Решение № 7149 от 18.04.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 7149 гр. София, 18.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 82 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: А.И.И при участието на секретаря К.Д.Н. като разгледа докладваното от А.И.И Гражданско дело № 20251110149598 по описа за 2025 година

В. Д. К. е предявил срещу „*“ ЕАД установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на сключения между страните Договор за паричен заем № 100961114/28.03.2025 г., а срещу „* ЕООД - установителен иск с правно основание 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на сключения между страните Договор за поръчителство № 100961114/28.03.2025 г.

Ищцата твърди, че на 28.03.2025 г. сключила Договор за паричен заем № 100961114 с ответника „*“ ЕАД, а с ответника „* ЕООД - Договор за поръчителство № 100961114 с цел обезпечаване на отпуснатия заем. В договора за паричен заем страните уговорили отпускането на заемна сума в размер на 5000 лв., която да бъде погасена на 24 месечни вноски, при размер на ГПР по кредита – 48,35%. Било уговорено договорът да бъде обезпечен с поръчителство. С договора за поръчителство „* ЕООД поемало задължение да отговаря солидарно с ищцата, за което ищцата следвало да му заплати сума в размер на 7218,24 лева, разсрочена за изплащане заедно с месечната вноска по договора за кредит.

Сочи, че доколкото е потребител, следва да се ползва от защитата на ЗПК. Излага, че в ГПР по заема не е включено възнаграждението за поръчителство, което представлява разход по кредита, поради което подлежи на включване и неточното му посочване води до недействителност на договора за заем. Сочи, че договорът за поръчителство е изначално лишен от основание, тъй като на потребителя не се предоставя услуга. Счита, че последният е сключен с цел да се заобиколи чл. 19, ал. 4 ЗПК, като уговореното в него възнаграждение впоследствие ще бъде заплатено на „*“ ЕАД. Намира, че е нарушен принципът на 1 добросъвестността и добрите нрави.

В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество „*“ ЕАД депозира отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове като неоснователни. Сочи, че ищцата доброволно е избрала да обезпечи кредита си. Излага, че доколкото предоставянето на такъв вид кредите е високорисково, възможността за кредитора е да се удовлетвори пот обезпечението. Счита, че ГПР не страда от порок на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Счита, че възнаграждението за поръчителство не е разход, който трябва да се включи в ГПР.

В подаден отговор на исковата молба от „* ЕООД предявеният иск се счита за недопустим и неоснователен. Оспорва се материалната легитимация на ответника. Излага се, че ответникът е изпълнил задъжението си по сключения договор за поръчителство, доколкото се е задължил да поръчителства в полза на ищцата за изпълнение на нейни задължения по сключения договор за заем.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

По предявените установителни искове с правно основание 26, ал. 1 ЗЗД в доказателствена тежест на ищцата е да установи при условията на пълно и главно доказване сключването на договор за заем с „*“ ЕАД и договор за поръчителство с „* ЕООД и тяхното конкретно съдържание – права и задължения на страните, в частност наличието на клауза в договора за заем, предвиждаща задължение на заемополучателя за предоставяне на обезпечение и наличието на клауза в договора за поръчителство, предвиждаща задължение на потребителя за заплащане на възнаграждение на поръчителя. При установяване на горепосочените обстоятелства в тежест на ответниците е да установят действителността на процесните договори и оспорените договорни клаузи чрез установяване наличието на основните съществени елементи от съдържанието на договорите съгласно чл. 10, ал. 1 и чл.

11 ЗПК, както и че оспорените клаузи са индивидуално уговорени.

По делото са представени погасителен план към кредит № 100961114 от 28.03.2025 г. за предоставена в заем сума от 5000 лева за срок от 24 месеца с обща дължима сума в размер на 7085,76 лева и погасителен план на възнаграждението за обезпечение по усвоения кредит № 100961114 от 28.03.2025 г. в общ размер на 7218,24 лева.

Във връзка с анализираните два договора, следва да се съобрази следното: въпреки че всеки един от посочените два договора формално да представлява самостоятелен договор, двата договора следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява от необходимостта от предоставяне на кредитора на обезпечение по кредита, което да се изплаща ведно с основното задължение по кредита. Поради това съдът намира, че по отношение преценката относно действителността на процесните договори за предоставяне на кредит и обезпечение следва да намерят приложение общите правила на ЗЗД, ЗПК и ЗЗП, тъй като ищцата като физическо лице е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.

Съдът следва да обоснове извод, че чрез сключването на договора за обезпечение се 2 цели заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото в договора за предоставяне на обезпечение се уговаря възнаграждение във връзка с договора за кредит. По този начин се цели едно допълнително оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение за кредитодателя, което е уговорено по друго правоотношение, с цел да се избегне разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС. Във вноските по договора за кредит не е включено възнаграждението за обезпечение, съобразно нормата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.

Следва да се отбележи и обстоятелството, че при направена служебно справка в ТР се установява, че едноличен собственик на капитала на „*“ ЕАД и на „* ЕООД за периода 24.10.2013 г. - 22.07.2014 г. е „*“ ЕООД, което обуславя свързаност на двете дружества. Така икономически по-слабата страна /кредотополучателят/ се е задължила да заплати на поръчителя възнаграждение, без значение дали е изправна страна по същия. Договорът за обезпечение е нищожен поради накърняване на добрите нрави, доколкото няма данни възнаграждението за обезпечение да е включено в ГПР по договора за кредит, като при включване на възнаграждението за обезпечение действителният ГПР би бил в размер, надхвърлящ поставеното в чл. 19, ал. 4 ЗПК ограничение. По този начин потребителят е бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които следва да направи по обслужване на кредита и реално по този начин се калкулира допълнителна печалба.

Във връзка с изложеното следва да се вземе предвид и обстоятелството, че процесните договори противоречат и на нормата на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК, с което се цели забранена от закона цел - въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост е свързана с хипотеза на забава на длъжника. Така сключените договори за кредит и обезпечение противоречат на закона. От начина на изпълнение на задължението по сключения договор за обезпечение е видно, че заплащането му е обвързано със заплащането по договора за кредит.

Видно от данните по делото на длъжника е отпуснат кредит в размер на 5000 лева, а е уговорено възнаграждение за обезпечение в размер на 7218,24 лева, което е прекомерно и по този начин е нарушен принципът на добросъвестност и справедливост.

Изложеното води до извод, че са накърнени добрите нрави, което води до недействителност на договорите за кредит и обезпечение. Във връзка с гореизложеното следва да се вземе предвид и текста на чл. 143 ЗЗП, в който е посочено, че неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В посочената разпоредба е налице изброяване на изричните хипотези, при които една клауза в договор се явява неравноправна, което не е изчерпателно. Клаузата за възнаграждението по договора за обезпечение цели заобикаляне на ЗПК и единствено оскъпяване на кредита.

Поради изложеното предявените искове следва да бъдат уважени като основателни.

При този изход на спора право на разноски има ищцата, която е претендирала следните 3 разноски: 249,88 евро (488,72 лева) – държавна такса и 1245,76 евро (2436,48 лева) адвокатски възнаграждения, коит о не са прекемерни с оглед чл. 7, ал. 2, т. 3 НМРАВ и фактическата и правна сложност на делото.

Воден от горното, Софийски районен съд, 82 състав

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА НИЩОЖЕН Договор за паричен заем № 100961114/28.03.2025 г. по предявения от В. Д. К., ЕГН **********, срещу „*“ ЕАД, ЕИК * иск с правно основание чл.

26, ал. 1 ЗЗД.

ПРИЗНАВА ЗА НИЩОЖЕН Договор за поръчителство № 100961114/28.03.2025 г. по предявения от В. Д. К., ЕГН **********, срещу „* ЕООД, ЕИК * иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

ОСЪЖДА „*“ ЕАД, ЕИК 202376220 и „* ЕООД, ЕИК 201281666, да заплатят на В.

Д. К., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1495,64 евро (2925,20 лева) – разноски по делото.

Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Софийски районен съд: _______________________

4