Решение № 9872 от 07.09.2022, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 9872 гр. ., 07.09.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Я.М.Ф. при участието на секретаря С.А.Р. като разгледа докладваното от Я.М.Ф. Гражданско дело № 20211110162429 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба от М. МЛ. Т. против „.“ ЕАД с искане да бъде признато за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответното дружество сумата в размер на 1000 лева, представляваща главница по Договор за издаване на кредитна карта, сключен на 23.03.2012 г., ведно със законна лихва върху главницата от 23.02.2016 г. до окончателно погасяване на вземането, сумата в размер на 495,24 лева, представляваща договорна лихва за периода от 04.12.2012 г. до 03.10.2015 г., сумата в размер на 105,95 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 27.01.2015 г. до 11.02.2016 г., както и сумата от 332,02 лева, представляваща разноски по делото, за които суми въз основа на издаден на 10.05.2016 г. изпълнителен лист по ч. гр. д. № 9721/2016 г. по описа на Софийски районен съд, 124 състав срещу ищеца е образувано изпълнително дело № . по описа на ЧСИ . с рег. № . на КЧСИ, район на действие СГС, с взискател ответника, като погасени по давност.

В исковата молба са изложени твърдения, че процесният изпълнителен лист е издаден въз основа на влязла в сила на 14.04.2016 г. заповед за изпълнение на парично задължение, като вземанията по екзекутивния титул са погасени с изтичане на законоустановения петгодишен давностен срок, в който кредиторът на вземанията е бездействал, на 14.04.2021 г. Процесуалният представител на ищеца поддържа, че към датата на образуване на процесното изпълнително производство – 02.07.2021 г. вземанията са недължими. Направено е искане сторените по делото съдебни разноски да бъдат възложени в тежест на ответното дружество.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът чрез процесуалния си представител оспорва пълнотата на изложените в исковата молба релевантни за спора обстоятелства. В подадения отговор на искова молба са изложени твърдения, че между страните на 07.12.2016 г. е сключено споразумение за разсрочване на задължението, с което ищецът признал вземането на ответника и се задължил да го погаси на дванадесет месечни вноски съгласно обективиран в съглашението погасителен план. Представителят на страната поддържа, че М.Т. заплатил единствено сумата в размер на 160 лева на 23.12.2016 г., като поради 1 неплащане на втора месечна вноска с падеж 28.01.2017 г. споразумението автоматично прекратило действието си, считано от 29.01.2017 г., от който момент е започнал да тече нов давностен срок. В подадения отговор са изложени твърдения, че докато страните по спора са били обвързани от сключеното съглашение за разсрочено плащане кредиторът не е разполагал с правна възможност да предприеме действия по принудително удовлетворяване на вземането си. Представителят на страната поддържа, че в периода от 13.03.2020 г. до 13.05.2020 г. на основание чл. 3, ал. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с Решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. и за преодоляване на последиците, давностния срок за вземанията е спрял да тече. В подадения отговор са изложени твърдения, че давностният срок на вземанията по процесния изпълнителен лист е прекъснат с подаване на молба за образуване на изпълнително производство срещу ищеца на 02.07.2021 г., с която е поискано и предприемане на действия по принудително изпълнение от съдебния изпълнител. По изложените съображения предявеният отрицателен установителен иск е оспорен като неоснователен. Направено е искане сторените от страната съдебни разноски да бъдат възложени в тежест на ищеца.

В изпълнение на дадени от съда указания с молба от 09.05.2022 г. ответникът разяснява, че заплатената от ищеца в изпълнение на сключено между страните споразумение от 07.12.2016 г. сума от 160 лева е отнесена от кредитора за погашение на вземането за съдебни разноски по изпълнителния лист, като непогасената част възлиза на сумата в размер на 172,02 лева.

По допустимостта на производството съдът намира следното:

Абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на установителен иск, включително на отрицателния такъв, е наличието на правен интерес от неговото предявяване. Последният е налице, когато субективното право, предмет на иска, е застрашено или упражняването му е смутено. Ако субективното право е нарушено се поставя въпросът дали то може да бъде адекватно защитено чрез установителен иск или носителят му следва да предяви осъдителен иск за неговата защита. При съобразяване на наведените от ответника твърдения, че длъжникът е заплатил сумата в размер на 160 лева в погашение на задълженията, произтичащи от процесния изпълнителен лист, което обстоятелство не се оспорва от М. МЛ. Т., за сочената сума предявяване на отрицателен установителен иск е недопустимо, тъй като длъжникът не може да постигне адекватна защита на правата си. Подобен извод следва от обстоятелството, че липсва възможност за съдебния изпълнител да зачете силата на пресъдено нещо при евентуалното уважаване на такъв иск, доколкото към момента на предявяването му платената сума е получена от кредитора. В тази връзка следва да се приеме, че дори такъв иск да бъде уважен същият няма да доведе до прекратяване на изпълнителното дело, нито чрез него само по себе си може да се постигне връщане на платената от ищеца сума, след като последната е получена от кредитора към момента на предявяване на иска (по арг. от Решение № 99/28.06.2012 г. по т. д. № 667/2011 г. по описа на ВКС, II ТО). Такова възстановяване на платените от ищеца суми може да се постигне единствено чрез воденето на осъдителен иск на плоскостта на неоснователното обогатяване, какъвто обаче в случая не е предявен ( в този смисъл Определение № 634/05.10.2009 г. по т. д. № 479/2009 г. по описа на ВКС, II ТО ). В допълнение е необходимо да бъде отбелязано, че липсата на интерес от водене на отрицателен установителен иск за погасена от длъжника и получена от кредитора сума може да се обоснове и с принципа за процесуална икономия, доколкото целеното с него установително действие може да се постигне с воденето на осъдителен иск за неоснователно обогатяване като така на практика би се избегнало създаването на множество процесуални отношения между страните, при положение, че правният спор може да бъде разрешен само в един процес.

Предвид изложеното съдът намира, че следва да прекрати производството в частта относно платената от ищеца и получена от кредитора сума, като препис от молбата на ответното дружество от 09.05.2022 г., съдържаща признание от взискателя за неизгоден от гледна точна на изпълнителния процес факт, следва да бъде изпратена на съдебния 2 изпълнител за сведение.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

В доказателствена тежест на ответника по предявения отрицателен установителен иск с правна квалификация чл. 439 ГПК във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК е да установи, при условията на пълно и главно доказване, че е предприел действия, водещи до прекъсване на погасителната давност на вземането предмет на процесния изпълнителен лист.

Страните не спорят, а и от изисканото в цялост производство по ч. гр. д. № 9721/2016 г. по описа на Софийски районен съд, 124 състав, се установява, че делото е образувано по подадено от „.“ ЕАД срещу М. МЛ. Т. заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за сумата в размер на 1000 лева, представляваща главница по Договор за издаване на кредитна карта, сключен на 23.03.2012 г. между длъжника и „. ( .)“ ЕАД, ведно със законна лихва върху главницата от 23.02.2016 г. до окончателно погасяване на вземането, сумата в размер на 495,24 лева, представляваща договорна лихва за периода от 04.12.2012 г. до 03.10.2015 г. и сумата в размер на 105,95 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 27.01.2015 г. до 11.02.2016 г., и разноски в размер общо на 332,02 лева, от които 32,02 лева внесена държавна такса и 300 лева юрисконсултско възнаграждение. Искането е уважено, като със заповед от 12.03.2016 г. е разпоредено длъжникът да заплати на заявителя сумите по подаденото заявление. Заповедта за изпълнение е връчена лично на длъжника на 30.03.2016 г., поради което и на основание чл. 416, пред. 1 вр. чл. 414, ал. / в редакцията на процесуалния закон преди измененията обн. с ДВ, бр. 100 от 2019 г./ е влязла в сила на 14.04.2016 г. Видно от поставения върху съдебния акт щемпел изпълнителен лист за сумите по заповедта е издаден на 10.05.2016 г.

От приетото по делото споразумение между страните по спора от 07.12.2016 г. се установява, че М. МЛ. Т. признал, че има непогасени парични вземания към ответното дружество в размер общо на 1933 лева, произтичащи от неизпълнение задължения по Договор за кредит № ********** от 23.03.2012 г., сключен между ищеца и „. ( .)“ ЕАД, които са прехвърлени от банката на „.“ ЕАД по силата на договор за цесия. Страните постигнали съгласие за разсрочване на непогасените задължения, като ищецът следвало да погаси вземанията на 11 равни месечни вноски в размер на 160 лева и една последна вноска в размер на 173 лева за периода от 28.16.2016 г. до 28.11.2017 г. съгласно обективиран в съглашението погасителен план. Съгласно чл. 8 от споразумението при забава на плащане на която и да е дължима вноска с повече от тридесет дни кредиторът има право да пристъпи към възобновяване на изпълнителното производство.

От представения по делото препис от изп. дело № . по описа на ЧСИ . се установява, че производството е образувано на 02.07.2021 г. по искане на ответника срещу ищеца в настоящото производство за принудително събиране на вземанията по процесния изпълнителен лист издаден по ч. гр. д. № 9721/2016 г. по описа на Софийски районен съд, 124 състав. В молбата взискателят е направил искане да бъде наложен запор върху трудовото възнаграждение и банковите сметки на длъжника, налагане на запор и възбрана върху движимо и недвижимо имущество на лицето, както и е налице и възлагане от страна на взискателя по реда на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ. Със запорни съобщения от 13.07.2021 г. е наложен запор върху банкови сметки на длъжника в „.“ АД, „. ( .)“ ЕАД и „. .“ АД.

С Определение № 214/15.05.2018 г. по ч. гр. д. .28/2018 г. по описа на ВКС, IV ГО е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, изм. ДВ, бр. 12 от 1993г. ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години, като началната редакция на текста, обн. ДВ, бр. 275 от 1950 г. е предвиждала същото правило, изключвайки вземания срещу държавата и държавните предприятия. При влизане в сила на редакцията на чл. 117, ал. 2 ЗЗД с ДВ, бр. 275 от 1950 г. действащ е бил Законът за гражданското съдопроизводство, който е уреждал заповедното производство и изрично е 3 предвиждал, че подаването на молба за издаване заповед за изпълнение произвежда действието на подаване искова молба и само в случай че молбата бъде оставена без уважение или не бъде връчена, тя няма такова действие ( арг. чл. 156г ЗГС). При действието на ГПК (отм.), заповедното производство не е било уредено, а на процесуалния закон са били познати т.нар. „несъдебни изпълнителни основания“ по чл. 237 ГПК (отм.), предвидени от законодателя като преки основания за издаване на изпълнителен лист.

Понастоящем в заповедното производство издаването на изпълнителен лист се предпоставя от издаване на специален съдебен акт – заповед за изпълнение, чрез която се установява дали вземането е спорно и която съставлява съдебно изпълнително основание съгласно чл. 404, т. 1, предл. 3 ГПК. Правните последици на влязлата в сила заповед за изпълнение са аналогични на последиците на влязло в сила съдебно решение – същата има установително и преклудиращо действие в отношенията между страните. Влязлата в сила заповед за изпълнение препятства оспорването на задълженията, въз основа на обстоятелства или доказателства, които са били известни на длъжника, и с които е разполагал или е можел да се снабди до изтичане на срока за възражение.