Разпореждане № 15562 от 29.06.2026, Районен съд - Варна

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 15562 гр. Варна, 29.06.2026 г.

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 17 СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Иван Стойнов като разгледа докладваното от Иван Стойнов Частно гражданско дело № 20263110103778 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 410 ГПК, образувано по подадено заявление от „***“ ЕООД срещу длъжника В. Х. Т., за издаване на заповед за изпълнение за заплащане на сумата от 1 890.93 евро главница, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението /29.05.2026 г./ до окончателното изплащане на задължението, сумата от 466.13 евро обезщетение за забава за периода 01.11.2024 г. – 12.05.2026 г. и сумата от 287.18 евро възнаградителна лихва за периода 23.02.2023 г. – 31.10.2024 г., които вземания произтичат от сключен между „**“ АД и длъжника Договор за потребителски кредит № *от *г., вземанията по който са прехвърлени на заявителя с Договор за продажба на вземания (цесия) от 31.10.2024 г. Претендират се и сторените в заповедното производство разноски в размер на 44.95 евро заплатена държавна такса и 76.69 евро юрисконсултско възнаграждение.

С уточняваща молба заявителят е конкретизирал, че претендираната сума, в размер на 1890.93 евро, е формирана като сбор от усвоената главница и застрахователните премии по договора за кредит, като са съобразени извършените плащания. Възнаградителната лихва и обезщетението за забава, които се претендират, са изчислявани върху общият размер на главница и застрахователни премии. Представена е справка за извършени плащания от длъжника в общ размер от 759,10 лв.

За да се произнесе съдът съобрази следното:

От външна страна подаденото заявление отговаря на изискванията за редовност на чл. 410, ал. 2, вр. чл. 127, ал. 1 и 3 и чл. 128, т. 1 и 2 ГПК.

Заповедният съд дължи служебна проверка дали претендираните вземания съответстват на закона (в частност ЗПК) и добрите нрави и не се основават на неравноправни клаузи, доколкото едната страна по правоотношението е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.

Към заявлението е представен Договор за потребителски кредит № *от *г., от който се установява, че „*“ се е задължил да предостави на В. Х. Т. кредит в размер на 3 000 лв., като последният се задължава да върне сумата в срок до 25.02.2026 г., при ГПР 19.95 %. Общата дължима сума по договора е 5 426.64 лв. В Договора е уговорено и заплащането на застрахователна премия в размер на 1 148.04 лв.

На първо място съобразно договореното между страните бенефициер на сумата, която би била заплатена като застрахователното обезщетение, във връзка с договора за кредит, не е длъжникът, а кредиторът „**“ ЕАД. Това ясно се вижда от записаното, например, в представената към договора Декларация за определяне на изискванията и 1 потребностите …, че подписаният дава съгласието си, че при настъпване на застрахователно събитие, застрахователното плащане да бъде извършено в полза на „*“ ЕАД, съгласно предвиденото в ОУ на застраховката. В тази връзка банката е „ползващо лице“ и не заплаща застрахователната премия, която ползва нея при настъпване на застрахователен риск, а отпуска сума под формата на кредит на длъжника, която той не получава реално, а банката я превежда на застрахователя, или поне се задължава да го стори. Тази сума в последствие се осчетоводява от кредитора и се води по кредитната сметка като главница, а не като допълнителна услуга или застрахователна премия. Описаната допълнителна услуга по финансиране на заплащането на дължимата застрахователна премия от „*“ ЕАД сама по себе си представлява договор за потребителски кредит, с който се отпуска същата, а с уговарянето тя да се разсрочи и да се включи в размера на погасителните вноски, се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, с която е въведено ограничение в размера на годишния процент на разходите (ГПР). Създава се неяснота всъщност как се формира годишният процент на разходите и какви всъщност са разходите на длъжника. Това е така, защото сумата не се осчетоводява като такса, услуга или лихва, което би се отразило на размера на ГПР и би се нарушила забраната на ЗПК за неговия максимум, а се осчетоводява като главница /като отпусната сума по кредита/, като по този начин нейният размер може да бъде всякакъв и той да не се отрази на ГПР. По този начин всъщност длъжникът понася финансовата тежест произтичаща от тези уговорки, чийто размер не може да бъде регулиран по никакъв законов начин. Условията по застрахователните услуги са непълно неясни, като неясни са техните функции, връзката им с договора за кредит и необходимостта от посредничеството на банката заемодател. Също така стойността на застрахователната премия по тези застраховка е неоправдано висока, съобразно отпуснатата сума, периода на действие на договора и покритите рискове. Това е класически пример за заобикаляне на закона по чл. 21, ал. 1 ЗПК, който е проява на недобросъвестно поведение на кредитора.

В тази връзка следва да се обърне внимание и на още няколко ключови аспекта от тези договорки, за да може да се потвърди извода, че същите целият да заобиколят забраните в ЗПК и създават значително неравновесие в отношенията между кредитора и длъжника.

Същите на първо място са нищожни, а на второ място са налице основателни съмнения за тяхната неравноправност поне на няколко основания по чл. 143, ал. ЗЗП, а именно: изключват или ограничават правата на потребителя, произтичащи от закон, по отношение на търговеца при пълно или частично неизпълнение или неточно изпълнение на договорни задължения; задължават потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка; налагат на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора; не позволяват на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора.

Уговорено е в чл. 19 от договора за кредит, че потребителят не е длъжен да сключва застраховка и това не е задължително условие за сключване на договора. Същевременно, без това да е основен аргумент и да почива на предположение, почти всички договори за потребителски кредит, които са на съответната банка и за които има спорове в съда /които спорове са служебно известни на съответния състав от разпределените му на него дела/, са със сключени такива застраховки, което води до извода, че банката не отпуска такъв тип кредит на клиентите си, освен ако същите не се съгласят да сключат застраховка с точно тези критерии. Дори това да не е така, то видно от застрахователните програми единственият застраховател, който длъжникът може да избере, е КАРДИФ (Общозастраховане и Животозастраховане) и то не директно, а чрез посредничеството на банката, която има отделен договор със застрахователя, от който също извлича печалба. По този начин се нарушава правото на избор на длъжника да избере застраховател при свободен пазар и при условия, които го устройват. В случая, макар и да е записано обратното в договора за кредит, не е налице опционална възможност за сключване на застраховка, а задължително условие, като при отказ няма да бъде сключен договорът, от който длъжникът се нуждае поради липса на парични средства. Самото съгласие на длъжника с икономическите последици от сключването на такъв договор, не освобождава съда да извърши проверка за 2 нищожни и неравноправни клаузи, а именно в този случай това следва да се извършва с пълна сила, защото по-уязвимата страна е била принудена да сключи договора при неизгодни за нея условия, доколкото е била в нужда.

Поначало ЗПК допуска договорът за кредит да съдържа клаузи във връзка със сключени застраховки /чл. 11, ал. 1, т. 19/, но законът разграничава същите от стоката или услугата по кредита /чл. 11, ал. 1, т. 8/ или отпусната сума в случая /главницата/. Чрез приравняването на застрахователните премии до суми за главница се нарушава това разграничение на закона, което има важни последици. Банката следва да носи рискът от неплатежоспособността на длъжника, което е и целта на кредитирането като специфична финансова дейност, а вместо това тя прехвърля същия върху застрахователя, натоварвайки длъжника с допълнителни разходи, което е в противоречие с типичната цел на кредитирането. По този начин банката не носи почти никакъв риск, а същевременно извлича допълнителна печалба. Няма и никакви доказателства дали действително банката изплаща тези застрахователни премии на застрахователя.

Допълнително към това банката извлича печалба и от това, че уговаря заплащането на възнаградителна лихва върху сумите, които е платила вместо длъжника по застрахователните програми. Длъжникът не е усвоил тези суми и не е ползвал същите за собствените му потребности, а те са заплатени само, за да изключат риска на банката от неплатежоспособността му. Същевременно банката извлича и допълнителна печалба, начислявайки си възнаграждение (договорна лихва) върху тях, което иначе не би могла да начисли, ако сумите бяха записани като предоставена услуга, такса или застраховка, а не като главница. Тук още веднъж ясно се вижда заобикалянето на закона и нарушаването на правата на потребителя с цел финансова облага.

За да отговаря на изискванията на закона следва застраховката по кредита да е уговорена като допълнителна услуга, различна от главницата, при ясни условия, да бъде включена в размера на ГПР (защото същата е допълнителен разход, който оскъпява кредита) и длъжникът да има възможност да избере застрахователя, при който да я сключи. В конкретния случай нито едно от тези условия не е спазено, като само по себе си води до неравноправност на клаузите, водещо до неравновесие между правата и задълженията на кредитора и длъжника.

В подобен на горния смисъл, и с допълнителни мотиви, е и практиката на Варненски окръжен съд, постановена по идентични казуси /Определение № 2398 от 07.07.2021 г. по в.ч.гр.д. № 1614/2021 г.; Определение № 3019 от 26.08.2021 г. по в.ч.гр.д. № 2114/2021 г.; Определение № 2886 от 12.08.2021 г. по в.ч.гр.д. № 1977/2021 г.; Определение № 2744 от 02.08.2021 г. по в.ч.гр.д. № 1870/2021 г., Определение № 2500 от 14.07.2021 г. по в.ч.гр.д. № 1613/2021 г., Определение № 3409 от 15.09.2022 г. по в.ч.гр.д. № 1733/2022 г. и др./, която стъпва и на решения на СЕС по дела C-96/14, C-224/19 и C-259/19.

Съществено е да се посочи, че основният мотив за това дали тези застраховки са дължими, не следва да е дали ясно са посочени като основание и размер, дали потребителят се е запознал с тях и е приел условията и дали същите са задължително условие за сключването. Същественото е, че начинът, по който кредиторът ги начислява, противоречи на ЗПК и води до заобикаляне на изискванията за надлежно посочване на ГПР (чл. 19, ал. 4 ЗПК), което води до директна нищожност на кредита, а не просто до признаването на клаузите като неравноправни.

Съгласно легалното определение в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

3

На първо четене това определение може да доведе до извод, че застрахователните премии не следва да се включат в общия разход на кредита, когато договорът за тази услуга не е задължително условие за получаване на кредита. Самото изписване в договора за кредит, че застраховката не била задължително условие не освобождава кредитора от задължението да докаже, че в действителност това е така. Същественото е, че разпоредбата следва да се тълкува съобразно целта, която преследва. Тази цел е потребителят да знае точно какви разходи има във връзка с кредита. Заплащането на сума за застрахователна премия за обезпечение на кредита му несъмнено е разход във връзка с кредита и по никакъв начин не може да се допусне тълкуване, че не е, независимо дали е задължен, според записаното в договора, да я сключи или не. Същата следва да фигурира в ГПР. Кредиторът е наясно с това и поради тази причина я начислява и осчетоводява като главница, защото главницата не следва да се включва в ГПР. Практиката на СЕС е последователно строга: ако икономическата реалност показва, че кредиторът фактически изисква застраховката (дори формално да не е задължителна), разходите за нея трябва да са включени в ГПР.