Решение № 146 от 08.07.2026, Окръжен съд - Габрово

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 146 гр. Габрово, 08.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ГАБРОВО в публично заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Веселина Топалова

Членове:

Полина Пенкова

Габриела Б. Илиева при участието на секретаря Весела Хр. Килифарева като разгледа докладваното от Габриела Б. Илиева Въззивно гражданско дело № 20264200500189 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. 1026/27.02.2026 г. от М. Х. А., чрез пълн. си адв. С. К., против Решение № 28/16.02.2026г. по гр. д. № 43/2025 г. по описа РС – Севлиево, с което е отхвърлен предявеният срещу М. П. М. и В. Ц.

М. иск с правна квалификация чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 613,55 евро, изразяващи се в пропусната полза от невъзможността да се ползва имот с кадастрален идентификатор № *** по КК на гр. Севлиево, ул. „*****, за периода 10.01.2020-10.11.2025 г., следствие противоправното поведението на ответниците, изразяващо се в бездействие по поддържането му в годно за обитаване състояние.

Във въззивната жалба се съдържат доводи за неправилност на обжалваното решение. Сочи, че между страните по делото е имало договорка, съобразно която ответниците М. и В. М.и са се задължили да извършат ремонт на жилището, която не е била включена в нотариалния акт за покупкопродажба, по силата на които ответниците са придобили голата собственост върху недвижим имот, обременена с право на ползване на ищцата и задължение за ответниците да извършат ремонт в него. Следствие неизпълнението на задължението по договора за извършване на ремонт, жилището от 10 години е негодно за ползване, което води до имуществени вреди за ищцата, изразяващи се в пропуснати ползи от невъзможността да ползва имота по предназначение в размер на средния месечен наем за ползването му, ако същият бил годен за обитаване. Моли съда да уважи 1 въззивната жалба, като отмени обжалваното решение и да постанови акт по съществото на спора, като уважи така предявения иск. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна М. П. М. и В. Ц. М. не са упражнили правото си да представят писмен отговор на въззивната жалба.

Въззивната жалбата е редовна и допустима, като подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане по същество.

Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна:

Съгласно правомощията си по чл. 269 ГПК въззивният съд следи служебно за валидността на решението, както и за допустимостта му в обжалваната част, а по останалите въпроси досежно неговата правилност е ограничен от посоченото във въззивната жалба. Съобразно правомощията си, въззивният съд намира, че решението е валидно и допустимо, поради което пристъпва към проверка на неговата правилност съобразно наведените възражения от въззивника.

Първоинстанционното производство е образувано по осъдителен иск с правна квалификация чл. 45 ЗЗД, предявен от М. А., с който се иска М. и В. М. да бъдат осъдени да заплатят на ищцата сумата от 1 200 лв., като частичен иск от 12 000 лв., представляващи обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи следствие невъзможността да се ползва имот с кадастрален идентификатор № *** по КК на гр.

Севлиево, ул. „*****, за периода 10.01.2020-10.11.2025 г., в резултат на поведението на ответниците, изразяващо се в бездействието им по задължението им за извършване на ремонт в имота. С молба с вх. № 472/24.01.2025 г. изрично е уточнено, че се претендират имуществени вреди на извъндоговорно основание за пропуснатата възможност ищцата да ползва имота, поради негодното му за обитаване състояние, в причинна връзка с противоправното поведение на ответниците.

С Решение № 43/16.02.2026г. по гр. д. № 43/2025 г. по описа РС – Севлиево, съдът е отхвърлил исковата претенция с мотив, че поведението на ответниците не е довело до отрицателна материална разлика в патримониума на ищцата, защото нито я е обеднило реално (не е живяла под наем, а е обитавала собствено жилище), нито я е лишило от сигурно материално увеличение на патримониума й, т.к. не е навела твърдения, нито са доказани, създадени с трети лица по повод този имот възмездни облигационни отношения, осъществяването на които да е било осуетено, лишавайки я от реализирането на сигурна, очаквана печалба.

Пред въззивната инстанция не се повдига спор относно фактическата обстановка, установена от първата инстанция. Спорно в производството пред въззивната инстанция е правният извод осъществен ли е съставът на претенцията по чл. 45 ЗЗД.

Установено е по делото, че ищцата и съпругът й са сключили договор за 2 покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 20, т. Х, рег. № 17 870, д.

№ 1046 от 13.12.2013 г. на помощник нотариус по заместване при нотариус, рег. № 543, в качеството на купувачи, на процесния имот с кадастрален идентификатор № ***, в полза на ответниците, като са си запазили пожизнено право на ползване върху имота.

Установено е, че с влязло в сила съдебно решение са отхвърлени предявените от ищцата и сина й /като наследник на нейния съпруг и негов баща/ срещу ответниците искове в пр. основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, предл. 4 ЗЗД, за прогласяване нищожността за горепосочената сделка, както и исковете по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответниците да платят на ищците солидарно съответната част от цената на имота и разноските по сделката.

Установено е, че с влязло в сила съдебно решение е отхвърлен предявения от ищцата срещу ответниците иск по чл. 59 ЗЗД за заплащане солидарно на сумата от 21 750 лева, действителна цена за закупуването на процесния имот, с която ответниците са се обогатили, а ищцата се е обеднила.

По делото е разпитан и св. С.М.М., като правилно първоинстанционният съд е оценил неговите показания, недавайки вяра на показанията на този свидетел в частта, в която същият възпроизвежда споделеното му от ищцовата страна, чийто свидетел е, както и в частите, в които прави свои предположения или изводи. При това, съдът дава вяра на показанията на този свидетел в частта, в която същият посочва, че ищцата е закупила апартамент в гр. Севлиево, като е продала къщата си в с. Ловнидол.

Подробни съображения досежно установената фактическа страна по делото са изложени от първоинстанционния съд, които се споделят от настоящият въззивен състав, поради което на осн. чл. 272 ГПК, съдът препраща към мотивите на първоинстанционния съд.

При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

За уважаването на исковата претенция по чл. 45 ЗЗД ищецът следва да докаже, в условията на пълно и главно доказване: 1) противоправно деяние; 2) вреда и нейния размер; 3) причинно-следствена връзка между противоправното деяние и вреда; 4) вина. Вината се предполага до доказване на противното, като в тежест на ответника е да обори установената в чл. 45, ал.

2 ЗЗД презумпция. Предпоставките следва да са налице кумулативно.

Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3 от 13.01.2023 г. по тълк. д. № 3/2021 г., ОСГТК на ВКС, пропуснатата полза е неосъществено увеличаване на имуществото на кредитора, респективно на третото лице, увредено от деликта. Понятието пропусната полза е с едно и също съдържание както при договорната, така и при деликтната отговорност.

При всяка от тях пропуснатата полза, като вид имуществена вреда, е елемент от фактическия състав, пораждащ правото на обезщетение. Както при договорната, така и при деликтната отговорност в закона няма презумпция, по силата на която пропуснатата полза да се предполага за настъпила. Поради това доказването на пропуснатата полза в двата случая следва да е еднакво.

3

На обезщетяване подлежат само реалните вреди, т. е. правото на обезщетение се поражда само за действително претърпените вреди, а не предполагаемите или хипотетични, тъй като обратното може да доведе до случаи на неоснователно обогатяване. Възможността за увеличение на имуществото на увреденото от деликта лице сама по себе си не е достатъчна, за да се приеме наличието на пропусната полза. Дали пропуснатата полза е щяла да бъде реализирана е въпрос на съществуване или несъществуване на обективни факти от действителността, които подлежат на доказване и от които произтича тази възможност. Тъй като законът изисква реално настъпила вреда, за да възникне правото на обезщетение, предположението за наличието на пропусната полза трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице, като не може да почива на логическото допускане за закономерно настъпване на увеличението.

Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест, в тежест на увреденото лице е да докаже всички обективни елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане, включително и вредите. Вредите са обективна категория и затова за уважаването на иска за непозволено увреждане не е достатъчно настъпването им да е предполагаемо и хипотетично, а е необходимо да се установи реалното им съществуване. В този случай на доказване подлежат фактите, от които произтича възможността за реализиране на ползата, както и че реализирането й е станало невъзможно поради деликта. Тези факти са конкретни и обективно съществуващи. Затова при спор относно претърпяна пропусната полза съдът следва да преценява всички - както преки, така и косвени доказателства за действително съществуващите факти и състояния, от които може да се направи обоснован извод за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице, което е осуетено от деликта.

В случая ищцата, въззивник в настоящето производство, не е доказала кумулативното наличие на предпоставките на исковата претенция по чл. 45 ЗЗД. Не се установява противоправно поведение /действие или бездействие/ от страна на въззиваемите, нито се установява настъпване на вреда в правната сфера на въззивника във вида на пропусната полза следствие на поведението на ответниците.

За въззиваемите, като собствениците на имота, предмет на сделката, във връзка с която М. А. твърди да е имало устна уговорка за извършване на ремонт в имота, не съществува законово задължение за поддържането му в годно за обитаване състояние. Следва да се има предвид, че неизпълнение на задължение по договорка между страните за ремонт в имота може да обуслови възникването на договорна отговорност за преките и непосредствени вреди, настъпили от неизпълнението, но в случая не би могло да обуслови наличие на противоправно бездействие от страна на ответниците, което да нарушава общата забрана да не се вреди другиму и в този смисъл възникване на извъндоговорна отговорност, каквато се иска да бъде ангажирана с настоящата искова претенция, след извършеното уточняване на исковата молба.

4

Обстоятелството, че въззивникът има запазено вещно право на ползване върху същия имот и неподдържането му от страна на ответниците също не може да обоснове наличие на противоправно бездействие от последните, доколкото собственикът няма законово задължение да поддържа вещта в състояние годно за ползване.

От факта, че ищцата не е могла да ползва имота, биха могли да настъпят вреди под формата на загуби, изразяващи се в направени разходи във връзка с преместването им, за заплащане на наем или др. Такива вреди обаче не се твърдят и не се претендират, а и не се установяват по делото, предвид че св.

С.М., доведен от ищцовата страна, е посочил, че М. А. живее в собствен апартамент в гр. Севлиево. Същевременно самата невъзможност да се ползва имота не доказва безспорно пропусната полза за ищцата, като съобразно цитираното тълкувателно решение по делото е следвало да се докаже, че ако не бяха вредите, причинени от противоправното поведение, каквото не се установи по делото, апартаментът щеше да бъде отдаден под наем.

С оглед горното и съвпадението на решаващите изводи на настоящия въззивен състав с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение се явява правилно и следва да бъде потвърдено.