясняване на спорните обстоятелства по делото. Назначените по делото три съдебно-технически експертизи, последната от които тройна, съдът е кредитирал като обективни и компетентно изготвени. От тях, преценени като стигащи до едни и същи заключения, въз основа и на оглед на процесния обект, е констатирано несъответствие между обозначеното по архитектурен проект и вписаното в нотариалните актове, спрямо фактическото положение на място. Установено е, че в обекта са изградени носещи колони, 2 които не са отразени в архитектурните проекти на сградата, и които на практика отнемат от отредената по последните площ за част от паркоместата в процесния подземен гараж, сред които и паркомясто № 11 и паркомясто № 12. Изградените колони водят до изместване на паркоместата, като паркомясто № 11 - най-крайно, се измества в маневрената площ, където на практика не може да се паркира автомобил. Изготвената тройна съдебно-техническа експертиза, с която вещите лица са изследвали цялата налична документация на сградата, в това число относимата към процесния обект, е определена да дава най-пълна информация досежно действителното фактическо положение и причините, довели до възникването му.
От същата е установено, че разрешението за строеж на сградата е издадено през 2008 г., в сила от 2009 г., като към този момент е изготвен и инвестиционния проект, включващ части „Архитектура“, „Конструкция“ и „Геодезия“. Между отделните части на този проект вещите лица са констатирали несъответствие така : в конструктивната част е предвидено изграждането на носещи колони в процесния подземен гараж, които обаче не са отразени по другите части, в това число и по част „Архитектура“. През 2015 г. е извършена промяна по време на строежа, която обхваща част „Архитектура“ и част „Геодезия“, и засяга в частност процесния подземен гараж. Изготвена е нова архитектура, в която са отразени и номерирани и паркоместата, но в нея също не са нанесени носещите колони, предвидени по конструктивната част от 2008 г., по която няма изменения. При строежа на сградата, обаче, колоните са били изградени, което е довело до несъответствие между архитектурния проект с фактическото положение на място в процесния обект гараж. Изграждането на въпросните колони е довело до отнемане на отредената по архитектурния проект и разпределената с нот. акт от 2016 г. площ за реално ползване на паркоместата от № 11 до № 15, вкл. и изместването им на изток, при което фактически паркомясто № 11 попада в неизползваема маневрена площ, ограничена от източния зид и изградените на място две колони. Освен изградените колони вещите лица сочат като допълнителни причини за намаляване на площта на паркоместата и изградения на място носещ зид и канализационна тръба. Именно това са и причините, довели до поставяне на табелите за ПМ № 11 и ПМ № 12 на различни места от обозначените по скицата по част „Архитектура“, които на практика са позиционирани в съответствие с фактическото положение.
Установено е още, че в изготвения през 2016 г. нотариален акт за учредяване и разпределение на правото на строеж също не е отчетена част „Конструктивна“, а са взети единствено данните от част „Архитектура“ от 2015 г. /представена по делото/, което е довело до фактическо несъответствие и между отразеното в нотариалния акт като площ и граници на процесните паркоместа, и действителното положение. Възпроизведени са и показанията на разпитаните по делото свидетели В. Н. и А. С. - праводатели на страните, които заявяват, че са прехвърлили идеалните части от самостоятелния обект, отредени за ползване като паркоместа № 11 и № 12, позиционирани в подземния гараж, съответно на изготвения архитектурен проект, но при прехвърлянето на последните също се отчитат данните, отразени в нотариалния акт за учредяване и разпределение на правото на строеж, а за тях съдът вече е изложил, че не съответстват на действителното положение, доколкото не отчитат част „Конструктивна“ на сградата.
3
При така установените обстоятелства въззивният съд е направил извод, че не ответникът създава пречки на ищцата да паркира автомобила си на паркомясто № 11, а до това положение се е стигнало поради обстоятелството, че при разпределяне на ползването на обекта посредством договора, обективиран в н. а. № 12, том VI, рег. № 7777, дело № 799 от 23.12.2016 г. за учредяване и разпределение на правото на строеж върху съсобствен недвижим имот, не е отчетена част „Конструктивна“ и по-специално предвидените в нея и изградени на място носещи колони, с което се е достигнало до различно фактическо положение от отразеното в представените по делото нотариални актове, вкл. и обективиращите прехвърлителните сделки. В обобщение е направено заключение, че макар ищцата да не може да ползва пълноценно отреденото за нея съгласно разпределението паркомясто № 11, причината за това не е поведението на ответника, а тази невъзможност се дължи на обстоятелства извън неговото поведение, а именно изградените на място носещи колона и зид, които фактически заемат предвиденото за паркомясто № 11 пространство.
Посочил е още въззивният съд, че несъобразяване на извършеното с договора от 2016 г. разпределение в съсобствения гараж с част „Конструктивна“ и с действителното фактическо положение в него, може да се разглежда като ново обстоятелство, правещо допустимо евентуално искане за ново разпределение така, че за всеки съсобственик да бъде определена конкретна част от подземния гараж, съответна на притежаваните от него идеални части. По изложените съображения за неоснователност на иска, въззивният съд е отказал да обсъжда другите наведени с въззивната жалба оплаквания дали процесното паркомясто е самостоятелен обект, значението на липса на решение на ОС на ЕС за разпределение ползването на съсобствения обект и момента на придобиване от ищцата на правото на собственост преди изграждане на процесния подземен гараж-последното и несъответно на установеното по делото изграждане на грубия строеж към 2017 г., също и поради това, че те са и преклудирани като заявени за първи път пред въззивната инстанция.
В приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът поставя въпроси, по които се твърди въззивното решение да противоречи на сочена практика на ВКС, а именно:
1/ Може ли съсобственик да предяви иск срещу друг съсобственик иск по чл. 109 ЗС, когато му се създават пречки да ползва съсобствената вещ в притежавания обем? Твърди се, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС обективирана в ППВС 1/1953 г., ППВС 7/1965 г., ППВС 1/1985 г. и Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС; 2/ Защитими ли са с вещен иск правата на ползване върху идеална част от вещ, при нарушаване на договорено разпределено право на ползване по чл. 32, ал.1 ЗС? – по тези въпроси се сочи противоречие с ТР № 3/2020 г. на ОСГК на ВКС, Решение № 299/15.06.2010 г. по гр.д. № 500/2009 г. на III г.о., Решение № 164/11.07.2014 г. по гр.д. № 247/2014 г. на I г.о.;
3/ Основание ли е за отхвърляне на иска различната правна квалификация, направена от въззивната инстанция? – противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС?;