Определение № 533 от 29.04.2025, Окръжен съд - Благоевград

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 533 гр. Благоевград, 29.04.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Надя Узунова

Членове:

Гюлфие Яхова

Диана К. Ангелова като разгледа докладваното от Надя Узунова Въззивно частно гражданско дело № 20251200500237 по описа за 2025 година

Производството е образувано по подадена частна жалба от Ц. П. Ф., чрез адв. Е. П. срещу определение № 2590/30.12.2024 г., постановено по гр.д. № 2576/2023 г. на РС – Благоевград.

Жалбоподателката счита определението за неправилно, незаконосъобразно и несправедливо. Не споделя съображенията на РС, че материалният интерес не е голям, предвид че с постановеното решение по чл.

422 от ГПК РС е уважил иска за главница за сумата от 1 507,88 лв. и го е отхвърлил за размера до 7 470,04 лв., като е отхвърлил изцяло исковете за договорна лихва и обезщетение за забава или общия размер на отхвърлените искове възлиза на 7 895,04 лв. при предявен общ размер от 9 402,92 лв.

Не споделя съображенията на РС и по отношение на фактическата и правна сложност. Сочи, че са проведени 5 открити с.з., на които се е явила с процесуален представител, изслушани са 2 експертизи, депозирала е мотивиран писмен отговор и становище по същество на спора, както и в хода на процеса е извършила процесуални действия във вр. с получаване на съдебни удостоверения, изготвяне и изпращане на няколко молби до „Изипей“, АД.

Счита за неправилни мотивите на РС по отношение на Наредба № 1/09.7.2004 г., тъй като сочи, че тя и понастоящем служи за ориентир по отношение заплащане на адвокатския труд.

1

Позовава се като неотчетена от РС на разпоредбата на чл. 2, ал.5 от Наредбата, задължаваща съда да се съобразява с броя и вида на предявените искове като следва да се определя размер на възнаграждение за всеки иск независимо от формата на съединяване; както и за неспазване на разпоредбата на чл. 7, ал. 9 от същата, според която при защита по дело с повече от две съдебни заседания, за всяко следващо се плаща допълнително възнаграждение от по 250 лв. Или за проведените в случая повече 3 заседания се дължат 750 лв.

Счита, че няма възражение за прекомерност на насрещната страна, тъй като възражението е, ако разноските са над минималния размер, визиран от Наредбата. В случая след като не се претендира размер разноски за адвокатско възнаграждение над минималния при съобразяване при изчисляването им на чл. 7, ал. 7 от Наредба №1/9.7.2004 г., според жалббопадателката няма възражение за прекомерност.

Предявени са три иска – за главница за сумата от 7 470,04 лв., за договорна лихва за сумата от 1110,76 лв. и за обезщетение за забава 822,12 лв.

В условията на евентуалност са предявени и за осъждането й за същите суми, с изключение на иска за обезщетение, който е увеличен на 1088,90 лв. / с приблизително 200 лв./. Според жалбоподателката сбора от размерите на минималните адвокатски възнаграждения за трите иска, изчислени съобразно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата възлизат в общ размер на 1858 лв.

По отношение на възнаграждението за заповедното производство сочи, че договореното възнаграждение не е само за изготвяне и депозиране на възражение по чл. 414 ГПК, а и за запознаване с гражданско производство.

Извършена е преценка доколко издадената заповед е основателна за предявените суми. Подаването на възражение предполага длъжникът да е наясно със защитата си по бъдещия иск, поради което за разноските за подаване на възражението следва да се приложи чл. 7, ал. 7 от Наредбата.

Несъстоятелно счита посочено от РС, че с присъждането му би се стигнало до възмездяване двукратно на един и същ труд и злоупотреба с право. Моли определението да се отмени като й се присъдят всички сторени от нея разноски.

Насрещната страна - „А.“, ЕАД депозира отговор, в който изразява становище за неоснователност на жалбата.

2

Сочи, че процесуалните действия в заповедното производство не са самоцелни и изолирани от последващото развитие на делото. Затова при определяне на разноските за заповедното производство следва да се съобрази факта, че в границите на същото не се разрешава правен спор, поради което размерът на иска няма пряко отражение върху размера на разноските, дължими на длъжника при постигане на положителен резултат от действията му в отделните етапи на производството като е важен вида на предприетата защита. За подаването на възражение по чл. 414 ГПК не се изисква подготовка и обосновка/мотивирането му/. Спорът е разгледан и за исковото производство е присъдено възнаграждение.

Изложени са съображения като се позовава и на решение на СЕС от 25.1.2024 г. по д. С-438/22, че Наредбата 1/2004 г. за адвокатските възнаграждения не следва да се прилага. Моли атакуваното определение да се потвърди.

БлОС счита жалбата за допустима – подадена е на основание на чл. 274, ал. 1, т 2 във вр. с чл. 248, ал. 3 от ГПК, от лице с правен интерес, срещу подлежащ на атакуване съдебен акт, в предвидения в закона срок.

За да се произнесе по жалбата, БлОС съобрази следното:

С атакуваното определение, постановено по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК, РС не е уважил молбата, подадена от Ц. П. Ф. за изменение и допълване на постановеното по делото Решение № 858/16.11.2024 г. в частта за разноските по отношение на присъденото адвокатско възнаграждение.

За неуважаване на искането за присъждане на разноските за подаденото възражение в заповедното производство РС е посочил, че споделя практиката на ВКС в цитираните от него определения в атакувания акт. В съответствие е нея е приел, че подаването на възражение в срока по чл. 414 ГПК не е израз на материално-правната защита на длъжника в заповедното производство, а е основание за отпочване на исков процес; че възражението няма самостоятелен характер и е формална предпоставка за прерастване на заповедното производство в състезателно и двустранно; че законът изрично освобождава длъжника от неговото мотивиране, като е акцентирал, че доколкото защитата му в исковото производство по чл. 422 ГПК би била напълно аналогична, няма основание да бъде възмездяван двукратно за едно и също нещо.

Съдът е посочил, че няма основание за промяна на извода 3 си в решението за присъдения размер възнаграждение за исковото производство.

По отношение доводите за неотчитане на чл. 2, ал. 5, 7 и 9 от Наредба 1/9.7.2004 г. ги е приел за неоснователни като се е позовал на изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела С427/16 и С- 428/16, съобразно които установените размери в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове не са обвързващи за съда.

Съобразил е решение на СЕС по д. С-438/22 г., въз основа на което е приел, че минималните размери в Наредбата са ориентировъчни.

Затова и като е съобразил предмета на делото, невисоката му сложност, че са наведени типични за иска съображения, както и отговорната защита на процесуалния представител на ответницата /подавал е мотивирани и обосновани отговори и становище/, е счел за достатъчно определеното му възнаграждение от 400 лв. И предвид, че то е платено е отхвърлил молбата за увеличаването му.

БлОС счита, че неправилно РС не е определил възнаграждение по чл. 32, ал. 1, т. 1 и 2 от ЗАдв. на адв. Ел. П. като не споделя аргумента, че такова не следва да се определя, предвид заплатеното й от ответницата Ц. Ф. възнаграждение от 400 лв.

РС не е съобразил, че според договора, представен по делото възнаграждението е договорено и платено за обема на действия, свеждащи се до изготвяне, подписване и депозиране на писмен отговор т.е. в обема не е включено участието на адвоката за процесуално представителство в следващите процесуални действия.

Според чл. 36, ал. 2 от ЗА дв. размерът на възнаграждението трябва да е справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа.

Ето защо БлОС като се солидаризира със становището на РС досежно конкретните факти, които следва да се отчитат при определяне на размера на адвокатското възнаграждение - материалния интерес, който е защитен с предявените искове, броя на исковете, че не се касае до фактическа и правна сложност на делото, че има установена съдебна практика по предмета на спора; че делото е приключило в 5 с.з., счита че възнаграждението за последващото представителство на страната от адв. П.- участие на адвоката в 4 проведените 5 с.з. и представяне на писмено становище,в което се повтарят съображенията от отговора, счита, че следва да се определи възнаграждение по чл. 38, ал. 1 т. 1 и 2 от ЗАдв. в размер на 350 лв. При определянето му съдът съобрази последващите след депозиране на отговора действия на адвоката, предвид че предмета на спора е бил очертан с вече изразени от страните тези в исковата молба и отговора по исковата молба, за което на адв.

П. за отговора е било платено уговореното с ответницата възнаграждение от 400 лв.

По доводите в жалбата за прилагане на чл. 2, ал.5 от Наредбата, задължаваща съда да се съобразява с броя и вида на предявените искове като следва да се определи размера за всеки иск независимо от формата на съединяване, като сбора от размерите на минималните адвокатски възнаграждения за трите иска, изчислени съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба 1/9.7.2004 г. възлизат в общ размер на 1858 лв. БлОС изразява следното становище:

В случая не може да се определи размера по чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба 1/9.7.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа , защото разпоредбата визира минималните размери въобще за процесуалното представителство без уточнения за какви конкретни действия, какви възнаграждения се следват, докато в разглеждания казус следва да се определи възнаграждение за част от действията сторени от адвоката като пълномощник на страната, действия, които той е сторил след представяне на отговора по исковата молба. В този контекст разпоредбата от Наредбата може да служи за ориентир, но следва да се отчетат именно извършваните действията от адвоката, за които не е уговорено и платено възнаграждение.

За спазване изискването на закона – на чл. 36, ал. 2 от ЗАдв. - за обоснован и справедлив размер, възнаграждението следва да съответства на обема и сложността на извършената от адвоката работа , като това е важимо и при определяне минималните размери на адвокатските възнаграждения, защото не цената на иска определя минималния размер възнаграждение като обоснован и справедлив по см. на чл. 36, ал. 2 от ЗАдв.

Затова и за прилагането правилото на чл. 2, ал. 5 от Наредбата следва да се прецени дали не би стигнало до нарушаване на критериите залегнали в чл.

36, ал. 2 от ЗАдв. Според БлОС тези критерии с прилагането на цитираната 5 норма в процесния случай биха се нарушили, като се има предвид че предявените пред РС искове произтичат от едно и също материално правоотношение, от един и същ юридически факт - договор за потребителски кредит, като изпълнението на задължението за главница и договорна лихва е на една и съща дата.

С оглед договореното и платено възнаграждение за представяне на отговора по исковата молба и изложените съображения по-горе досежно приложимостта на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба 1/9.7.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, според БлОС несъстоятелна е тезата на жалбоподателката, че няма възражение за прекомерност, с аргумента, че е направено до размера на минималните адвокатски възнаграждения по Наредбата.

В случая не става ясно коя е нормата от Наредбата, която е имал предвид ищецът за приложима, за да се прецени дали възражението, който той е направил е за размера, над визирания от конкретна норма в Наредбата.

Затова счита възражението за прекомерност за допустимо.

Освен това съдът служебно и без възражение дължи преценка дали е налице злоупотреба с право, при което да се стига до двойно възмездяване на положен от адвоката един и същ труд.

Възражението за прекомерност на претендираното платено адвокатско възнаграждение от 620 лв. в заповедното производство, е основателно.

Видно от пълномощното представено в заповедното производство, уговореното възнаграждение от 620 лв., е за процесуално представителство, защита и съдействие.