Решение № 3215 от 11.07.2023, Районен съд - Пловдив
- Съд
- Районен съд - Пловдив
- Дело
- Гражданско дело 9697/2021
- Вид
- Решение № 3215
- Подписан
- 11.07.2023
- В сила
- 14.03.2024
- Състав
- Живко Стоянов Желев
Цитирани разпоредби
- чл.124 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.6 · Граждански процесуален кодекс
- чл.38 · Закон за адвокатурата
- чл. 26, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 55, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.11, ал.1 т.10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал.3 т.1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
- чл.22, ал.1 · Закон за потребителския кредит
- чл.23 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 3215 гр. Пловдив, 11.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: Живко Ст. Желев при участието на секретаря Стела Гр. Грозева като разгледа докладваното от Живко Ст. Желев Гражданско дело № 20215330109697 по описа за 2021 година
Предявен и са обективно съединени искове с основание чл.124 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК и чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.
Ищцата Д. В. Д. твърди, че е сключила с ответното дружество договор за потребителски кредит № *** от ***, по силата на който получила паричен кредит в размер на 350 лв., с годишен лихвен процент – 40,60 %. Твърди, че след усвояването на главницата започнала да изплаща кредита съгласно уговореното в договора, като към дата 30.12.2016г. направила плащания за погасяване на задължението по договора в общ размер на 763 лв. Излага подробно доводи, че договорът противоречи на разпоредбите на ЗПК, конкретно чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, точки 9, 10, 11 и ал. 2 ЗПК, поради което е налице изначална недействителност на договора за потребителски кредит по смисъла на чл. 22 ЗПК. В тази връзка се позовава на разпоредбата на чл. 23 ЗПК. При условията на евентуалност, в случай, че се приеме, че процесният договор за кредит не е недействителен, излага съображения за недействителност на клаузата от договора, с която се уговаря договорна лихва, както и на клаузата за неустойка, поради противоречието им с добрите нрави, а клаузата за неустойка – и поради противоречие с изискванията на ЗПК. С оглед изложеното, ищцата счита, че дължи единствено усвоената от нея главница в размер на 350 лв., като заплатеното от нея над тази сума до пълния размер на извършените плащания от 763 лв., а именно сумата от 413 лв. счита, че е получена без основание, поради което иска ответникът да бъде осъден да я 1 върне. Претендира присъждане на законната лихва върху сумата от 413 лв., считано от датата на подаване на исковата молба – 11.06.2021 г., до окончателното изплащане.
Ответникът "Неткредит" ООД изразява становище за неоснователност на предявената искова претенция. Не отрича факта на сключване на договора, не отрича и извършването на погасителни плащания от ищцата. Заявява, че по-голямата част от преведените суми са използвани за погасяване на задължения на ищцата спрямо „***“ ООД по издадената гаранция за плащане, като във връзка със задълженията по договора за кредит били погасени 81,76 лв. Излага подробни доводи, свързани с това, че процесният договор за потребителски кредит е действителен. Твърди, че същият е сключен по електронен път при условията на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Поддържа, че на кредитополучателя са представени всички изискуеми от закона документи, включително преддоговорна информация. Сочи, че условията, при които се сключва договорът за кредит били ясно, точно и пълно описани в стандартен европейски формуляр. Твърди, че освен преддоговорната информация, на ищцата бил изпратен по имейл и процесният договор за кредит с приложени към него погасителен план и общи условия, с което счита, че са изпълнени съответните изисквания на ЗПК. Посочва, че предвидената неустойка при липса на обезпечение от страна на кредитополучателя не се включва в размера на ГПР. Изтъква, че в конкретния случай обезпечение е предоставено и неустойка не е начислявана. Твърди, че ГПР е съобразен с чл. 19, ал. 4 ЗКП, поради което счита, че включената в него лихва не противоречи на добрите нрави. Прави още възражение относно погасяване на вземането претендирано от ищцата по давност.
Съдът намери за установено следното:
Процесният договор за кредит с № *** бил сключен между страните по делото на *** По силата на същия ищцата получила от дружеството заем под формата на кредитна линия в размер на 500 лева, със срок на погасяване една година от датата на сключване на договора. В рамките на уговорения срок кредитополучателят можел многократно да усвоява суми /траншове/ до максималния лимит, в случай че е погасил изцяло всички вземания по предходния транш - чл.1. Било уговорено първоначалния транш по кредита да бъде 350 лв., като се предостави на датата на сключване на договора посредством системата на "Изи Пей" АД. Определен бил годишен лихвен процент в размер на 40,60 пункта върху главницата по всеки усвоен транш. Лихвата следвало да се заплати от кредитополучателя в срок от 30 дни от превеждане на транша - чл.11. Годишният процент на разходите бил определен на 49,09 пункта, а общо дължимата сума по договора на 703,04 лв. /лист 9/ . В чл.6 на договора било предвидено, че кредитополучателят дължи неустойка в размер на 4 лв. плюс 0,89% от сумата на усвоения транш за първия ден от всеки лихвен период и 0,89 % от сумата на усвоения транш за всеки следващ ден. Неустойката се дължала в случай, че не бъде предоставена 2 уговорената в чл.4, ал.3 от договора гаранция съобразно предвиденото в общите условия - банкова гаранция или гаранция издадена от небанкова финансова институция, като последната следвало да бъде в размер на 1000 лв. Срокът за предоставяне на гаранция бил определен на края на деня, следващ деня на предоставяне на сумата на първия транш от кредита / лист 8/ .
От заключението на съдебно-техническа експертиза се установява, че договорът е сключен от разстояние, чрез използване на интернет платформата на ответника "Неткредит" ООД, като заявката за това е била отправена на *** и разгледана и одобрена в същия работен ден. На ищцата бил изпратен имейл съдържащ договора за кредит, стандартен европейски формуляр и общи условия. Д. приела договора на *** в 11:17:11 ч., активирайки линка, който е бил посочен в електронното съобщение / лист 122 -125/.
Установява се от заключението на съдебно – счетоводната експертиза, че към датата на сключване на договора законната лихва е била 10%, като размерът на уговорената възнаградителна лихва от 40,60 % надвишава законната малко над 4 пъти.
Съобразно предоставената на вещото лице справка от ответното дружество ищцата е извършила погасителни плащания в общ размер 81,76 лв., като с тях са погасена единствено договорната лихва за първите седем вноски по договора / лист 80/.
Установява се от представените по делото разписки на "Изи Пей" АД, че в периода от 29.04.2016г. до 30.12.2016г. ищцата е заплатила по микросметката открита на нейно име в "Изи Пей" АД по която е обслужван заема общо 763 лв. /лист 13 – 19/ .
При така установените факти се налагат следните правни изводи:
По делото не е спорно, че страните са сключили процесния договор, като се установи от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че по него ищцата е усвоила сумата 350 лв.
Разпоредбата на чл.22, ал.1 ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Основателен са доводът на ответника относно нищожност на клаузата относно определяне на възнаградителната лихва поради противоречие с добрите нрави.
Съгласно тайната съдебна практика, включителнно и на ВКС, съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително в случаите, когато тя не надвишава повече от три пъти законната лихва. В случая тази лихва надвишава четири пъти законната.
За основателен съдът намира и довода на ответника, че е налице неяснота относно начина на формиране на годишния процент на разходите, което съставлява противоречие със изискването на чл.11, ал.1 т.10 ЗПК. В случая ГПР в договора е 3 определен на 49,09 %, без в договора да се предвиждат други плащания освен това относно възнаградителната лихва. Неустойката предвидена в чл.6 от договора не би следвало да се включва в ГРП, съобразно чл. 19, ал.3 т.1 ЗПК, тъй като представлява плащане при неизпълнение на задължение по договора. От друга страна при наличие на твърдение на ответника за сключен между ищцата и трето лице - „***“ ООД договор за гаранция е следвало разходите във връзка с него да бъдат включени в ГПР.
Следователно е налице нарушение изискването на чл.11, ал.1 т.10 ЗПК.
Изложеното по-горе означава, че първият от предявените искове, този за прогласяване на нищожността на договора за потребителски кредит е основателен и следва да бъде уважен. При наличие на нищожност на целия договор, е безсмислено да се обсъжда действителността на отделни негови клаузи, поради което евентуалносъедниненият иск за прогласяване нищожност на клаузата за неустойката не следва да се разглежда.
Съобразно разпоредбата на чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Тоест съобразно нея ищцата следва да върне на ответника сумата 350 лева, която съставлява получената стойност на кредита. Полученото в повече от кредитора / ответника/, ще подлежи на връщане, като недължимо платено по смисъла на чл.55, ал.1 ЗЗД, тъй като е дадено без основание.
В случая, видно от представените от ищцата разписки, че ищцата е заплатила на ответника общо 763 лв. Съдът, счита факта на плащането за установен чрез тези документи, независимо от посоченото от заключението на съдебно-счетоводната експертиза. Намира, че тя не следва да бъде възприемана в тази си част, тъй като почива единствено на данните дадени от счетоводството на ответника. Освен това въпреки твърдението си, че ищцата е заплатила само 81,76 лв. ответникът не доказва наличието на други правоотношения с Д., по силата на които тя да осъществява плащане в негова полза. Следва да се има предвид, че тези погашения са извършени по микросметката създадена на името на ищцата, по която е преведена усвоената от нея сума. Това води до извод, че по тази сметка е било осъществявано и плащането към кредитора. Недоказано е твърдението на ответника, че с по-голямата част от внесените суми Д. е изпълнявала задължение произтичащо от договора за гаранция. Това е така, защото по делото не се представя такъв договор между нея и третото лице „***“ ООД.
Предвид недействителността на договора и съобразно чл. 23 ЗПК, Д. дължи връщане на 350 лв. тоест чистата стойност. Това е означава, че разликата до пълния размер на платеното, която е 413 лв. подлежи на връщане от кредитора, тъй като е получена без основание.
Неоснователно е възражението за погасяване на вземанията на ищцата срещу 4 дружеството поради изтекла давност. В хипотезата на чл.55, ал.1 пр. първо ЗЗД – даване без основание, давността започва да тече от момента на получаване на престацията – т.7 от ППВС №1/1978г. Поради началната нищожност на договора, плащания за лихви и други разноски не се дължат. Следователно ищцата дължи връщане на чистата стойност на заема, без да съществува право на кредитора да начислява и прихваща изпълнение за други разходи. Ищцата е осъществила няколко отделни плащания като с първите три от тях – на ***, *** и ***г. е погасена част от главницата в размер на 318 лв. Четвъртото плащане е от дата ***, като е в размер на 50 лв. С част от тази сума - 32 лв. е погасен остатъкът от лихвата, като другата част - 18 лв. е недължимо получена. От това следва, че давността за първото вземане на ищцата започнала да тече на 05.08.2016г. и е следвало да изтече на 05.08.2021г. По силата на чл.3, ал.1 т.2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение обявени с Решение на Народното събрание от 13.03.2020г. давността е била спряна в периода 13.03.2020г. -13.05.2020г. Поради това тя е следвало да изтече на 05.10.2021г.
Исковата молба е подадена в съда преди тази дата – на 11.06.2021г. и следователно вземанията на ищцата не се погасени по давност.
С оглед изложеното съдът намира, че искът за присъждане на сумата 413лв. е основателен.
По разноските:
На осн. чл.78, ал.6 ГПК ответникът следва да заплати по сметка на съда деловодни разноски както следва: 100 лв. държавна такса и 120 лв. възнаграждение за експертиза.
Процесуалният представител на ответника е предоставил безплатна правна помощ съобразно чл.38 от ЗАдв. Предвид изхода от делото и съобразно чл.38, ал.2 ЗАдв следва да бъде осъден ответника да заплати на процесуалния представител на ищеца сумата 1550 лв. представляваща адв. хонорар по двата разгледани иска и за допълнително проведени заседания по чл.7, ал.9 от Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения.
Разпечатката съдържа 31 от 40 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/72ecc427-4511-451f-ba92-d4286773217d