Решение № 11317 от 09.06.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 11317 гр. София, 09.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 79 СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВИКТОРИЯ Н. НЕДЕВА при участието на секретаря РАДКА Т. ХРИСТОВА като разгледа докладваното от ВИКТОРИЯ Н. НЕДЕВА Гражданско дело № 20251110145183 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК, вр. чл. 235 ГПК.

Образувано е по искова молба на Л. Е. П., с която са предявени искове с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 269, ал. 2 КТ за осъждане на ответника *** да й заплати сумата от 6545,80 лв. - обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 44 дни за 2024 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 01.09.2025 г., до пълното изплащане на сумата, и сумата от 300 лв. - стойност на неизплатени ваучери за храна за периода от месец април 2024 г. до месец септември 2024 г.

Ищцата Л. П. твърди, че на 20.02.2019 г. между нея и ответното дружество е сключен трудов договор № 376/2019 г.; че трудовото правоотношение е прекратено със заповед на работодателя № 41/2024 г. на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, считано от 01.10.2024 г., като със заповедта работодателят е признал, че на ищцата се дължи обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за неизползван платен годишен отпуск от 44 дни.

Допълва, че за периода на действие на трудовия договор работодателят е предоставял ваучери за храна на стойност 50 лв. на месец, но за последните 6 месеца от съществуването на трудовото правоотношение работодателят не ги е изплащал.

Ищцата поддържа, че между нея и ответното дружество е сключено споразумение, в което дружеството признава, че дължи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск и ваучерите за храна и поема задължение да ги плати, респективно предостави, но към момента на подаване на исковата молба все още не е изпълнило задължението си. Претендират се разноски.

1

В срока по чл. 131 ГПК ответникът *** е подал отговор на искова молба, с който признава иска за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за сумата от 6545,80 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Признава дължимостта на претендираните ваучери за храна за периода от месец април 2024 г. до месец септември 2024 г., както и стойността им. Твърди обаче, че предявеният иск за ваучери за храна в размер на 300 лв. е неоснователен, тъй като ваучерите за храна представляват средство за задоволяване на социално-битови потребности на служители и се изплащат в натура, не представляват част от трудовото възнаграждение на служителя, съответно не съществува законов механизъм, при който да бъде изплащан паричният им еквивалент. Прави възражение за прекомерност на претендираните от ищеца разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

По делото не се спори, а и от представения трудов договор № 376/2019 г. се установява, че ищцата е била назначена на длъжност „*** дирекция „*** отдел *** при 8-часов работен ден, при 5-дневна работна седмица, с предвидено право на платен годишен отпуск от 25 работни дни годишно. Уговорено е брутно месечно възнаграждение в размер на 1933,05 лв. и допълнително месечно възнаграждение за трудов стаж и професионален опит в размер на 0,6 % от основното месечно възнаграждение за всяка година трудов стаж или професионален опит след придобиване на минимум една година трудов стаж. С допълнително споразумение към трудовия договор от 31.03.2022 г. е увеличено основното трудово възнаграждение на 3734,36 лв.

Не е спорно още, че със заповед на работодателя № 41/17.09.2024 г. трудовото правоотношение е било прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, считано от 01.10.2024 г. Съгласно цитирана заповед на ищцата е дължимо на основание чл. 224, ал. 1 КТ обезщетение за 44 дни неизползван платен годишен отпуск.

Установява се, че ищцата е отправила до ответното дружество покана да й бъдат заплатени дължимите й обезщетение по чл. 224 КТ в размер на 6545,80 лв., както и стойността на неизплатените й ваучери за храна за периода м. април – м. септември 2024 г.

Като доказателство по делото е прието споразумение от 14.03.2025 г. между Л. Е.

П. и ***, представлявано от Изпълнителния директор Калин Радев, неоспорено от ответната страна, с което се признава, че на 18.02.2025 г. дружеството е получило покана за доброволно изпълнение, като страните желаят да уредят отношенията си относно изплащане на дължимите от дружеството суми. Съгласно споразумението дружеството дължи на ищцата обезщетение за 44 дни неизползван платен годишен 2 отпуск за 2024 г. в нетен размер на 6545,80 лв., както и предоставяне на ваучери за храна за периода м. април – м. септември 2024 г. в общ размер на 300 лв. Постигнато е съгласие стойността на ваучерите за храна да бъде получена от служителя на предоставения му електронен носител, след като бъдат уредени финансовите отношения между дружеството и оператора на ваучери за храна. Ответникът е поел задължение да изплати на служителя дължимите суми в срок до 20.03.2025 г.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира следното от правна страна:

Нормата на чл. 224, ал. 1 КТ предвижда, че при прекратяване на трудовото правоотношение работодателят изплаща на работника/служителя обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, изчислено съгласно чл. 224, ал. 2 КТ по реда на чл. 117 КТ към деня на прекратяване на правоотношението - среднодневно брутно трудово възнаграждение за последният календарен месец, през който работникът/служителят е отработил поне 10 работни дни, а ако такъв няма - от уговорените в трудовия договор основни и допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер.

В случая не се спори, че между страните е съществувало трудово правоотношение, както и че към момента на прекратяването му – 01.01.2024 г., ищцата е имала право на 44 дни неизползван платен годишен отпуск, обезщетението за който възлиза на сумата от 6545,80 лв.

По делото не се твърди, а и не се установява тази сума да е била заплатена на ищцата.

С оглед на доказателствата по делото, в т. ч. направеното със споразумението от 14.03.2025 г. извънсъдебно признание за наличието на дълг на посоченото основание, както и изричното признание на иска от страна на ответника, направено в срока по чл.

131 ГПК, съдът намира, че са искът по чл. 224, ал. 1 ГПК следва да бъде уважен изцяло.

Относно иска с правно основание чл. 269, ал. 2 КТ:

По иска за заплащане стойността на ваучери за храна за периода от месец април 2024 г. до месец септември 2024 г. в тежест на ищцата е да докаже, че между страните по трудовото правоотношение е било уговорено задължение за работодателя да предоставя на служителя ваучери за храна, периодичността на предоставянето им, както и техния размер, а в тежест на ответника е да докаже, че е предоставил ваучерите за храна на ищцата.

По делото не се спори, че работодателят е предоставял електронни ваучери за храна на стойност 50 лв. на месец на служителите си, както и че за периода месец април 2024 г. до месец септември 2024 г. работодателят не е предоставил на ищцата 3 дължимите й месечни ваучери за храна на обща стойност от 300 лв. В тази връзка, споразумението от 14.03.2025 г. представлява и извънсъдебно признание на неизгоден за ответника факт, а именно, че той дължи към датата на прекратяване на трудовото правоотношение предоставяне на ваучери за храна за периода м. април – м. септември 2024 г. на обща стойност 300 лв.

Ваучерите за храна следва да се разграничават от т. нар. „безплатна храна“ по смисъла на чл. 285, ал. 1 КТ, за която обезщетение от работодателя се дължи само за период, в който работникът е полагал труд. За разлика от безплатната предпазна храна по чл. 285 КТ, ваучерите за храна представляват специфична добавка към трудовото възнаграждение и се дължат по силата на чл. 269, ал. 2 КТ. Натуралното трудово възнаграждение представлява доход, докато безплатната предпазна храна е с целево предназначение, а не натурално възнаграждение по трудовото правоотношение (решение № 23 от 16.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1407/2015 г., III г. о.; решение № 216 от 9.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 718/2010 г., IV г. о.) Соченото решение № 561 от 3.10.2024 г. по гр. д. № 3226/2023 г. на ВКС, IV г. о., е неотносимо към настоящия правен спор, доколкото същото разглежда хипотеза на предоставено от работодател на работниците и служителите организирано хранене като форма на социално-битовото обслужване, което е различно от заплащането на част от възнаграждението в натура по смисъла на чл. 269, ал. 2 КТ, каквото е било уговорено между страните по делото.

Релевираното от ответника възражение, че ваучерите за храна представляват средство за задоволяване на социално-битовите потребности на служителите по см. на чл. 294, т. 7 КТ и същите следва да се изплащат в натура, без да е налице законова уредба, позволяваща изплащането им в паричен еквивалент, настоящият съдебен състав намира за неоснователно.

Стойността на ваучерите за храна се включва в трудовото възнаграждение, като съобразно установената съдебна практика, същата се отчита при изчисляването на обезщетенията по КТ. Неполучените своевременно ваучери за храна, съставляващи добавка към трудовото възнаграждение, представляват имуществена вреда и могат да се претендират в тяхната парична равностойност. Следователно, доколкото ваучерите за периода от месец април 2024 г. до месец септември 2024 г. не са били предоставени през съответните месеци, докато е съществувало трудовото правоотношение, то след неговото прекратяване работодателят дължи тяхната равностойност. В този смисъл е постановено и решение № 6575 от 19.09.2019 г. по в. гр. д. № 15389/2018 г. на СГС.

Доводите на ответника, свързани с данъчния и осигурителния режим на електронните ваучери за храна са извън предмета на настоящия спор.

Предвид изложеното, предявеният иск по чл. 269, ал. 2 КТ е основателен и следва да бъде уважен изцяло.

При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 КТ, право на разноски има 4 само ищцата, като същата претендира разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 520 евро лв. с ДДС.

Процесуалният представител на ответника е направил възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение. Съдът намира, че възражението прекомерност е основателно.

С оглед на постановеното решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/2022 г., при определяне размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/09.07.2004 г. възнаграждения. Възнаграждението следва да бъде определено при съобразяване фактическата и правна сложност на делото, материалния интерес, както и действително извършената работа. Като отчита характера на исковете, фактическата и правна сложност на делото, материалния интерес и извършените от процесуалния представител на ищцата действия, както и обстоятелството, че ответникът е признал изцяло един от исковете, съдът намира, че в полза на ищцата се дължат разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 320 евро с ДДС.

Ответникът следва да бъде осъден на основание чл. 78, ал. 6, вр. чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК, да заплати по сметка на СРС сумата от 159,42 евро - държавна такса.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА ***, ЕИК ***, да заплати на Л. Е. П., ЕГН **********, на основание чл. 224, ал. 1 КТ сумата от 3346,81 евро (6545,80 лв.) - обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 44 дни, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 01.09.2025 г., до пълното изплащане на сумата, както и на основание чл. 269, ал. 2 КТ сумата от 153,39 евро (300 лв.) - стойност на неизплатени ваучери за храна за периода от месец април 2024 г. до месец септември 2024 г.

ОСЪЖДА ***, ЕИК ***, да заплати на Л. Е. П., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски в размер на 320 евро с ДДС.