Решение № 681 от 18.11.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 681 гр. София, 16.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова при участието на секретаря Александра В. Карамфилова като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20238002104556 по описа за 2023 година

Производство по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото К. Б. Ш. срещу решение № 122/29.06.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 109/2023 г. на Варненския апелативен съд.

С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 1686/29.12.2022 г. по гр. дело № 3052/2021 г. на Варненския окръжен съд, са отхвърлени искове на жалбоподателката срещу Б. В. Ш., при участието на третото встъпило лице – негов помагач – Е. Д. Г., за прогласяване нищожност на договор за доброволна делба от .... г., вписан на ... г., т. , № , вх. рег. в СлВп – Варна, на недвижим имот, понастоящем представляващ: поземлен имот с идентификатор ..., находящ се в [населено място], местност „Св. Н.“, понастоящем с административен адрес: ул. „Арх. С.-В. П.“ № , с площ 657 кв. м., и поземлен имот с идентификатор ..., с площ 597 кв. м., основан на твърдения, че прикрива договор за дарение, евентуално за продажба, за които липсва форма – на основание чл. 26, ал. 2, пр. 3 и пр. 5 от ЗЗД, евентуално – за липса на форма, за която само ищцата е знаела – на основание чл. 26, ал. 2, пр. 3 от ЗЗД.

За да постанови този резултат, въззивният съд е посочил в мотивите си, че в исковата молба по делото се твърди нищожност на процесния договор за доброволна делба поради липса на форма – ищцата е изложила твърдения, че двете страни по договора са знаели за липсата на съсобственост, поради което искът е за нищожност поради привидност на делбата и липса на форма на прикрития прехвърлителен договор. Приел е също, че при доказаност на знание 1 само от едната страна, би следвало искането да бъде разгледано като евентуално и на това основание, като ищцата следва да установи, че е била единствен собственик на процесния имот. По-натам въззивният съд е приел за безспорни между страните и установени от писмените доказателства по делото следните обстоятелства: С нотариален акт № ..... г. ищцата е призната за собственик по наследяване на 1/2 идеална част (ид.ч.) от лозе, цялото с площ 1 000 кв. м. в м. „В.“ № .., заедно с 1/2 ид. ч. от построената в него вила и от трайните насаждения. С решение от 20.06.1989 г. по гр. д. № 3826/1986 г. на ВРС, в дял на ищцата е поставен целият имот, на стойност 4 328 лв., като за уравнение на дяловете тя е осъдена да заплати на другата съделителка 2 164 лв. На 21.08.1989 г. дължимата сума за уравнение на дяловете в размер 2 047.50 лв. (след извършено прихващане), е изплатена изцяло. Относно средствата, с които е извършено заплащането на сумата за уравнение на дяловете, съдът е приел, че е приложено решение от 21.11.1984 г. по гр. д. № 3554/1982 г. на ВРС, с което е допуснато да бъде изнесен на публична продан втори жилищен етаж в описаната сграда, на стойност 40 386.75 лв., като ищцата е имала право на 1/12 част и е получила сумата 3 365.58 лв. От показанията на свидетелката Д. С. въззивният съд е установил, че през 1984 г. ищцата `и споделила, че е изтеглила заем от 3 000 лв., за да наплати дела на леля си. Съдът е изложил съображения, че макар и не съвсем последователни, тези показания, съпоставени със значителния размер на получената от продажбата на жилищния етаж сума, обосновават извод, че уравнението на дяловете е заплатено изцяло с лични на ищцата средства, а имотът в м. „В.“ не е станал част от съпружеската имуществена общност. Също за безспорно съдът е приел, че В. Ш. е починал на 13.11.1993 г. и е оставил за наследници ищцата – съпруга и ответника – син. Посочил е, че е приложен като доказателство, съставен на ... г. нот. акт № ..., том , рег. № , дело № г. на ВН № , за собственост върху 428 кв. м. ид. ч. от дворно място, цялото с площ 1 428 кв. м, съставляващо парцел .. кв. 44, придобито от ищцата по давност.

Следва извод: следователно, целият имот е придобит от ищцата по наследяване и съдебна делба. По-натам въззивният съд е посочил, че на г. е сключен процесният договор за доброволна делба, чрез който ищцата е получила дял първи – поземлен имот с площ 633 кв.м., а ответникът – дял втори – поземлен имот с площ 802 кв.м.; за уравнение на дяловете ответникът се е задължил да заплати на ищцата сумата 40 000 лв., от които ищцата е заявила, че е получила 15 000 лв., а остатъкът от 25 000 лв. е следвало да бъде заплатен след кредит. Въззивният съд е посочил и следните изявления на страните по делото: Ищцата твърди, че страните са сключили договор за делба, за да спестят такси и разноски, но желанието `и е било да прехвърли на сина си реална част от имота, описана като дял втори.

Ответникът оспорва, към момента на сключване на договора за доброволна делба да е знаел, че имотът не е съсобствен, и твърди, че едва през 2017 г. е узнал този факт, но независимо дали като съделител или като приобретател по прехвърлителен договор, той е искал да получи същата част. Следва извод на съда: следователно, исковете за нищожност, поради привидност и липса на форма на прикрития прехвърлителен договор, са неоснователни. На следващо място въззивният съд е изложил съображения „по правото на ищцата да се позове на липсата на форма по втория иск“, а именно: Страната не може да се позовава на липса на форма, ако от поведението `и може да се заключи, че не е оспорвала действителността на 2 изявлението, изхождайки от правния принцип, че никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение. Знанието на ищцата, че не съществува съсобственост и сключването на договор за делба въпреки това, е неправомерно поведение и тя не може да извлече от него правото да се позове на нищожност, поради което искът за нищожност, поради липса на форма, е неоснователен. В заключение въззивният съд е посочил, че обжалваното първоинстанционно решение е правилно и законосъобразно, и следва да бъде потвърдено.

В касационната жалба на ищцата К. Ш. се излагат оплаквания и доводи за неправилност на така постановеното въззивно решение, поради нарушение на процесуалния закон и необоснованост, довели и до нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Жалбоподателката поддържа, че въззивният съд не е направил обективен анализ на факти, възражения, доводи и доказателства от фактическа и правна страна по делото, като игнорирал и изявления на ответника Б. Ш. относно обстоятелството, че той и ищцата били узнали за липсата на съсобственост между тях през 2017 г. Като неправилен се сочи и решаващият извод на апелативния съд по „втория“ иск, – че знанието на ищцата, че не съществува съсобственост и сключването на договор за делба въпреки това, е неправомерно поведение и че тя не може да извлече от него правото да се позове на нищожност. Поддържа се и че обжалваното въззивно решение не отговаря на изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК. Останалите оплаквания на жалбоподателката са за неправилност на приетото в мотивите към първоинстанционното решение, което е извън предмета на касационната проверка, тъй като въззивният съд не е препратил към него по реда на чл. 272 от ГПК. Касационната жалба съдържа и анализ на факти и доказателства по делото, което също не съставлява касационни оплаквания. Изложеното в жалбата се поддържа в писмени бележки.

Ответникът Б. Ш. не е подал отговор на касационната жалба и не заявява становище по нея.

Третото лице – помагач на ответника – Е. Г., в отговора си на касационната жалба и в последващо писмено становище излага съображения и доводи за неоснователност на жалбата.

С постановеното по делото по реда на чл. 288 от ГПК определение № 3318/27.06.2024 г., касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на следните основания: 1) на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по процесуалноправния въпрос: длъжен ли е въззивният съд да извърши обстойна и задълбочена преценка на доказателствата и установените от тях факти по делото, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните от значение за спорното право, в резултат на което да формира свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи, които да намерят отражение в мотивите към решението; и 2) на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК – с оглед извършването на служебната касационна проверка относно процесуалната допустимост на въззивното решение, и конкретно – дали е постановено по редовна искова молба, както и в частта, с която е разгледан като самостоятелен посочения като евентуален иск с правна квалификация чл. 26, ал. 2, пр. 3 от ЗЗД – за нищожност на процесния договор за доброволна делба поради липса на форма, за която само ищцата е знаела.

3

Съгласно трайно установената практика на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, отговорът на поставения по делото процесуалноправен въпрос е положителен. Тази константна практика на касационната инстанция приема, че задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Въззивният съд, който е втори по ред по съществото на материалноправния спор, дължи изследване на възраженията и доводите на страните, доколкото това има отношение към предмета на спора, съответно към предмета на въззивното обжалване, преценка на относимите доказателства и изграждане на последователни фактически изводи, въз основа на които – и излагане на правни съображения – логически следствия от дадени условия. В мотивировъчната част на решението тези логически и правни изводи трябва да бъдат ясно и пълно отразени. Съдът дължи изясняване на всички релевантни факти, имащи отношение към елементите от фактическия състав на приложимите правни норми; въз основа на фактическите изводи дължи последователно изграждане на правни заключения. За да може въззивният съд да даде защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и да възстанови тяхното законосъобразно състояние, той подчинява процесуалните си действия на принципа за установяване на истината (чл. 10 от ГПК), като съобразява и законовите ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства), чрез преценка на всички относими доказателства по делото и доводи на страните, по вътрешно убеждение, което почива на приложимия закон, логическите и житейски правила (чл. 12 от ГПК).

Изчерпателното мотивиране на въззивното решение е и гаранция за справедлив съдебен процес и за правилността на съдебния акт – релевантните и надлежно заявени аргументи следва задължително да са разгледани и преценени; на страните трябва да е гарантирана възможността ефективно да упражнят евентуалното си право на обжалване. В този смисъл са решение № 212/01.02.2012 г. по търг. д. № 1106/2010 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 74/25.07.2019 г. по гр.дело № 2999/18 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 2/17.02.2021 г. по гр. д. № 1248/2020 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 208/12.03.2021 г. по гр. д. № 983/2020 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 157/08.11.2011 г. по търг. д. № 823/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и др. Настоящият съдебен състав изцяло възприема това разрешение на въпроса, тъй като то е основано на, и е съобразено със задължителните указания и разяснения, дадени с т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и с т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената служебна проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до нищожност на обжалваното въззивно решение, поради което намира, че същото е валидно.

Разпечатката съдържа 23 от 47 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/72dd1601-234b-4f38-9fdd-487ac6f6ee08