Решение № 1255 от 30.11.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1255 гр. София, 30.11.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на девети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Иванка Ангелова

Членове:

Красимир Машев

Златина Рубиева при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело № 20211000501229 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 260788/08.02.2021 г., постановено по гр. д. № 5627/2020 г. по описа на СГС, І ГО, 14 с-в, частично са уважени предявените от Г. В. Ф. и Р. В. Ф., конституирани по реда на чл. 227 ГПК в процесуалните права на починалата по време на процеса ищца Т. Г.

М., срещу ЗД „Бул Инс” АД искове с правна квалификация чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от по 16000 лв. (за всеки един от тях), представляваща застрахователно обезщетение за причинените неимуществени вреди, вследствие на ПТП, настъпило на 22.08.2019 г., ведно със законната лихва от 22.06.2020 г. до окончателното й заплащане.

За да постанови решението, първоинстанционният съд е приел, че са установени всички правопораждащи спорното материално право юридически факти, като съобразно уредените в чл. 52 ЗЗД критерии за справедливост заместващото обезщетение за причинени неимуществени вреди от настъпване на процесното застрахователно събитие е в размер на сумата от 40000 лв., като то трябва да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД с 20%, тъй като релевираното частично правонамаляващо материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от противоправното поведение на пострадалия (навлизане на първоначалната ищца в пътното платно без да се огледа и съобрази с конкретната пътна обстановка, на място, необозначено за пресичане) е основателно.

Така постановеното решение в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е обжалвано от ответника в частта, в която са уважени предявените от ищците осъдителни искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД – за заплащане на Г. В. Ф. и Р. В. Ф. на заместващо обезщетение за причинени неимуществени вреди над присъдената сума от по 8000 лв. (за всеки един от тях) до присъдения размер от 16000 лв. Въззивникът поддържа, че в обжалваната част решението е неправилно поради неговата необоснованост, тъй като 1 съдът не е взел под внимание всички установени по делото факти и не ги е отчел в тяхната съвкупност. Навежда доводи, че пострадалата е допринесла в значителна степен за настъпване на вредоносния резултат, поради което съпричиняването възлиза в размер от поне 40%-50%. Счита, че определеното заместващо обезщетени в размер на сумата от 40000 лв. не съответства на критериите за справедливост, установени в правната норма на чл. 52 ЗЗД.

Въззиваемите в срока по чл. 263 ГПК са подали отговор на въззивната жалба, поддържайки, че първоинстанционният съд правилно е достигнал до правния извод, че съпричиняването на вредоносния резултат възлиза на 20%. В този смисъл, не оспорват факта, че чрез своето противоправно поведение (навлизане от страна на първоначалната ищца в пътното платно без да се огледа и съобрази с конкретната пътна обстановка - на място, необозначено за пресичане) пострадалата е допринесла в единния съвкупен съпричинителен процес за настъпване на вредоносния резултат, поради което въззивният съд не може да приеме други обстоятелства за възникнали в обективната действителност (арг. чл. 269, изр. 2 ГПК).

Решението не е обжалвано от конституираните в процесуалните права на първоначалния ищец негови наследници в частта, в която искът за заплащане на застрахователно обезщетение за причинените неимуществени вреди е отхвърлен над сумата от 32000 лв. до пълния му предявен размер от 40000 лв. (част от глобалната сума в размер на 60000 лв.), а от ответника в частта, в която е уважен искът за заплащане на заместващо обезщетение за причинени неимуществени вреди до сумата от 16000 лв. (по 8000 лв. за всеки един от конституираните на основание чл. 227 ГПК ищци), поради което в тази част решението е влязло в сила и въззивният съд не дължи произнасяне.

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок и е допустима, а разгледана по същество, се явява частично основателна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата и в отговора на въззивната жалба.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт.

СГС, I ГО, 14 състав е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.

Както бе изяснено, въззивният съд е обвързан от наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение – арг. чл. 269, изр. 2 ГПК, като дължи произнасяне само в пределите на релевираните доводи във въззивната жалба, а служебно, само когато неправилно е приложена императивна материалноправна разпоредба.

Правната норма, регламентирана в чл. 432, ал. 1 КЗ, урежда и гарантира правната възможност на увреденото лице да предяви пряк иск за обезщетяване на претърпените вреди срещу застрахователя, с когото делинквентът или отговорно за неговото противоправно деяние лице е сключил договор за застраховка „Гражданска отговорност”, обезпечаваща неговата деликтна отговорност. Фактическият състав, от който възниква имуществената отговорност на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение на увреденото лице, обхваща следните две групи материални предпоставки (юридически факти): 1) 2 застрахованият виновно да е увредил ищеца, като му е причинил имуществени или неимуществени вреди, които от своя страна да са в пряка причинно-следствена връзка с противоправното поведение на застрахования и 2) наличие на застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за застраховка „Гражданска отговорност” между делинквента и ответника - застраховател.

Тъй като обжалваното решение е влязло в законна сила в частта, в която са уважени исковете за заплащане на застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди при настъпване на процесното застрахователно събитие на 22.08.2019 г. – за сумата общо от 16000 лв. (в частта, в която първоинстанционното решение не е обжалвано), основанието (правопораждащите спорните материални права юридически факти) на предявените осъдителни искове е установено със сила на пресъдено нещо, като спорът по настоящото дело се съсредоточава върху обстоятелството дали първоинстанционният съд правилно е приложил критериите за справедливост, уредени в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, при определяне размера на заместващото обезщетение, както и дали приносът на пострадалия е по-висок от определения от СГС - 20%. Както бе изяснено, ищците не оспорват, че пострадалата е допринесла в единния съвкупен съпричинителен процес за настъпване на вредоносния резултат, поради което САС следва да приеме този факт за осъществен в обективната действителност (арг. чл. 269, изр. 2 ГПК).

При определяне размера на обезщетението е необходимо да се отчете начинът на извършването на противоправното деяние, претърпените от ищеца болки и страдания вследствие на причинените му травматични увреждания, периодът за пълното възстановяване, неговата възраст, причинените му неудобства и дискомфорт при социални контакти, социално-икономическите условия в страната към момента на настъпване на застрахователното събитие - средата на 2019 г., както и високият нормативно определен лимит на обезщетението за настъпили неимуществени вреди, виновно причинени от застраховано лице по застраховка „Гражданска отговорност” – в размер до 10,4 млн. лв., независимо от броя на пострадалите лица (арг. чл. 492, т. 1 КЗ - в релевантната редакция на тази правна норма).

Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.

При определяне на това заместващо обезщетение следва да се вземе предвид обстоятелството, че от процесното ПТП на пострадалата Т. Г. М. е причинена фрактура на дясна пубисна кост на две места, в областта на горна и долна част, както и фрактура на носните кости, неразместени и диагностицирани с компютърно томографско изследване.

При извършения анализ на представената по делото медицинска документация вещото лице достига до доказателствения извод, че по отношение на фрактурите на дясната пубисна кост е приложено закрито (неоперативно) наместване, а относно фрактурата на носните кости не е била приложена никаква болнична манипулация.

При така изяснените правнорелевантни факти СМЕ достига до категоричния 3 доказателствени извод, че общият лечебен и възстановителен период е продължил общо 4 месеца (този факт се подкрепя и от приложената лична амбулаторна карта на Т. М., от която се установя, че на последната са били предоставени 125 календарни дни отпуск, необходими за нейното възстановяване ), като през първите 30 дни пострадалата е търпяла интензивни болки и страдания, свързани с фрактурите на пубисната кост, но болкоуспокояващи лекарства не са били изписвани, доколкото по принцип не се е налагало в такава ситуация.

За първите 30 дни й е бил предписан домашен постелен режим, като през това време е била необходима пълнообхватна чужда помощ в ежедневието, като за следващите 3 месеца - до пълното зарастване на фрактурите, чуждата помощ би трябвало постепенно да се редуцира, като през четвъртия месец почти не е била необходима. Фрактурата на носните кости е довела до интензивна болка за първите 5 дни, кръвотечение от ноздрите 1-2 дни, но до 1 месец костите напълно са зараснали. Вещото лице изяснява правнорелевантния факт, че при пострадалата се наблюдава наслагване на болка както от понесените фрактури, така и от артрозния процес в големите стави на долните крайници и гръбначния стълб, характерен за нейната възраст (77 г.).

При обсъждане на СМЕ настоящият съдебен състав възприема изцяло направените доказателствени (фактически) изводи, тъй като тя е изготвена след преценка на всички събрани по делото доказателства - медицинска документация на пострадалата, като е отговорила подробно на всички поставени релевантни въпроси.

Констатациите на вещото лице се потвърждават и от показанията на свидетеля П. Н., която е обгрижвала първоначалната ищца през първия месец след процесната транспортна злополука. Свидетелят установява, че пострадалата, която се е намирала в изключително тежко състояние - не е могла да става от леглото, да се обслужва сама, като е имала непрестанна нужда от чужда помощ, изпитвала сериозни физически болки и неудобство от фрактурите. След като започнала да става сама от леглото, използвала като помощно средство бастун и патерица. Преди инцидента била жизнен човек с много силен дух, но процесното ПТП я извадило от равновесие.

Съдът приема за достоверни субективните възприятия на свидетеля (с изключение на данните за проблеми с едното око, което се дължало на инцидента, тъй като такава симптоматика не е установена в медицинската документация и от СМЕ), защото, преценени с всички други събрани по делото доказателства - арг. чл. 172 ГПК, те не са вътрешно противоречиви, житейски логични са, потвърждават се и от останалите събрани по делото доказателства, като субективните възприятия за последиците върху физическото състояние и психиката на пострадалата и преживените вследствие на инцидента болки и страдания са непосредствени.