Решение № 5527 от 30.08.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5527 гр. София, 30.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на десети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от ГЕОРГИ СТОЕВ Въззивно гражданско дело № 20231100512706 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 5314/04.04.2023 г., постановено по гр.д. № 33893/22 г. по описа на Софийски районен съд, 90 състав, е уважен предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителен установителен иск от Н. К. Я., ЕГН **********, срещу ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК 175074752, с правна квалификация чл. 55 ЗЗД за сумата от 8,82 лв., представляваща сума, с която длъжникът неоснователно се е обогатил за сметка на кредитора, тъй като тя е надплатена сума по договор за потребителски кредит №30037989857/09.07.2019г., за която сума има издадена заповед по чл. 410 от ГПК от 10.05.2021 г., постановена по ч.гр.д. № 9780/2021 г. на СРС, 90 с-в. Първоинстанционният съд с е произнесъл по дължимостта на сторените съдебни разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба, вх. № 255458/22.11.2022г., подадена от ответника, с която се обжалва решението изцяло. Въззивникът навежда правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и поради противоречие с материалния закон. Моли решението да бъде отменено като неправилно и вместо него да се постави акт, с който да се уважат изцяло исковите претенции. Претендира сторените разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство, с който я оспорва. Излага съображения, че обжалваното 1 решение е правилно и законосъобразно. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено и да бъдат присъдени направените съдебни разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Въззивният съд съгласно чл. 269 ГПК е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпросите; 1) дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, 2) както и за интереса на определени страни по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По основателността на иска.

Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Предмет на делото е твърдяното от ищеца материално субективно притезателно право с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 8,82 лв. представляваща предадена без основание сума за заплатени възнаграждения за пакет допълнителни услуги по два ДПК по договор към Договори за потребителски кредити № **********/25.09.2018 г.

Фактическият състав, който поражда правото на ищеца да иска връщане на престацията, включва следните елементи: 1) имуществено разместване между патримониума на две лица, т.е. даване, респективно получаване на някакво благо 2) при начална липса на основание за осъщественото имуществено разместване.

В тежест на ищеца по делото е в условията на пълно и главно доказване да установи факта на плащането на процесната сума, като в тежест на ответника остава да докаже наличието на правно основание, което да обосновава задържането на паричната престация. В този смисъл Решение № 369 от 18.06.2024 г. на ВКС по к. гр. д. № 3821/2023 г.;

Решение № 50143 от 1. 1. 2022г. На ВКС по гр. д. №4307/2021г., III г. о.,ГК; Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС.

В тежест на ответника по делото по предявения иск с правна квалификация чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП е да установи в условията на пълно и главно доказване, 1) възникването на валидно облигационно отношение по договор за кредит между него и ответника, по силата на което е предоставил уговорената парична сума; 2) както и валидността на клаузата на чл. 11, ал. 3 от процесния договор за кредит.

2

Първоинстанционният съд е отделил за безспорни и ненуждаещи се от доказване, че между страните е сключен договор за потребителски кредит №30037989857/09.07.2019г. , по силата на който ответникът като кредитор е предоставил на ищеца като кредитополучател сумата от 2 500 лв., при годишен лихвен процент 41 %, годишен процент на разходите 49,07 %, срок на погасяване 36 месеца, с общ размер на сумите за връщане 4 368.03 лв. Прието за безспорно е и обстоятелството, че ищцата е върнала на ответника сума в размер на 2 508.82 лв.

Кредитополучателят по договора е физическо лице, което при сключването е действало извън рамките на своята професионална или търговска дейност, поради което правоотношението следва да се квалифицира като договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.

Съгласно т. 22 от C-472/10 Съдът е компетентен да тълкува понятието

„неравноправна договорна клауза“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13 ЕИО на Съвета и приложението към нея, както и критериите, които националният съд може или трябва да прилага при преценката на договорна клауза от гледна точка на разпоредбите на Директивата, като се има предвид, че националният съд има правомощието въз основа на тези критерии конкретно да квалифицира съответната договорна клауза с оглед на обстоятелствата по разглежданото от него дело - в този смисъл е т. 44 от VB Pénzügyi Lízing, C-137/08; т. 20 от C-226/12, и т. 66 от Aziz, C-415/11.

Когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата, и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика – в този смисъл т. 46 от C 415/11. Въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, като това положение води до приемането от негова страна на условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да повлияе на съдържанието им – в този смисъл т. 27 от Pereničová и Perenič, C-453/10 и т. 33 от Invitel, C-472/10. С оглед на това положение на по-слаба страна, първо, член 3, параграф 1 от Директива 93/13 забранява клаузите от общите договорни условия, които въпреки изискването за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора за страните – в този смисъл т. 41 и т. 42 от C-92/11. Съгласно член 6, параграф 1 от Директивата неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Както е видно от съдебната практика на Съда, става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях - в този смисъл т. 45 от c 415-11.

Съгласно чл.19 ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, 3 настоящи и бъдещи (лихви, преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения), като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора.

Уговарянето на възнаграждение за присъщи на основния предмет на договора услуги заобикаля ограничението на чл.19, ал.4 ЗПК (ГПК да не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва, т.е. 50%). С невключването на скритото възнаграждение се постига заблуждаваща търговска практика по см. на С-453/10 на СЕС, съответно настоящият съд, анализирайки „предоставените допълнителни услуги“ стига до извод за неравноправния им характер, вкл. влечащо неравноправен характер на договора относно цената на отпуснатия кредит. При включване на това скрито възнаграждение, размерът на ГПР нараства и по размер нарушава чл.19, ал.4 ЗПК, следователно с оглед чл.19, ал.5 ЗПК, предвиждащ, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни, то е налице нищожност на споразумението за допълнителен пакет от услуги. Чл.11, ал.1, т.10 ЗПК урежда, че договорът за потребителски кредит съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин, т.е. договорът за кредит следва да съдържа ГПР с вярно и коректно посочване, което ще е такова, ако съответства на параметрите на договореното във връзка със задълженията на потребителя, неговите преки и косвени разходи. Нарушаване на нормата по чл.19, ал.4 ГПК води до последиците на чл.22 (конкретно вр. чл.11, ал.,1, т.10 ЗПК) и чл.23 ЗПК, т.е. договорът за кредит е недействителен и се дължи от потребителят само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита.

Съгласно разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.

Въпреки това, от представеното по делото споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги се установява, че ответникът е предоставил услуги на кредитора, наименовани като “Пакет Бонус“, от съдържанието на които се установява, че са свързани с отпускането на потребителския кредит и неговото изпълнение. В допълнение на това следва да бъде посочено, че така уговорените такси не отговарят на изискването на чл. 10а, ал. 4 ЗПК, съгласно което видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит, тъй като общо определената като дължима сума за услугите не е индивидуализирана, от където следва и че на потребителя не е предоставена информация относно вида и стойността на всяка от услугите, включени в “Пакет Бонус“.

Съобразно чл. 143 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, нищожна е като неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, освен ако клаузата е уговорена индивидуално. В конкретния случай презумпцията на чл. 146, ал. 4 ЗЗП не следва да се счита за оборена, доколкото по делото не се доказа потребителят да е разполагал с 4 възможност да изрази становище и повлияе върху съдържанието на договора и конкретно вмененото му задължение за заплащане на такса за допълнителни услуги.

При съобразяване на изложеното настоящият състав на съда намира, че клаузите, регламентиращи процесните услуги са неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП вр. чл. 146 ЗЗП, поради което и заплатените от кредитополучателя суми в общ размер на 8,82 лв. за предоставяне на процесните услуги подлежат на връщане като платени при първоначална липса на основание.

Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания, включително и относно размера на определената като дължима парична сума, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата по отношение на правилността на постановеното решение. С оглед на обстоятелството, че изводите до които достига въззивната инстанция се съвпадат с възприетото от СРС, то обжалваното решение следва да бъде изцяло потвърдено.